18. Европейски парламент

Тази институция не присъства в първоначалния план на Моне - Шуман за създаването на ЕОВС, но е въведена под наименованието “събрание” по време на преговорите, довели до подписването на Договора за Европейска общност за въглища и стомана от 1951г. През 1958г. е преименувана в Европейска парламентарна асамблея. Преобладаващото тогава мнение е, че тя следва да има само консултативни и контролни правомощия и да не играе основна роля в законодателния процес. На 30.03.1962 г. асамблеята решава да се нарича парламент, но това наименование не се приема от Съвета. Тази неуточненост продължава до Европейския съвет в Щутгарт, който в Тържествената си декларация за Европейския съюз (1983г.) използва понятието “Европейски парламент”, но едва Единният европейски акт официално го институционализира.



Европейският парламент придобива своите правомощия бавно и постепенно. Промяна в тази насока се извършва през 70-те години, когато на Парламента е предоставено правото да отхвърля проектобюджета на Съвета на министрите. Това правомощие за първи път е упражнено през м. декември 1979г., веднага след първите преки избори за Европейски парламент през м. юни същата година. Преди това членовете на Парламента са били номинирани от националните парламенти на държавите членки, а през юни 1979г. гласоподавателите на 9-те страни за първи път избират пряко своите представители в Европарламента. Европейският парламент заедно със Съвета на ЕС е един от основните носители на бюджетната власт. Той има последната дума по т.нар. незадължителни разходи, свързани със структурните политики, програми, изследвания, административни разходи. По отношение на т.нар. задължителни разходи или ангажиментите, поети от Съюза спрямо физически и юридически лица в държавите членки (например, по линия на Общата селскостопанска политика), парламентът може да предлага промени, но последната дума има Съветът на Европейския съюз. Преките избори за Европейски парламент повишават легитимността му и безспорно са стъпка към децентрализацията на Общността. От гледна точка на националния суверенитет обаче нещата изглеждат по-различно. Колкото и демократично да е избирането на евродепутатите пряко от народите на страните членки, този факт подчертава намаляващото значение на суверенитета. Той, както вече беше отбелязано, според френската конституционна доктрина принадлежи на народа /народ = нация = държава/, който го упражнява чрез избирането на свои представители в държавната власт или чрез референдум. Народите на западноевропейските страни до този момент са избирали свои представители във върховния законодателен орган на всяка отделна страна. Отсега нататък успоредно с това те излъчват пряко свои представители в една наддържавна институция – Европейския парламент. Това не може да не повдигне въпроса дали в по-далечно бъдеще националнодържавното равнище няма да се окаже притиснато и изместено от наднационалното. Следва да се има предвид и решението от 03.04.2003г., в което Фрнският конституционен съд приема, че след Договора от Маастрихт членовете на Европейския парламент представляват гражданите на ЕС, пребиваващи във Франция, а не френския народ. В началото на 80-те години Европейският парламент придобива частични правомощия в резултат на делото за т. нар. изогликоза, където частичният пропуск на Съвета на министрите да получи становище от Европарламента по предлаганото законодателство става причина Европейският съд да обяви съответния нормативен акт за нищожен. Тези разширени компетенции получават формалното си закрепване с приемането на Единния европейски акт. Най-общо Европейският парламент и Съвета на ЕС си взаимодействат при упражняване на законодателни функции чрез прилагането на следните процедури:
(а) Консултацията предвижда Парламентът да даде становището си по проекта на решение или акт, приемани от Съвета, без последният да е длъжен да се съобрази по същество с парламентарните препоръки. Но за да се спази демократичността на решението, СЕС не може нито да пропусне да поиска становището на ЕП, нито да действа без да го дочака.
(б) Съгласието / одобрението на ЕП означава всъщност правото на Парламента да наложи вето върху важни за ЕС решения, без да може да предлага промени в тях - например, при сключване на споразумения за асоцииране, приемане на нови държави-членки и др.
(в) Процедурата на сътрудничество (co-operation) на Съвета с ЕП включва 2 четения на проекта за нормативен акт в Парламента, по време на които той може да внася изменения в текстовете. Освен това, ЕП има възможност и за т. нар. отлагателно вето, т. е. отрицателното становище на Парламента може да бъде „преодоляно" от СЕС само чрез гласуване с единодушие. Въведена с ЕЕА, т.нар. процедура на сътрудничество е първата значима стъпка в разширяването на нормотворческите функции на Европейския парламент.
(г) Реформите на учредителните договори, извършена с Договора от Маастрихт правят процедурата на съвместно взимане на решения (co-decision) по-ефикасна и аналогична на сътрудничеството (и тук има две четения), но с две съществени разлики:
• първо, ЕП може да наложи окончателно вето върху проекта, което води до връщането на законодателния процес в началната му точка;
• второ, за да се избегне негативен резултат, е предвидено свикването на т.нар. Помирителен комитет между СМ и ЕП. На последните етапи от реформите се очертава тенденцията съвместното решение, което дава по-реални права на ЕП, да замени сътрудничеството във все повече случаи.
Актовете, за които се изисква прилагането на горепосочената процедура, не могат да бъдат приети, ако Парламентът е гласувал против тях. От чисто съвещателен и донякъде контролен орган Парламентът се развива във важен орган при гласуването на някои от актовете на Общността и придобива правото да налага вето при приемането им. Договорът от Амстердам разширява приложното поле на областите, в които се прилага процедурата по съвместно взимане на решения. Независимо от разширяващите се компетенции, законодателната роля на Европейския парламент в сравнение с тези на парламентите в една съвременна парламентарна демокрация е доста ограничена. Неслучайно тя винаги се характеризира като “участие в законодателния процес”, което подчертава, че Европарламентът не е носител на законодателна власт в класическия смисъл и не заема централното място в нормотворческия процес - то принадлежи на Съвета на Европейския съюз. Парламентът даже не притежава и нормотворческа инициатива, която пък е възложена на Комисията. Парламентът може да участва в законодателния процес само съвместно с другите органи на Общността – Съвета на министрите и Европейската комисия. Към контролните функции на Парламента спадат: правото му да гласува вот на недоверие на Комисията /като колективен орган/; по искане на 1/4 от своите членове да провежда разследвания на нарушения или лошо прилагане на правото на Общността; да назначава Омбудсман и да приема отчетите за проведените от него разследвания по жалби на граждани на Европейския съюз. Членовете на Европейския парламент могат да поставят въпроси към Комисията, както и публично обсъждат годишния доклад за дейността й. Като пример за специални правомощия на Парламента могат да бъдат посочени съществувалото доскоро право да одобрява поправки в ДЕОВС, както и правото да регламентира вътрешните си процедури. Не трябва да се забравя, че след обединението на 2-те германски държави през 1991г. представителството на Федерална Република Германия, която до този момент има равен брой депутати с Франция, Великобритания и Италия (по 87), нараства на 99 места в Парламента. Обединението не се отразява върху “претегленото гласуване“ в Съвета на министрите, но въпреки това новото съотношение на силите засилва безпокойството дали няма да се получи деформация на основната опора на Европейския съюз – взаимодействието Германия – Франция. След разширяването на Европейския съюз през 1995г. Парламентът се увеличи на 626 членове. В Ница е постигнато съгласие броят на местата в Европейския парламент да не надвишава 732, колкото всъщност бяха през периода от 01.05.2004г. до 01.01.2007г., но е договорено при следващото разширяване да не се променя броят на местата за държавите членки, а само да се добавят предвидените за България и Румъния места. Договорът за Конституция за Европа променя цифрата на 750, като се установява праг за минимум от 6 представители от държава членка и максимален възможен брой от 96 места за една държава. Договорът от Лисабон възпроизведе разпоредбите на ДКЕ с едно единствено изменение – броят на депутатите не може да надвишава 750 плюс Председателя на парламента. В момента общият брой на депутатите в Европейския парламент е 785, като Република България има 18 депутати, а на Румъния са отредени 35 места. Минимален брой депутати – 5 в момента има Малта, а Германия е продължава да излъчва 99 представителя.


Таблица № 9 за увеличаване на броя на депутатите в Европейския парламент

Септ.
1952
Март
1957
Ян.
1973
Юни
1979
Ян.
1981
Ян.
1986
Юни
1994
Ян.
1995
Май
2004
Юни
2004
Ян.
2007
18
36
36
81
81
81
99
99
99
99
99
18
36
36
81
81
81
87
87
87
78
78
18
36
36
81
81
81
87
87
87
78
78
10
14
14
24
24
24
25
25
25
24
24
Холандия
10
14
14
25
25
25
31
31
31
27
27
4
6
6
6
6
6
6
6
6
6
6


36
81
81
81
87
87
87
78
78


10
16
16
16
16
16
16
14
14


10
15
15
15
15
15
15
13
13




24
24
25
25
25
24
24





60
64
64
64
54
54





24
25
25
25
24
24







22
22
19
19







21
21
18
18







16
16
14
14








54
54
54








24
24
24
Унгария








24
24
24








14
14
14








13
13
13








9
9
9








7
7
7








6
6
6








6
6
6








5
5
5










35










18
Общо:
78
142
198
410
434
518
567
626
788
732
785

Ръководството на Европейския парламент се осигурява от председател, 14 заместник председатели (заедно те формират бюрото на парламента), колегия от 6 квестори и конференция на председателите. Мандатът на Председателя е 2 години и половина. След изборите през 2004г. е сключено споразумение между двете най-многобройни парламентарни групи – Европейската народна партия и Групата на европейските социалисти, които си поделят председателството. Конференцията на председателите се състои от председателя на Европейския парламент и председателите на политическите групи. В своята работа Европейският парламент се подпомага от значителен брой комисии (в момента са 20 на брой). Седалището на този орган е в Страсбург, като седалището на комисиите и някои допълнителни заседания се провеждат в Брюксел, а Генералният секретариат на Парламента и неговите служби се намират в Люксембург. Чл. 196, ДЕО предвижда, че Европейският парламент се събира във втория вторник на м. март и провежда 1 годишна сесия, като периодът на сесията се разделя на заседания. Парламентът може да се събира на допълнителни и извънредни сесии. Заплащането на европейските депутати е фиксирано на 38, 5 % от базовото заплащане на съдия в Съда на Европейските общности. Членовете на Европейския парламент се избират за срок от 5 години. От дълго време се обсъжда да бъде изработена единна избирателна процедура за всички държави членки, но все още депутатите се избират според избирателната система на съответната държава. Въпросът дали изборите ще протекат на национално равнище или на по-малки териториални единици, зависи изцяло от националното законодателство. Изборите се провеждат във всички държави членки в един и същ период, който обхваща от четвъртък до неделя на съответната седмица. Позволено е да се предвижда минимален праг за продобиването на мандат, но той не може да надвишава 5% - тази договореност се прилага по време на изборите за Европейски парламент през 2004г. Въпреки че участието на избирателите в изборите не спира да намалява от 1979г., проф. Жаке счита, че процентът е съизмерим с регистрираното участие по време на федералните избори в САЩ. Следва да се има предвид, че един депутат в Германия се избира от около 800 хиляди души, в България – от близо 45 хиляди души, а в Люксембург – от приблизително 76 хиляди души. Особеното е, че след като са избрани, евродепутатите се разпределят в парламентарни групи не по национален признак, а според политическата си принадлежност и възгледи. Понастоящем политическата група включва най-малко 20 депутати, избрани поне в 5 държави членки. В състава на парламента, избран с мандат от 1999 до 2004 г., са сформирани следните парламентарни групи:
• Европейска народна партия / Европейски демократи,
• Партия на европейските социалисти,
• Група на европейските либерали, демократи и реформатори,
• Зелени / Свободен европейски алианс,
• Обединена европейска левица / Зелени леви от Скандинавия,
• Съюз за Европа на нациите,
• Европа на демокрацията и различията и
• независими депутати.

За да бъде призната и получи достъп до европейското финансиране една партия трябва да има членове в 4 национални или регионални парламента или да е получила в 4 държави членки поне 3% от гласовете на изборите за Европейски парламент. Тя трябва да уважава ценностите, на които се основава Съюзът и да представи или да е изразила желание да представи кандидати на тези избори. Всяка година Европейският парламент връчва наградата „Сахаров“ на личности или организации, допринесли за защитата на човешките права по света.