17. Договорът за международна покупко-продажба на стоки. Уредба по Конвенцията на ООН за международна продажба на стоки 1980 г. /Виенската конвенция/. Ролята на обичая при международната продажба на стоки.

Понатието ТЪРГОВСКИ ДОГОВОР следва да се разбира в най-широк смисъл, но в същот овреме следва да се има предви, че принципите на UNIDROIT НЕ се отнасят за всички договори с международен елемента, а само за международните търговски догвори. От тяхния обхват са изключени потребителските договори, които в националните правни системи се уреждат с повелителни норми, едностранните сделки . Те съдържат уредба относно целта, предмета на договора, сключването, действителността, тълкуването, изпълнението и неизпълнението. Когато страните изберат да се приложат принципите на UNIDROIT към търговска сделка това би било израз на свободата на договаряне, дотолкова, доколкото тя е уредена и възможна от упражнената автономия на волята. Най-често принципите на UNIDROIT се прилагат тогава, когато е предвиден арбитражен ред за разрешаване на спора поради обстоятелството, че обикновено в почти всички закони на международния търговски арбитраж е предвидена по-голяма свобода на арбитрите за решаване на спора по съвест. И като тълкуват волята на страните. При прилагане на принципите на UNIDROIT няма да може да бъде отклонено действието на повелителните норми както на сезираният съд, така и на обективно-приложимото право. Преамбюлът на принципите препоръчва използването им при тълкуването и запълване на празноти на други международни унифицирани актове. Не могат да се използват принципите на UNIDROIT относно представителството на страните, праводееспособността на субектите, не се уреждат въпросите на давността , въпреки това те биха могли да бъдат от полза в международния търговски оборот.
Друг акт, който спада към транснационалното право – ненормативен акт, но се използва в международното договорно право, това са ПРИНЦИПИТЕ НА ЕВРОПЕЙСКОТО ДОГОВОРНО ПРАВО
ТЕ имат по-широко приложно поле от принципите на UNIDROIT, касаят въобще договорното право в ЕС. Те са частна кодификация. Някъде се среща израз hard low soft low – са всички транснационални източници, които са частни кодификации, влизащи в сила тогава, когато страните изрично ги включат в договорни отношения
Тези правила ще влязат в действие по търговски договор ако страните изрично се позоват на тях
Писани правила, издадени на различни езици и в този смисъл биха могли да се ползват в международното договорно право
Могат да служат и като показател за посоката, в която се развива националното законодателство
Какво обхващат тези принципи и какво остава извън тяхната урдеба:
Отнасят се за сключването на договорите, тълкуването им , изпълнението и неизпълнението и правните средства за тяхното преодоляване.съдържат и стълкновителни норми, относно приложното поле. Те се разпространяват и върху материи, традиционно причислявани към гражданското право, едностранните волеизявления, противоречия със закона и морала, давност, срокове, в тях не се регламентират отделните типове договори. Те представляват обща схема – това , което е общата част на ЗЗД. Не е инкорпорирано потребителското право, както и специфични въпроси на търговското право. Принципите са създадени от специална комисия към ЕС. Търговски университет в Копенхаген. В сайтовете на ЕО PECL
АВТОНОМИЯ НА ВОЛЯТА като един от основните принципи, залегнали в Римската конвенция и характерни за търговското право.
В приложното поле на Римската конвенция са включени граждански и търговски договори като са изключени въпросите относно праводееспособността на страните по договора, по отношение на правните субекти и ЮЛ, праводееспособността се решава от lex societatis - правото на държавата , доколкото те се явяват търговци, когато става дума за ЮЛ, субекти по търговска сделка, което е най-често, тяхната праводееспособност ще се определят от lex societaris, т.е. от приложимото право към правния статут на ЮЛ. В рамките на ЕС задължително се изисква регистрация на ЮЛ, независимо от това какъв критерий е приет за тяхната националност, съгласно изискването на първата директива всяко ЮЛ следва да бъде регистрирано в съответния регистър, определен от националната правна система, следователно даже и във Франция, която определя като критерий за националност действителното място на регистрация на ЮЛ, всички ЮЛ, които регистрират във Франция се считат с определена националност по месторегистрация. Но това е регистрирано седалище и една страна по сделката винаги може да направи справка относно съществуването на ЮЛ и неговите представителни права – чисто практическа гледна точка. В съвременното развитие на търговските отношения и особено в условията на финансова криза задължително, а и повечето тъ рговски дружества го практикуват, при сключване на търговска сделка се иска справка за регистрацията на ЮЛ, това, което у нас наричаме Актуално състояние – извлечение от Търговски регистър, в което освен че се вижда кои са вписани като представители на ЮЛ, ако е открито производство по несъстоятелност или по банкрут, две различни производства, то задължително те са вписани в Търговския регистър. Това по отношение на правоспособност и дееспособност



При избор на приложимо право се поставя въпроса за съотношението между избраното от страните право и разпоредбите на Виенската конвенция за международна продажба на стоки – един въпрос, който е страшно счекотлив във практиката
Виенската конвенция за международна продажба на стоки – е от типа нормативни актове с международен произход, които имат непосредствено действие , т.е. тя се интегрира в правото на всяка държава, страна по Конвенцията. Като се има предвид, че над 100 държави са ратифицирали конвенцията, тя е част от вътрешното право на всички държави, които са я ратифицирали и представлява специален нормативен акт относно международната продажба на стоки. Въпросът, който се поставя е: когато страните по един договор изберат приложимо право в това приложимо право на съответната държава включва ли се и Виенската конвенция или тяхната воля е само да изберат вътрешното приложимо право без да се вкючва ВК, две са становищата, които са се оформили в теорията и в практиката – едното е, което апропо се поддържа от проф. Тодоров, че страните , когато избират приложимо право на дадена държава имат предвид САМО вътрешните разпоредби, но не и Виенската конвенция. Обратното становище е, че ВИенската конвенция е част от вътрешното право на държавата, тя представлява специален нормативен акт, уреждащ международната продажба на стоки, спрямо общите нормативни актове, уреждащи продажбата на стоки по вътрешното право и следва да се има предвид. Съдебната практика е в полза на второто становище. Трябва да е ясно от разпоредбите на самия договор между страните, да е достатъчна ясна индикцията, че те са изключили ВИенската конвенция, тогава, когато са избрали приложимо право!!!
Пример договор между българска фирма- продавач, сръбска фирма –купувач, първите доставят, вторите не плащат, приложимо право – българското право, в този случай правоприлагащия орган, бил той арбитраж или съд ще следва по отношение на отговорността на сръбския купувач да плати цената и съответно лихвите за забава, да приложи Виенската конвенция, няма да се позове на ТЗ, респ. ЗЗД по силата на член 288 от ТЗ, а ще се позове 278 и следващите от ВИенската конвенция, съгласно който тексто след получаване на стоката купувачът е длъжен да плати цената
Там има моменти, различни от българското законодателство – за лихвата, заплащане на лихва върху неустойката. В българското законодателство лихвата върху неустойката е спорен въпрос – по член 86 от ЗЗД лихвата има същата функция – за едно и също неизпълнение нашата съдебна практика – не може да има две санкции. Върху всяко парично задължение се дължи лихва – готви се тълкувателно решение във връзка с неустойката и това дали се дължи лихва върху неустойката
НО във Виенската конвенция ЛИХВИ СЕ ДЪЛЖАТ ВЪРХУ ВСИЧКИ ВЗЕМАНИЯ!!! Ето една разлика, която при търговски спор е от съществено значение, няма субективна преценка на решаващия правоприлагащ орган към коя теза да се придържа, там ясно и недвусмислено е казано ЛИХВИ СЕ ДЪЛЖАТ ВЪРХУ ВСИЧКИ ВЗЕМАНИЯ
Когато се избира приложимо право винаги се избира материалното право – в приложимото право не се включва международното частно право, това е принцип общоприет във всички системи, вкл. В Римската конвенция, включая и в Регламент 593
ПРЕПРАЩАНЕ ПРИ АВТОНОМИЯ НА ВОЛЯТА НЕ МОЖЕ ДА ИМА, по принцип такова в нашата правна система няма, но и това изрично е уточнено в договорното търговско право
Тогава, когато в един търговски договор не е избрано приложимо право – влизат в сила обективни критерии. Римската конвенция предвижда, че в този случай се прилага правото на държавата, с която договърт е в най-тясна връзка. Член 4 пар. 2 от Римската конвенция предвижда или въвежда една оборима презумпция относно това, със правото на коя държава договорът е в най-тясна връзка, а именно това е държавата, която страната, която трябва да изпълни характерната престация по договора е имала към момента на сключване на договора своето обичайно местопребиваване, а в случай че е търговско дружество – централната администрация. Тази оборима презумпция означава, че правоприлагащият орган може да не приложи нормата на член 4 ал. 2 ако от всички обстоятелства по делото е ясно, че договорът е в най-тясна връзка с другата държава – това означава, че функцията е оборима. В същото време обаче, когато реши да бъде оборена тази презумпция, възможно е това да стане и по възражение на ответника, правоприлагащият орган следва достатъчно аргументирано в мотивите си към решението да изложи всички обстоятелства за оборване на презумпцията. Предвидено е и наличието на няколко специални презуцпции, които в областта на търговското право, не ни интересуват толкова – тогава, когато действието се извършва по занятие, или по професионална дейност..., когато предмета на сделката е недвижим имот. Когато се извършва в резултат на професионлана дейност се прилага правото на държавата, в която се намира основното място на дейност на тази страна по правоотношението, която действа в изпълнение на професионалните си задължения.
ХАРАКТЕРНА ПРЕСТАЦИЯ ЗА ВСЯКА СДЕЛКА Е НЕПАРИЧНАТА, защото паричната престация не харакетризира отделната сделка, при голяма част от договори, едната от престациите е парична, следователно тази парична престация не може да характеризира договора, НЕПАРИЧНАТА е тази, която е характерна, при договора за наем характерната престация се дължи от наемодателя, наемателят дължи парична престация, при договорът за покупко-продажба дължи парична продажба....основното задължение, което характеризира всеки тип договор е задължението на тази страна, която НЕ дължи пари, в противен случай няма как да се разграничат отделните типове договори - едно е мястото, където следва да се изпълни договора от наемателя/наемодателя, друго е мястото , където трябва да се изпълни договора от продавача, паричното отношение е търсимо/носимо, в зависимост от положението в правната система
Разлика във всеки тип договор по облигационно изпълнение е в зависимосто от тази страна, която не дължи пари. Особеността на договора за лизинг се дължи на задъженията на лизингодателя, лизингополучателя дължи пари. При бартерните сделки НЕ може да се определи характерна престация и това изрично е предвидено в член 4 пар. 5 от Римската конвенция, когато не може да се определи характерната престация тогава всички тези презумпции не се вземат предвид и единствено прилоимо е правото на държавата, с която договорът е в най-тясна връзка по преценка на правоприлагащия орган. Макар че имат цена бартерните договори са неопределяеми по отношение на характерната престация
За да се избегне този начин на презумиране на най-тясната връзка, Регламент Рим 1 специфицира приложимото право или обективната привръзка за няколко вида договори, като на практика е запазен принципът, но се възприема, че по този начин, както е предвидено в Регламента е налице по-голяма яснота и ще бъде улеснено правоприлагането. Приема се, че по този начин се предвиждат твърди правила за определени видове договори, макар да е запазен принципът на Римската конвенция – когато имаме договор за прожба на стоки, прилага се правото на държавата, където е обичайното местопребиваване на продавача. При предоставяне на услуги - обичайното местопребиваване на доставчика на услугите; наем – местопребиваването на наемодателя; отклонение, предвидено при франчайза – там е предвидено да се прилага правото на държавата по обичайното местопребиваване на франчайзополучателя; дистрибуцията – у нас този въпрос е широко разпространен ??? когато имаме договор за дистрибуция, но дистрибуторът купува стоката и едновременно с това се ангажира да я разпространява, какво имаме договор за продажба или договор за дистрибуция??? Защото действителният договор за дистрибуция означава, че дистрибуторът трябва да заплати на продавача толкова, колкото е разпространил. В съвременните условия често се случва това – обикновено продавачът доставя на дистрибутора, той заплаща стоките и след това се задължава да дистрибутира по обекти, което е свързано повече със изключителна дистрибуция/изключителна, защото болшинството от дистрибуторите се борят само и единствено те да дистрибутират дадена стока/ откокото със самия договор за дистрибуция, тогава, когато в договора са включени елементи на дистрибуция, които може да са свързани със заплащане на допълнително възнаграждение от страна на продавача при постигане на определени резултати, тогава се смята, че приложимо право е правото на държавата, където е обичайното местопербиваване на дистрибутора, няма пречки обаче към един исъщ договор да бъдат включени и двата елемента – и дистрибуцията и покупко-продажба, тогава се материалира договор един, но има две облигационни задължения, към които може към едното да е приложимо едно право, а къ м другото – друго приложимо право, защото са различни правата и задълженията по тези договори
Другият допълнителен елемент, внесен с Регламент РИМ 1 е за ПРОДАЖБАТА НА СТОКИ НА ТЪРГ.
При всички тези случаи се касае за договори с международен елемент, ако няма такъв, няма нужда да се дискутира този проблем в Регламента
По отношене на Продажбата стоки на търг, приложимо е правото на държавата,където се провежда търга.

Виенска конвенция
В сила за България от 1991 г., съдържа само преки норми, т.е. норми, които уреждат сключването на договора за международна продажба на стоки; уреждат изпълнението на задълженията на купувача и продавача, както и отговорностите за неизпълнение.
Виенската конвенция НЕ съдържа норми, които да задължавата държавите съдоговорителки да я транспонират във вътрешното си право с факта на ратификация, тя става част от вътрешното право на всяка държава съдоговорителка или тя е от типа на т.нар. самоизпълняващи се международни договори. Достатъчен е актът на ратификация за да може да породи правно действие. Какви са условията за прилагане на ВИенската конвенция:
Съгласно ВК една продажба е международна тогава, когато мястото на дейност !!! на продавача и купувача се намират в две различни държави, страни по Конвенцията. Ако имаме две български ЮЛ, но осъществяват дейността си в две държави, България и Русия и става дума за продажба/доставка на стоки - имаме международна продажба на стоки, в сила е ВИенската конвенция, а не ЗЗД!!!
Ако един от субектите по продажбеното правоотношение е с националност на държава, която НЕ е членка на ВИенската конвенция, Но има място на дейност в държава съдоговорителка, то попадаме в приложното поле на Виенската Конвенция. Член 2 на ВК предвижда определени изключения от нейното приложно поле, които изключение са достатъчна индикация за това, че Виенската конвенция основно се прилага по отношение на търговската покупко-продажба. От нейното приложно поле са изключени:
- договорите за продажба на стоки, купени за лична, семейна, домашна употреба
- продажбата на стоки, които се разпродават на търг
- доставката на електричество;
- когато страната има повече от едно място на дейност – член 10 ал. 1 Виенската конвенция меродавно е това, което е в най-тясна връзка с договора и неговото изпълнение
често пъти самият договор не дава индикация за това къде е мястото на дейност на страната. Това е обикновено в търговската практика. Ако от самия текст на договора не е видно различно място на дейност, то приема се, че мястото на дейност съвпада с обичайното местопребиваване, респ. Действителното седалище на страната по договора. За да се приложи ВИенската конвенция е необходимо страните да не са изключили изрично нейното прилагане, което е предвидено в член 6. всички норми на ВК имат ДИСПОЗИТИВЕН ХАРАКТЕР. така че страните са свободни да уговорят нещо друго, както по отношение на изпълнението, така и по отношение на отговорността при неизпълнението. ВИенската конвенция не изключва автономията на волята, т.е. страните могат да изберат приложимо право, ако това е правото на държава, в която действа ВК – добре, ако това е правото на държава, в която не се прилага ВК, т.е. тя не е договаряща държава ще се прилага материалното право на таз идържава, а по отношение на неуредените въпроси ще се прилага ВК доколкото тя действа като обективно приложимо право
!!!извън обсега на Виенската конвенция са
- въпросите за действителността на договора;
- пороците на волята;
- основанието на договора;
всички тези въпроси се решават от обективно приложимото право към договорните отношения
ако съществуват празноти – то правоприлагащия орган е длъжен да ги запълни като тълкува Конвенцията и държи сметка за нейния международен характер. Правоприлагащият орган е длъжен да извлече общите принципи, но не от обективно приложимото право, а от самата Конвенция.
НЯКОИ ОТ ТЕЗИ ПРИНЦИПИ СА ФОРМУЛИРАНИ В САМАТА КОНВЕНЦИЯ,
1. добросъвестност и липсата на формализъм / член 11 и член 29 ВК/;
2. закъснението или грешката при проедаване на съобщенията от едната страна и обстоятелството, че не е достигнало това съобщение до другата страна не лишава изпратилия съобщението от неговите права;
3. стремежът по-скоро да бъдат изпълнени задълженията, а не договорът да бъде развален
4. задължението за информиране на другата страна – при прилагането на Конвенцията съществуват твърде много трудности, тъй като липсва единен орган по тълкуване и прилагане на Конвенцията, съществува сводка от националната практика на държавите – членки, съдоговорителки по Конвенцията, което е практика на различните съдилища, същото е по отношение и на институционните арбитражи.
Освен случая на прилагане на Конвенцията въз основа на нормата на член 1, когато купувач . продавач имат дейност в различни държави, Конвенцията може да се прилага и по силата на стълкновителна норма, съгласно член 1 буква Б от Конвенцията, тя се прилага тогава, когато правилата на МЧП водят или указват прилагането на правото на договарящата държава. Пример : ако съгласно обективна привръзка на МЧП следва да се приложи правото на държава, която е членка по ВК, независимо от това, че продавачът или купувачът няма място на дейност в тази държава, по силата на отпращащата стълкновителна норма се прилага правото напр. На Русия, тъй като това право включва И Виенската конвенция и независимо чл. 1 т. А, ще се приложи ВИенската конвенция, без значение, че мястото на дейност на продавача не е в Русия, а напр. ВИетнам.
ДВА са случаите на прилагането на ВК
1. купувач продавач – място на дейност две различни държави, страни съдоговорителки по Конвенцията – ясен и безспорен случай
2. продавач – купувач – място в две различни държави, но те НЕ са страни по конвенцията, съгласно сключения договор приложимо право към договорните отношения е правото на държавата, където е седалището на продавача, седалището на продавача се намира в държава, която е страна по конвенцията, той няма място на дейност в тази държава, по силата обаче на това, че отпращаща норма ни е насочила към тази държава, при условие че не е налице предпоставката по т. А ще приложим ВК, защото в правото на държавата – където е седалището на продавача, макар да няма дейност там ВК е действащо право и второ защото е налице текстът на член 1 буква Б от Виенската конвенция
във Виенската Конвенция особено значение играе ОБИЧАЯТ, съгласно член 9 ал. 1 , страните са обвързани от всеки обичай, с който са се съгласили , съгласно член 9 ал. 2, се въвежда презумпцията, че при липса на друга уговорка, страните са приели за приложим обичаят, който им е бил известен или би трябвало да им бъде известен и който е широко известен в международната търговия и спазван от страните в съответната област. Известността на обичая се установява както всеки факт в процеса ДОРИ и той да не е бил известен на страните, но щом е широко известен в международната търговия в тази област, то добросъвестността е изисквала те да го познават, презумпцията е оборима, естествено тежестта на оборване пада върху страната, която оспорва известността на обичая, това обаче носи едно обръщане на доказателствената тежест, тъй като тази страна, която оспорва известността на обичая, ще трябва да доказва един отрицателен факт, а тези факти не се доказват в процеса, следователно доказателствената тежест ще се обърне . който черпи права от факт, трябва да го докаже, в този смисъл отрицателните факти не се доказват. Възможни са всички доказателствени средства, не се прави ограничение. Задълженията на продавача съгласно ВК се свеждат основно до предаване на стоката и документите, характеризиращи самата стока, стоката да се достави до датата, определена съгласно договора, предвидена е гаранционна отговорност за качеството на стоките, освен това стоката трябва да се предаде необременена с каквито и да било права или претенции на трети лица, освен ако купувачът приема стоката при тези условия. Основното задължение на купувача е да плати цената и да приеме стоката. ВИЕНСКАТА КОНВЕНЦИЯ НЕ УРЕЖДА ПРЕМИНАВАНЕТО НА СОБСТВЕНОСТТА!!!
Това се решава от националното право, приложимо към договора.
Тя урежда само преминаването на риска!!! Най-вече когато продажбата е дистанционна.
Предвидена е отговорност на страните за неизпълнение на договора. Ако търсим във ВК регламентация на неустойките – няма да намерим. Там се говори само за лихви.
Предвидена е възможност за изправната страна да развали договора както в случай на виновно неизпълнение на другата страна, така и в случай на форсмажорност – непреодолима сила.
Отново с ДИСПОЗИТИВНИ норми е квалифицирана непреодолимата сила като са предвидени възможности за страните да договорят сроковете, които трябва съответно да пратят уведомление за настъпване на форсмажорно обстоятелство.