1. Възникване и развитие на консулското право

1. Възникване. Институтът на консулството е възникнал дълго време преди появата на постоянните посолства. Както и всички институти на съвременното международно право, той се е развивал в тясна връзка с измененията, които настъпвали в държавите, с разширяването на международните отношения.
Появата на зачатъци на консулства следва да се отнесе към епохата на робовладението, когато се породила необходимост от защита на чужденците. Всеки чужденец тогава се разглеждал като враг. Потребността от търговски връзки довела до създаването на специални органи, които осъществявали функции, сходни с функциите на по-късните консули (проксени, невтодики, епигони - в древна Гърция, претори, перегринуси, патрони - в древния Рим)

2. Развитие. От началото на XI век съществуват сборници от морски и търговски обичаи, които оказали значително влияние върху развитието на консулското право (сборник закони на гр. Амалфи от XI в., Олероновите правила от ХI-ХП в., Консолато дел маре от XIVв.).
През XII-XIII в. били сключени първите договори, които определяли правата и задълженията на европейците на Изток (например, договорът на Пиза с Мароко от 1133 г., на Венеция с Египет от 1238г., на Арагона с Тунис от 1285 г.). Тези договори се разглеждат като първите консулски договори.
На института на консулството още тогава били присъщи някои общи черти. Той възниквал в резултат на развитието на търговските отношения между държавите. Консули се назначавали както от висшите държавни органи, така и от общини (например, във Франция и Испания).
Сроковете за пребиваване на консулите в приемащата държава били различни. Английските консули се назначавали пожизнено. Разлика в задълженията на консулите и на вицеконсулите не съществувала, но като правило вицеконсулът бил лишен от правото да влиза в официални отношения с правителството на държавата на пребиваването. Консулите на Изток обикновено имали при себе си придружаващи лица-драгомани, които изпълнявали задълженията на преводачи или на нотариуси. Преди да започне своята дейност, консулът бил длъжен да получи съгласието на местната власт. През първия период от съществуването на консулски учреждения това съгласие се давало във формата на були, дипломи и привилегии. В Западна Европа такъв вид акт от страна на местната власт получил наименованието екзекватура, което се употребява и сега.
В задълженията на консула влизали: да защитава своите съотечественици от нанасяне на обида от страна на местната власт и на местните жители; да наблюдава за изпълнението на договорите, сключени между държавите; да наблюдава за спазване от съоте- чествениците му на законите както на държавата му, така и на приемащата държава. Консулът водел работите относно мореплаването,, следил за плащането от корабните шкипери на установените такси, наблюдавал за реда на търговските кораби под знамето на изпращащата държава, които се намирали в пристанището, присъствал при оглед на кораба в случай на авария, вземал мерки за спасяване на екипажа и на товара.
Консулите изпълнявали също така и много функции, характерни за дейността на съвременните консули, например засвидетелствували търговски сделки, съставяли актове за раждане и за смърт, водели наследствени дела. Консулите осъществявали и съдебни функции, което впоследствие било възприето и от консулската служба на Изток.
Понеже през Средните векове все още липсвала широка мрежа от постоянни посолства, консулите понякога действали като дипломати, като политически агенти, като представители на своята държава (главно през XVI в., а на Изток включително до XIX в.).
От края на XVI в. висшите държавни органи запазвали за себе си правото да назначават консулите, както и да определят реда за дейност, правата и привилегиите на консулите.
Във връзка с появата на дипломатически представителства институтът на консулството загубил политическия представителен характер и свързаните с това права и привилегии. Областна дейността на консула станали търговията, индустрията и корабоплаването. Появили се нормативни актове, които уреждали консулската работа: през 1658 г. - Консулският устав на Холандия за нейните консули в Испания, Франция и Италия; през 1661 г. Морският ордонанс на Колбер, едиктът от 1778 г. и ордонансът от 1781 г. във Франция. През 1782 г. в САЩ бил приет Закон за консулите. През 1796 г. Прусия публикувала своите първи консулски правила.
С укрепването на централизираната власт във феодалноабсо-лютистките държави чужденците започнали да се подчиняват не на консулските съдилища, а на местния съд (например, подобна норма се съдържала в чл. 12 на конвенцията между Франция и Испания от 1769г.). Това по-специално се отнасяло за държавите от Западна Европа. Оттогава европейските държави приемали консули без право на тяхна юрисдикция спрямо гражданите на изпращащата държава.
В по-ново време се наблюдава голямо развитие на консулската мрежа. Държавите, като се стремели по всякакъв начин да развият търговските отношения и в същото време да изразходват за това колкото може по-малко средства, започнали да използват както щатни, така и нещатни консули. Почти във всички (многобройни през XIX в.) консулски устави се предвиждало наличността на две групи консул и: нещатни и щатни.
В края на XIX в. и началото на XX в. преобладавали нещатните консули, т.е. привлечените из средата на търговците. Щатните консули съставлявали .една пета от общия брой на консулите. Така, Холандия имала през този период едва 22 щатни консули и 500 нещатни. Само САЩ през споменатия период използвали предимно щатни консули.
Привилегиите, наследени от феодална Европа по консулските капитулации, били използвани за колониална експанзия.
Първоначално капитулациите"били актове на източните владетели. Последните имали право да ги отменят. По-късно капитулациите станали едно от оръдията за завладяване на икономиката на слаборазвитите държави. От 30-40-те години на XIX в. започнали да придобиват силата на задължения по неравноправни договори с държавите на Изток.
В Европа през този период се съкращава консулската мрежа, ограничават се привилегиите и функциите на консулските учреждения.
Към края на XIX в. се формирала окончателно консулската служба на съвременната държава. На тази служба са присъщи следните черти: наличността на широка мрежа нещатни консули наред с назначените щатни консули; стремеж да се обхване с консулска дейност цялата територия на приемащата държава; разширяване на функциите за икономическа информация, за съдействие на търговията; развитие на административните функции; консулска юрисдикция в държавите на Изток; нарастване на броя на специалните консулски международни договори, в които подробно се урежда правното положение на консула; установяване на единна система на консулски класове и рангове: генерален консул, консул, вицеконсул и консулски агент.

3. Определение. Консулското право представлява съвкупност от правни норми, които уреждат организирането и извършването на консулската дейност, правното положение и функциите на консулските учреждения, техните привилегии и имунитети, както и привилегиите и имунитетите на персонала им.
Сега консулското право образува заедно с дипломатическото право отрасъл на международното публично право.

4. Източници. Източници на консулското право са многостранни и двустранни международни договори, както и международни обичаи.
Най-голямо значение сред многостранните международни договори има Виенската конвенция за консулските отношения от 1963 г. В нея са уредени основните институти на консулската служба: функциите на консулските учреждения, редът за назначаване и за освобождаване на консулите, техните класове, привилегиите и имунитетите на консулските учреждения, на консулския персонал и на другите служители.
Виенската конвенция за консулските отношения от 1963 г. е ратифицирана с Указ № 943 на Държавния съвет на Народна Република България от 25 май 1989 г. Тя е в сила за България от 10 август 1989 г. Обнародвана е в Държавен вестник, бр. 42 от 1990 г. По такъв начин Виенската конвенция от 1963 г отговаря на трите изисквания на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, а именно: ратификация по конституционен ред, влизане в сила за Република България и обнародване. Тя е част от вътрешното право на страната. Разпоредбите на тази конвенция имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат. Понеже в Република България няма закон за консулската служба, споменатото обстоятелство е от съществено значение за нашата държава.
Други многостранни международни договори в разглежданата област са Каракаската конвенция за консулските функции от 1911 г. и Хаванската конвенция за консулските чиновници от 1928 г.
Твърде разпространени са двустранните международни договори за консулските отношения. Те обикновено се означават като консулски конвенции.
Международният обичай е запазил в съвременните условия голямото си значение като източник на консулското право, особено в консулския протокол. От международни обичаи се регламентира редът -за връчване'на консулския патент, получаването на екзеква-тура, функциите на доайена на консулския корпус и други.
Съществена роля в организирането на консулските отношения играе националното законодателство, което трябва да бъде съобразено с нормите на международното право.
В Република България няма закон за консулската служба. Издадени са подзаконови нормативни актове. Един от тях е Наредбата относно реда за назначаване и приемане на почетни (нещатни) консулски длъжностни лица, приета с Постановление № 141 на Ми-нистерския съвет от 1991 г. и обнародвана в ДВ, бр. 61 от 1991 г.
Друг подзаконов акт в тази област е Тарифа № 3 за таксите, които се събират за консулско обслужване в системата на Министерството на външните работи (обн. ДВ, бр. 52 от 1985 г., попр., бр. 61 от 1985 г.; изм. и доп., бр. 43 от 1989 г. и бр. 59 от 1991 г.).