23. В рамките на Международното червенокрьстко движение

Специализираната система на Международния червен кръст е система на международното хуманитарно право, която се занимава със зашита на човешките права при международни и национални въоръжени конфликти, а във все по-голяма степен - съгласно основните й принципи - при размирици и вътрешни конфликти. Тясната връзка между човешките права и хуманитарното право бе установена едва на Международната конференция по правата на човека, свикана от ООН през 1968 г. в Техеран /1968 г. бе обявена за година на човешките права/. Несъмнено хуманитарното право и човешките права постепенно се доближават, взаимно се проникват, а в известни аспекти дори се припокриват. Общи са и доктриналните корени на тези две материи, а именно естествените и неотменими човешки права. Уважението на индивида и неговото вродено достойнство /т.нар. minimum d’humanite/ e универсалното призвание на Международния червен кръст, излизащо извън границите на държави, системи и цивилизации.
Основната цел, обща за двата дяла на правото, е защитата на човека, макар и в различни ситуации. По принцип правата на индивида се регулират от отношенията между човека-гражданин и собствената му държава в мирно време, докато хуманитарното право разглежда отношенията между човек /воин извън битка/ и чуждите власти /често окупационни/ по време на конфликти, макар че тази граница не е абсолютна /вътрешнонационални конфликти/. Във втория случай става въпрос за конкретни групи хора в конкретни ситуации. На практика, хуманитарното право не разполага с така силно развита система от мерки за контрол, както ________някои други системи за защита на човешките права, но в ситуации на конфликт осигурява значително по-добра защита на човешките права от класическите норми, които се отнасят до правата на човека изобщо. Този ефект е резултат от по-пълното съобразяване /по-добра прецизност/ с обстоятелствата и принципите за взаимност. В основата на действащото съвременно хуманитарно право са залегнали четири Женевски конвенции, приети през 1949 г. Те се отнасят за: 1. Облекчаване съдбата на ранените и болните в действащите армии; 2. Облекчаване съдбата на ранените, болните и оцелелите от военноморските сили; 3. Отношението към военнопленниците; 4. Защита на цивилното население по време война. Освен това през 1977 г. са приети два допълнителни протокола, първият от които се отнася за защита на жертвите от международни въоръжени конфликти;, а вторият - за защита на жертвите от въоръжени конфликти, които нямат международен характер. И двата протокола влизат в сила през 1978 г.
Контролът е обхванат в две основни институции: страна-опекун и организациите на Червения кръст. Съгласно Протокол І страната-опекун е “неутрална или друга държава, която не е страна в конфликта, определена от някоя от страните в конфликта и приета от противниковата, която е изразила съгласието си да изпълнява функциите, присъщи на страната-опекун по силата на съответните конвенции и настоящия протокол”. Страните в конфликта са задължени да предоставят подходящи условия на страната-опекун да изпълнява възложените й функции. Женевските конвенции подробно определят функциите на страните-опекуни, чиято основна задача е да осигурят зачитане и прилагане на нормите на хуманитарното право в условията на конфликт и да защитават интересите на страните в него. Конкретните задължения на страните-опекуни се свеждат до: предлагане на “добри услуги” с цел да се прилагат разпоредбите на конвенциите, осъществяване на посредничество в контактите между страните в конфликта, грижа за гражданското население и държавната собственост на воюващата страна в другата страна на конфликта, грижи за пленниците или, най-малкото, контролни функции.
Международният Червен кръст изпълнява функции “със съществено значение за осигуряване на ефективно приложение на международноправните разпоредби, чиято цел е да бъдат защитени определени категории хора от последиците от военните действия, както и за развитието на хуманитарното право по отношение на въоръжените конфликти - същевременно развива широкомащабни акции за подпомагане жертвите от войните”.
Международният Червен кръст е съставен от три основни елемента: националните организации на Червения кръст или Полумесец, Международни комитети на Червения кръг и Лигата на Сдруженията на Червения кръст и Полумесец. В изпълнение на горепосочените задачи, Комитетът осъществява редица технически функции. Освен това чрез своята Централна агенция за издирване на изчезнали лица Международният комитет на Червения кръст предприема навременни и ефективни акции в тази посока. Задача на Комитета е също така и усъвършенстване на международното хуманитарно право.
Зачестяването на конфликти с национален характер, особено след Втората световна война, на размирици и напрежение, принуждават Червения кръст да предприема все по-чести действия, които са предвидени в съществуващите конвенции на хуманитарното право. Началото на ограничена защита на цивилното население бе положено с общия за женевските конвенции чл. 3, който гласи: “Ако на територията на една от многоуважаваните договарящи се страни възникне въоръжен конфликт с национален характер /не международен/ всяка от страните в конфликта се задължава да спазва поне следните постановки” /.../; тук следва забрана за нехуманно отношение към гражданското население и хората извън бойните действия, забрани за дискриминиране на лица и групи хора, процесуални гаранции и определяне правомощията на “страната-опекун” и Международния комитет на Червения кръст в дадения конфликт. Вторият протокол на практика доразвива и конкретизира постановките на чл. 3 от конвенциите, като прецизира ситуациите, в които той може да бъде прилаган - все още само при национални въоръжени конфликти.
Особено съществена, постоянно разширяваща се, а през 70-те години дори основна активност на Женевския комитет става защитата на политическите затворници, т.е. активност в ситуации, определени от Международния комитет на Червения кръст като извънконвенционни. В тази област дейността на Международния комитет е най- близка до популярното разбиране на понятие за защита на човешките права. Постоянно нараства броят на ситуациите, нерегламентирани с конвенции, които застрашават човешките права /граждански войни, национално освободително движение, цесионни, партизански действия, размирици и вътрешно напрежение, насилие/ и в които се включва Международния комитет на Червения кръст. Правното основание за дейността на Женевския комитет в извънконвенционни ситуации, определяни от категориите размирици, вътрешни напрежения и политически затворници е изключително крехко. Ако МКЧК все по-често предприема действия в тази област, наречени защита ad hoc, то е защото спрямо масовото разпространение по света на ситуациите, за които става въпрос, това е единственият начин да се гарантира прилагането поне на необходимия и задължителен минимум хуманитарни норми. Това се отнася с особена сила до политическите затворници, които са обект на загриженост на Комитета, тъй като липсват други международни, а понякога и вътрешнодържавни, инструменти за тяхната защита. В извънконвенционни ситуации МКЧК прилага т. нар. право на хуманитарна инициатива, което се счита за естествено право. Правото на инициатива на Комитета произтича директно от статута на МКЧК /чл. IV/, но преди всичко от статуса на Международния Червен кръст /чл. VI, § 5 и 6/. Защитата ad hoc, основана главно на правото на инициатива /което произтича от принципите на хуманизма/ не се осъществява автоматично и получава все по-широко одобрение в отделните страни, става все по-ефективна форма, като най-често води до съществени, понякога радикални промени в зачитането на хуманитарните норми спрямо лицата, станали жертва на вътрешно напрежение и размирици.
Голямо значение за политическото избистряне на понятието право на инициатива има дейността на Комитета, благодарение на която той утвърждава позициите си и международния си авторитет, като по този начин си осигурява възможност за хуманитарни действия, независимо от крехките правни основания за тях. В голяма част от случаите именно Комитетът е спомогнал за подобряване на условията за живот на задържаните политически затворници, защото съгласно правилата за поведение в такива ситуации, не е правил изявление и не е питал официалните власти за причините и мотивите, породили дадената ситуация и факта на задържане на голям брой хора, както и не се е стремил към освобождаването им.