15. Суверенитетът и разширяването на Европейския съюз

Процесът на развитие на европейското обединение независимо как се нарича то – Европейски общности или Европейски съюз – обикновено се извършва с помощта на два инструмента. Единият е разширяване, а другият – задълбочаване, т.е. количественото нарастване, от една страна, и качественото подобряване, от друга. След като проблемите, свързани със суверенитета бяха разгледани в процеса на задълбочаване на Европейския съюз, сега ще бъде обърнато внимание на някои аспекти на суверенитета, при разширяването на Съюза и по-детайлно във връзка с предстоящото разширяване на Изток. Чл. 98 на първия Договор за създаване на ЕОВС определя, че всяка европейска държава може да подаде молба за членство в обединението. Договорът за ЕИО и Договорът за ЕВРАТОМ следват тази концепция. С влизането в сила на Договора за Европейски съюз основното изречение на Чл. О гласи: "Всяка европейска страна може да кандидатства да стане член на Съюза".
1. СЕВЕРНОТО РАЗШИРЯВАНЕ НА ОБЩНОСТТА - В своята история Европейският съюз е преживял няколко разширявания. До първото от тях се стига след сравнително дълъг период от време и то е съпроводено с доста трудности. Става въпрос за първоначалното нежелание на Великобритания и скандинавските страни да участват в наднационални структури и респективно в Европейските общности. Два пъти през 50-те години Великобритания отклонява поканата на 6-те страни основателки на Общностите да стане една от тях, ръководена от съображения, свързани главно със нейния суверенитет. За нея, както и за скандинавските страни, предпочели ЕАСТ, е неприемлив принципът на лишаване на националната държава от суверенитет в една или друга област в полза на наднационалните институции. Следващото десетилетие е белязано от наложеното от Франция вето върху молбата за членство на Обединеното кралство през целия мандат на управление на генерал дьо Гол. Така се стига до един парадокс: идеята на Дьо Гол за “Европа на отечествата” и акцент върху развитието на Общия пазар при запазване на неприкосновеността на суверенните права на националната държава на практика съвпадат с британската концепция за ЕО като зона единствено за свободна търговия. В основата на възраженията на Дьо Гол срещу кандидатурата на Великобритания отново стои съображението за националния суверенитет и опасенията за неговото запазване поради специфичните отношения, които островната държава поддържа със САЩ. Възпрепятстването на членството на Великобритания в Европейската общност приключва едва след оставката на генерал Дьо Гол. По инициатива на новия френски президент Жорж Помпиду през 1969г. в Хага е свикана среща, на която се взима решение за започване на преговори с Обединеното кралство, а също така и с останалите 3 кандидатки – Дания, Норвегия и Ирландия. На 22.01.1972г. в Брюксел е подписан договорът за присъединяването им, като за Великобритания, Дания и Ирландия той влиза в сила от 01.01.1973г. Така над 15 години са необходими за преосмисляне на предимствата и недостатъците, свързани с трансфера на суверенни права, преди да се стигне до първото разширяване. То обаче в никакъв случай не може да бъде възприемано като безусловна победа за интеграционното начало. Норвегия накланя везните в защита на националния суверенитет. Отрицателният вот на референдума в Норвегия относно ратифицирането на договора осуетява нейното членство в Общностите. При това първо, наричано още северно разширяване на Европейската общност е възприет принципът, прилаган при всички последващи, за обвързаност на новоприетите страни от “общностните постижения” (acquis communautaire) - съвкупността от първичното и вторичното право към момента на присъединяването.
2. ЮЖНОТО РАЗШИРЯВАНЕ НА ОБЩНОСТТА - Второто поред, южно разширяване на Европейската общност включва първоначално Гърция, която от 01.01.1981г. става десетият член на Общността, а впоследствие Испания и Португалия, чиито договори за присъединяване влизат в сила от 01.01.1986 г. За първи път в случая с Гърция Общността приема нов член преди всичко по политически причини, дотогава мотивите са били главно икономически. С оглед икономическото развитие на тези държави се създава кохезионен фонд. Гърция става член на Общността, за да се подпомогне нейната възстановена демокрация, което може да стане най-добре в рамките на обединена Европа. Освен това за първи път Европейската общност приема една православна държава, което също е от голямо значение.
3. СЕВЕРОИЗТОЧНОТО РАЗШИРЯВАНЕ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ - Третото поред разширяване на ЕС включва Австрия, Швеция и Финландия. Малко преди това през 1991г. с обединението на двете германски държави според някои изследователи се извършва още едно “половин разширяване”. Преди още ДЕС да е влязъл в сила, през февруари 1993г. започват преговорите за присъединяване на четирите страни - Австрия, Швеция, Финландия и Норвегия. От 01.01.1995г. 3-те от тях стават пълноправни членки, а в Норвегия референдумът за ратифициране на договора приключва отново с отрицателен вот. Малко преди това неуспешен референдум в Швейцария става причина страната да оттегли подадената си молба за членство в ЕС. Тези две страни са практическото измерение на стремежа към ненакърнимост на националния суверенитет. Така с четвъртото поред разширяване броят на държавите, членуващи в ЕС, достига 15. На практика със създаването на Европейското икономическо пространство между страните от ЕО и ЕАСТ, в което да се реализират 4-те свободи на движение, се преодолява “малкото” разделение на Европа. На дневен ред стои разширяването на ЕС на Изток и преодоляването на следвоенното разделяне на Европа.
4. РАЗШИРЯВАНЕ НА ЕС НА ИЗТОК - Разширяването на ЕС на Изток е предизвикателство не само поради факта, че обединението е изправено пред двойната задача – и да се разширява, и да се задълбочава. Самата промяна в международната обстановка след края на студената война е предизвикателство пред ЕС. Защото именно блоковото противопоставяне е фактор, благоприятстващ интеграционните процеси в Западна Европа. Съревнованието между двете обществено-политически системи – на капитализма и на социализма – принуждава САЩ да отпусне финансова помощ за възстановяване и интегриране на Европа, приемайки неизбежното утвърждаване на един голям свой конкурент. Освен това съществуването на “съветската заплаха” в голяма степен обединява западноевропейските държави и ги кара да оставят на заден план традиционните антагонизми помежду си. Тя има т.нар. катализиращ ефект в началните години на интеграционните процеси. Фактът, че държавите от сравнително изостаналата Централна и Източна Европа се оказват от другата страна на “желязната завеса”, е предпоставка за успеха на западноевропейската интеграция, тъй като нейните първоначални участнички са най-развитите в икономическо отношение страни. Интеграционните процеси се зараждат и се развиват в условията и благодарение на разделена Европа. Точно затова присъединяването на страните от Централна и Източна Европа към интеграционните структури е от такова голямо значение за ЕС.С края на конфликта Изток ­ Запад на ЕС се пада общоевропейската отговорност в значителна степен да участва в създаването на структурите на една общност на сигурност, основаваща се на благосъстояние, социално равенство и демокрация. В този смисъл политиката на разширяване е част от новия ред на континента. Разширяването на Изток е предизвикателство към политическия консенсус за интеграция, а също така подлага на труден изпит способността за реформи от страна на 15-те. Предизвикателството не може да се посрещне с връщане към образеца на осъществените досега три разширявания. Първоначално ЕС се опитва да го посрещне чрез тактиката на отлагане, като издигне оптималното задълбочаване на интеграцията за абсолютно предварително условие за разширяването на Изток. В крайна сметка ЕС декларира един паралелен подход. Той има за цел да съгласува времево и концептуално възловите точки на една амбициозна програма на ЕС ­ влизането в третия етап на Икономическия и валутен съюз, ратифицирането на Договора от Ница, реформата на общата селскостопанска политика и бъдещето на Западноевропейския съюз с преговорите за присъединяване към ЕС на източноевропейските държави. Освен това разширяването на Изток засилва и дебата за придаване на гъвкавост и за диференцирането на интеграцията в ЕС.
А. НОВИ МОМЕНТИ ПРИ ИЗТОЧНОТО РАЗШИРЯВАНЕ НА ЕС - С оглед на присъединяването към ЕС на страните от Централна и Източна Европа през юни 1993г. в Копенхаген Европейският съвет въвежда допълнително изискване – те трябва да отговарят на няколко съществени условия, т. нар. критерии от Копенхаген. Към тези критерии за членство през 1995г. в Мадрид е добавено и изискването за наличието на административен потенциал в страните кандидатки за поемане на задълженията, произтичащи от членството.
Чл. 6 на ДЕС изисква страната членка на ЕС да притежава демократична система на управление. Като изхожда от това, в Амстердам чл.6 на ДЕС бе допълнен с постановката, че произтичащите от членството права на държава участничка в ЕС могат да бъдат преустановени, ако тя сериозно и продължително нарушава принципите на свободата, демокрацията, зачитането на правата на човека и на основните свободи, както и принципите на правовата държава. Вследствие на допълнение, извършено с Договора от Амстердам, Европейският съюз изисква подалите молби за членство страни също да зачитат посочените принципи. Всъщност това допълнение на ДА е от съществено значение именно за страните кандидатки. За петнадесетте държави членки на ЕС тези положения едва ли имат някакво по-специално значение, тъй като защитата на основните човешки права и свободи при тях не предизвиква безпокойство. Основен адресат на тези нови разпоредби са страните кандидатки от бившия източен блок и Турция. Освен това страните кандидатки следва да притежават функциониращо отворено и свободно конкуриращо се пазарно стопанство. Както беше споменато, още от първото разширяване на Европейската общност е възприет принципът за обвързаност на новоприетите страни от “общностните постижения” (acquis communautaire) към момента на присъединяването. При това страните кандидатки са обвързани от целия пакет на acquis communautaire, което ги поставя в по-неизгодна позиция от държавите членки, които преди подписването на съответните договори са имали възможността да договорят своето неучастие (opting out) в една или друга обща политика. Близо 90 000 страници на Общностното право следва да бъдат приети, а не договорени от страните кандидатки. Договарянето на практика се свежда само до отлагане във времето на действието на общностни норми в дадени области. Единствената държава, за която това изискване не създава особени проблеми, е Унгария, тъй като според оценка на експерти около 85% от стопанските законодателни актове са били хармонизирани с правото на ЕС към момента на започване на преговорите за присъединяването й към Съюза. За останалите страни кандидатки, както отбелязват западни анализатори, подобна ситуация е твърде тежка, тъй като това, което им се предлага с бъдещото членство в ЕС е една нова загуба на техния суверенитет. Оказва се, че именно националният суверенитет, който е изключително деликатен проблем през периода на съветската доминация над тази част на континента, сега отново трябва да бъде жертван в името на интегрирането със Западна Европа. Бъдещото разширяване се различава от предишните количествено и качествено. 13 държави са подали молби за членство, сред които 10 страни от Централна и Източна Европа, а именно: България, Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Словакия, Словения, Унгария и Чехия. Броят на новоприетите страни почти двойно ще надвишава този при предишните разширявания. Качествено страните кандидатки от ЦИЕ се отличават с това, че са доста по-бедни и по-малки отколкото настоящите държави членки на ЕС. Но в основата на мотивацията на тези страни за членство в ЕС стои същата липса на алтернатива, както и при по-богатите страни при предишните разширявания: ограниченото действие на ЕАСТ – при трите извършени разширявания, и прекратената дейност на Съвета за икономическа взаимопомощ - при бъдещото. Мотивацията е изключително негативна – тези страни просто не желаят да бъдат изоставени. Това е т.нар. “дилема на интеграцията”: държавите избират членството в ЕС и следователно загуба на значителна част от своя суверенитет пред възможността да запазят независимостта си, но да поемат риска на изолация от интеграционните процеси. Проблемът се състои в това, че присъединяването към ЕС има своята немалка цена, изразяваща се в доброволното лишаване от суверенни права, но неучастието в интеграцията също се заплаща. Формално процедурата по присъединяване към ЕС започва с подаването на официална молба за членство до Съвета на министрите. Самото решение за членство обикновено е резултат от постигането на политически консенсус в съответната страна кандидат по този въпрос. Волеизявлението за присъединяване към ЕС може да бъде оттеглено от държавата кандидат във всеки момент до депозирането на ратификационния инструмент ­ както в случая с Норвегия през 1994г. Въпреки че няма формални срокове за подаване на молбата за членство, времевият фактор е изключително важен, тъй като независимо от декларираното равенство на всички кандидати на практика се извършва групиране и се оформят “лидерите” и “изоставащите”. При предишните разширявания изоставащите също са приети за членки на ЕС, като кандидатурите им са поставени в зависимост от кандидатурите на лидерите. Така датската, ирландската /и първоначалната норвежка/ кандидатури до голяма степен са повлияни от отношението спрямо водещата кандидатура на Великобритания. Въпреки че Гърция успява да се освободи от пакета на Испания и Португалия, кандидатурата на последната е проекция на испанската. Даже и при последното разширяване молбата на Австрия, изпреварила преговорите за Европейско икономическо пространство, оказва влияние върху останалите скандинавски страни. Непоследователната първоначална политика на ЕС относно разширяването на Изток предопределя състоянието на конкуренция вместо сътрудничество сред страните кандидатки от ЦИЕ, както и убеждението, че останалите извън първата група на разширяването може да изгубят завинаги перспективата за членство в Съюза. Внасянето на официална молба за членство в Съвета на министрите не води до автоматичното откриване на преговорите за присъединяване. Съветът на министрите може да отхвърли кандидатурата /както постъпва в случая с Мароко/ или да потърси становището, изготвено от Европейската комисия, в което се дава подробен анализ на готовността на страната кандидатка. Въпреки че от правна гледна точка това становище не е необходимо условие за откриване на преговорите и Съветът на министрите не е обвързан от неговите заключения, в досегашната си практика той почти винаги се е съобразявал с него. Единствено политически аргументи могат да надделеят за взимане на решение от Съвета на министрите, различно от това на Комисията. Становището на Комисията може да бъде:
• Положително – при което започват преговорите по присъединяването на страната кандидатка, напр. в случаите на Австрия, Финландия и Швеция;
• Отрицателно – при което молбата се отхвърля, както е първоначално в случая на Турция, когато на страната се предлага друга алтернатива – участие в митнически съюз;
• Условно – напр. Малта, Кипър, Словакия, България, Румъния, Латвия и Литва. ЕС не открива преговори за присъединяване с тези страни веднага, но вместо отхвърлянето на техните кандидатури, посочва необходимите промени, които следва да бъдат осъществени за получаването на положително становище. Политически аргументи преобладават при откриването на преговорите с България и Румъния.
При положително становище на Комисията настъпва най-съществената част от преговорите за членство в ЕС. Съветът на министрите трябва с единодушие да се произнесе по молбата за присъединяване на съответната държава, както и да бъде получено одобрението на Европейския парламент /изискващо се след влизането в сила на ЕЕА/. Самите преговори се водят между правителството на дадената страна и председателството на ЕС /от името на държавите членки/ с подкрепата на Комисията. Условията на присъединяването се регламентират в преходните разпоредби, които разрешават на присъединяващата се държава единствено времево отлагане на действието на някои разпоредби от Общностното право. След окончателното формиране на вътрешния пазар ЕС вече не е склонен да допуска неучастие в общите политики, от която възможност се възползва в миналото Великобритания. Поради това присъединителният праг за страните от Централна и Източна Европа е извънредно висок /по-висок например отколкото за Испания и Португалия, които се включват в ЕО през 1986г. преди окончателното формиране на вътрешния пазар/. Договорът за присъединяване, както всеки международен договор, се нуждае от ратификация от всички държави членки на ЕС в съответствие с техните конституционни процедури, както и от ратификация от страната кандидатка /обикновено с референдум/. Процедурата по присъединяване завършва с депозирането на ратификационните инструменти. С влизането в сила на договора за присъединяване новоприетата в ЕС държава става от международноправна гледна точка страна по всички договори, на които се основават Европейските общности. Тя поема правата и задълженията на държава членка на Съюза. Периодът от момента на подаване на официална молба за членство до присъединяването е съпроводен от трудности, различни за всяка страна. Неговата продължителност варира от 2 години и 8 месеца в случая с Финландия до 8 години и 10 месеца в случая с Португалия, като средната стойност за деветте държави, присъединили се до 1995г., е около 5 години и 9 месеца. Източното разширяване надхвърли продължителността, като в случая с България официалната молба за членство е подадена на 15.12.1995 г., а страната придоби статут на пълноправен член на ЕС от 01.01.2007г.. Освен по допълнително въведените критерии, Източното разширяване се различава от предишните и по приемането на редица документи от страна на ЕС, свързани с присъединяването на страните от ЦИЕ. През август 1990г. Европейската комисия предлага на Съвета на министрите да бъдат сключени ново поколение Европейски споразумения за асоцииране между Европейските общности и техните страни членки, от една страна, и държавите кандидатки, от друга /ЕСА/. Първоначално такива са предложени на Полша, Унгария и Чехословакия, а впоследствие и на другите кандидатки. ЕСА влизат в сила през 1994г. в Унгария и Полша; през 1995г. - в Чешката Република, Словакия /разделянето на Чехословакия е причина за забавянето/, България и Румъния; през 1998г. - в Естония, Латвия и Литва; а през 1999г. – в Словения. Бавният процес на ратификация на ЕСА от парламентите на отделните държави членки и кандидатки е причина разпоредбите, свързани с търговията, да се обособят във Временни търговски споразумения, приети с квалифицирано мнозинство от Съвета на министрите. Целите на ЕСА са: да се осигурят подходящи рамки за постепенното интегриране на кандидатките в ЕС чрез развитие на политически диалог на най-високо, министерско и посланическо равнище; завършване на прехода към пазарна икономика и постепенното създаване на зона за свободна търговия на промишлени стоки за 10-годишен период между страните кандидатки и ЕС. Именно провеждането на политически диалог е новият момент, който отличава ЕСА от предишните споразумения за асоцииране, сключвани от ЕС със строго търговски обхват. За разлика от предишните ЕСА, в българското и румънското се добавя текст за зачитане на човешките права. Въпреки задължението, поето от ЕС за премахване на всички мита и ограничения пред търговията със СЦИЕ, повечето изследователи отбелязват асиметричния характер на тези споразумения. Те съдържат протекционистични разпоредби по отношение на навлизането на някои стоки на единния европейски пазар. По-конкретно, достъпът до европейския пазар на продукти като въглища и стомана, текстилни и селскостопански стоки, по отношение на които СЦИЕ имат преимущество, е отложен за определено време. Освен това е критикуван начинът, по който се сключват ЕСА с всяка страна кандидатка поотделно, засилващ конкуренцията помежду им при покриване на критериите за членство в ЕС. Така например група държави членки настояват за провеждане на диференциация между Вишеградските държави, от една страна, и България и Румъния, от друга и съответно за тяхното по-неблагоприятно третиране. В резултат на това в мандата за преговорите с България за подписване на ЕСА се включва политическа клауза, допускаща едностранно прекратяване на действието на ЕСА, в случай, че насрещната страна не е изпълнила някое от задълженията си по него. Българската страна възприема тази клауза като дискриминационна и полага максимални усилия за отпадането й от текста на ЕСА, но държавите членки на ЕС не отстъпват от позицията си. Европейското споразумение за асоцииране между Европейските общонсти и техните държави членки, от една страна, и Република България, от друга страна, съдържа 9 части, а именно:
• Политически диалог;
• Общи принципи;
• Свободно движение на стоки;
• Движение на работници, установяване и предоставяне на услуги;
• Плащания, капиталови операции, конкуренция и други икономически разпоредби, сближаване на законодателствата;
• Икономическо сътрудничество;
• Културно сътрудничество;
• Финансово сътрудничество;
• Институционни общи и заключителни разпоредби.
ЕСА придвижда и ясна институционна структура, а именно: Съвет по асоциирането (включващ представители на Съвета, Европейската комисия и Министерски съвет на Република България), Комитет по асоциирането, който подготвя и подпомага работата на съвета и Парламентарен комитет по асоциирането, който е консултативен орган, включващ български и евродепутати. На своето заседание в Мадрид през декември 1995г. Европейският съвет посочва необходимостта от създаването на предпоставки за постигане на хармонична интеграция на асоциираните страни, особено чрез развитието на пазарна икономика и създаването на стабилни икономически и монетарни условия. Всъщност приетата през декември 1994г. в гр. Есен /Германия/ Предприсъединителна стратегия на ЕС за приобщаване на асоциираните страни съдържа 4 основни елементи:
Европейските споразумения за асоцииране, които предвиждат обща рамка за политическо и икономическо сътрудничество.
Одобрената през юни 1995 г. в гр. Кан /Франция/ от Европейския съвет Бяла книга за интегриране на страните от ЦИЕ във вътрешния пазар на ЕС. В нея се определят главните области на законодателството, регламентиращо свободното движение на стоки и капитали в рамките на Вътрешния пазар, като за всяка сфера на законодателството се предлагат вътрешносекторни приоритети за приемане на съответните нормативни документи. Изброяват се най-важните нормативни актове, които трябва да се приемат от страните кандидатки, за да могат да участват в единния вътрешен пазар на ЕС, както и примерни срокове за тяхното приемане. Дават се и указания относно административните и техническите структури, необходими за ефективното прилагане на законодателството. Конкретните решения за приоритетите и скоростта, изготвянето на националните програми и графици за хармонизация на законодателството са оставени на страните кандидатки. Въпреки че Бялата книга няма правнозадължителна сила, за разлика от Европейските споразумения за асоцииране тя оказва силно влияние върху подготовката на кандидатките за членство, тъй като е насочена към уеднаквяването на законодателствата на страните кандидатки с това на ЕС. Подготовка на страните от ЦИЕ за интегриране във вътрешния пазар чрез помощ за приемане и прилагане на европейското законодателство и изграждането на необходимите за това административни и съдебни структури. Европейският съвет в Есен препотвърждава ключовата роля на програмата PHARE в стадия за подготовка на асоциираните страни за присъединяване към ЕС. Програмата е основният финансов инструмент за подпомагане на усилията им за осъществяване на структурни икономически реформи и адаптиране на правните системи. Изграждане на структурирани взаимоотношения и многостранен диалог на асоциираните страни с ЕС чрез предварително уточнена програма на срещи на министерско и административно ниво в широк кръг от сектори. На 16.07.1997г. Европейската комисия оповестява пакета “План 2000” (Agenda 2000), свързан с източното разширяване на ЕС. На практика дотогава по мнението на някои изследователи ЕС няма ясна, дългосрочна стратегия относно разширяването, независимо че то е определяно като “проекта на века”. Тази ситуация се променя с пакета “План 2000”. Той съдържа визията за “по-широк и по-силен съюз”, изследване на последиците от разширението върху общностните политики, както и становищата на Комисията за кандидатурите на отделните страни. Предвижда се всички европейски страни – от ЕС, ЕАСТ, СЦИЕ и Турция – да се обединят за обсъждане на всички належащи външнополитически въпроси в рамките на Европейска конференция, която да се свиква веднъж годишно. В своите становища по молбите за присъединяване на 10-те страни от ЦИЕ Комисията изпълнява задачата, поставена й от Европейския съвет, да разгледа степента на готовност за присъединяване на страните кандидатки. Тя извършва своята проверка въз основа на критериите от Копенхаген. В общата си оценка Комисията счита, че към лятото на 1997г. нито една от подалите молби държави не е изпълнила в пълен обем икономическите критерии за членство. Степента на изпълнение на критериите в 10-те страни от ЦИЕ е доста различна. С изключение на Словакия /по това време управлявана от Вл. Мечияр/ останалите държави кандидатки изпълняват политическите предпоставки, но Комисията очаква по-голям напредък при осъществяване на демокрацията и на защитата на малцинствата. Докато Комисията приема, че е налице положителна средносрочна перспектива за изпълнението на икономическите критерии в процеса на самите преговори за присъединяване, то политическите критерии трябва да са изпълнени още при започването на тези преговори. На практика именно с План 2000 присъединяването на страните от ЦИЕ се обвързва с приемането и прилагането на цялото законодателство на ЕС, което в някои автори виждат промяна на условията, формулирани с Бялата книга. Преценките за отделните страни кандидатки съответно завършват с препоръка или да се открият преговори за присъединяване (в случаите на Естония, Полша, Чехия, Унгария и Словения), или началото на преговорите да бъде отложено до постигането на “достатъчен напредък по отношение на изпълнението на предпоставките за членство" (в случаите на Словакия, България, Латвия, Литва и Румъния). Но Комисията ясно показва, че всички страни ­ включително и тези от първата вълна, с които трябва да се открият преговорите ­ следва да предприемат продължителни усилия във всички области за постигане на стандартите в ЕС. От края на 1998г. Комисията ежегодно докладва за прогреса на кандидатките в подготовката за присъединяване. С това трябва да бъде гарантирана възможността, че при определени постижения всяка страна по всяко време може да премине в кръга на държавите, с които се водят преговори за присъединяване. Разширяването на Изток оказва влияние върху мрежата от специални отношения, които се формират между съществуващите държави членки и бъдещите членове ва ЕС – т. нар. patron-client relationship. Този феномен не е нещо ново в процеса на разширяването, той е съществувал и при предишни разширявания. Същността му се изразява в това, че съществуващи държави членки поради политически или икономически причини имат по-благоприятно отношение към определени кандидатки, които съответно получават по-голяма подкрепа от тях. Големия брой на страни кандидатки в този случай създава сложна мрежа от такива специални взаимоотношения. Интересът на държавите членки към страните кандидатки се определя главно от географската близост, съчетана с исторически оформили се връзки. Така например Австрия се интересува преди всичко от присъединяването на своите съседи, с които е свързана собствената й история: Словения, Унгария, Чешката република и Словакия. Германия проявява силен интерес към приемането на Полша, а също така и на Чехия, Словакия и Унгария, които са в буферното пространство между нея и Русия. Италия е тясно свързана със съседна Словения. Гърция се интересува не само от присъединяването на Кипър, но и от това на България и Румъния поради тяхната роля в Балканския регион. Особени културни и политически връзки съществуват между Франция и Румъния. Трите северни държави членки: Дания, Швеция и Финландия са в специални взаимоотношения като цяло с групата на Балтийските страни, като вътре се оформят още по-тесни връзки: между Финландия и Естония, между Дания и Литва и Швеция и Латвия. Наличието на всички тези специални отношения създава допълнителни трудности пред разширяването ЕС на Изток. Освен това съществуват “патрони” в групата на самите страни кандидатки. Полша, която е най-голямата държава измежду СЦИЕ, претендира за лидерска роля в региона и дава значителна подкрепа на съседна Литва. Чехия е заинтересувана от едновременното присъединяване на Словакия, с която в продължение на десетилетия са образували единна държава и с която е свързана с тесни икономически връзки.
Въпреки, че всички държави членки на ЕС имат интерес от стабилна и просперираща Централна и Източна Европа, отношението им към разширяването в голяма степен се определя от географското им разположение и близостта на отделните държави до този регион, от икономическите и историческите връзки със СЦИЕ. Държавите членки на ЕС, граничещи със страните кандидатки /Германия, Австрия, Гърция/ са значително по-загрижени за сигурността и стабилността на региона, както са и по-тясно икономически свързани помежду си. Обединението на двете германски държави и тесните икономически връзки на Германия със СЦИЕ премества центъра на тежестта в европейските интеграционни процеси. Традиционният френско-германски съюз, който стои в началото на обединението на Европа, е застрашен и самото разширяване на ЕС на Изток е фактор, подсилващ тези опасения. Затова то се превръща в предмет на голяма френско-германска сделка: първо във времето задълбочаване на икономическия и валутен съюз, за което настоява Франция и което на практика означава за Германия да се раздели с един от своите държавни символи – марката, в замяна на последващо частично разширяване на ЕС и укрепване на германското влияние. По този начин въпреки реториката за обективни критерии и еднакво третиране на страните кандидатки в процеса на разширяване се намесват и определени национални интереси на отделните държави членки. Практическото начало на Източното разширяване е поставено през пролетта на 1998г. През март 1998г. Съветът на министрите на ЕС на среща с външните министри на асоциираните СЦИЕ и Кипър открива процеса на присъединяване и приема двустранни документи "Партньорство за присъединяване", сключени с всяка страна кандидатка. Впоследствие започват и официалните преговори със страните от т.нар. Люксембургска група.
В Европейската Комисия решението за начина на преговорите до последния момент остава спорно, тъй като редица членове на Комисията искат да препоръчат за първи кръг от преговорите само три държави (Унгария, Полша и Чехия). Но този избор на страни означава, че ЕС би се ограничил само до онези държави, които в началото на юли 1997г. НАТО вече бе поканила да се присъединят към Северноатлантическия съюз. Комисията иска да подчертае както самостоятелността на процеса на разширяване на ЕС, така и да противодейства на възможния така наречен "двоен шок на отхвърлянето". Разширяването на ЕС трябва да бъде процес, отворен за всички кандидатки, без да се допусне повторението на грешките при разширяването на НАТО през 1999г. Тогава проблеми възникнаха не поради факта, че само Полша, Унгария и Чешката република се присъединиха към Северноатлантическия пакт, но главно поради липсата на стратегия за по-нататъшното разширяване на Пакта. Създаде се впечатление, че останалите държави може никога да не станат членки на НАТО и историческият шанс е изпуснат завинаги. По същия начин страните-кандидатки за членство в ЕС се страхуват от перспективата разширяването на Съюза да не приключи с “първата вълна” от присъединилите се държави. Това е причината някои от тях дори да бъдат готови да жертват свои жизнени национални интереси, но да не бъдат оставени извън първата група. Основните принципи, залегнали в процеса на присъединяване, са общо 4. Първо, преговорите, както беше споменато, се концентрират върху условията, при които страните кандидатки приемат и прилагат нормативната уредба на ЕС. Второ, преходни периоди са допустими, но те трябва да са ограничени по обхват и продължителност и не трябва да имат сериозно влияние върху функционирането на вътрешния пазар или конкуренцията. Право на неучастие в дадена общностна политика не се допуска за разлика от предишните разширявания. Третият основен принцип е принципът на диференциация. Решението да се започнат преговори с няколко страни едновременно не означава, че преговорите ще бъдат завършени по едно и също време. Те се провеждат индивидуално с всяка от кандидатките, като скоростта им зависи от степента на подготвеност на всяка от страните. Независимо че ЕС декларира, че оценката на страните кандидатки се извършва в съответствие с критериите от Копенхаген, някои автори отчитат възприемането на някои от държавите от ЦИЕ като приоритетни за разлика от други в процеса на разширяването. Като такава обикновено се посочва Полша, по отношение на която ЕС оказва значителна помощ, за да успее тази страна да покрие критериите за членство. Диференцирането на страните кандидатки от ЦИЕ никога не е било възприемано еднозначно сред самите държави членки на ЕС, като зад това се крият различни мотиви – от политическа коректност и отричане на разделянето на кандидатите до скрит стремеж за блокиране или забавяне на Източното разширяване. Четвъртият принцип е принципът на догонването. Той е свързан с решението на Европейския съвет в Хелзинки през 1999г. да отвори преговорите с втората вълна от страните кандидатки, като постановява, че “тези страни кандидатки, които са допуснати до преговори, ще имат възможността да настигнат в разумни срокове преговарящите вече държави, ако са постигнали достатъчен прогрес в своята подготовка”. Кризата в Косово довежда до преминаване към модела на “регатата”, при който кандидатките имат равен старт. През 1999г. Европейската комисия е изправена пред избор. Първата възможност е да продължи утвърдената практика на започване на официални преговори само със страни, които са в състояние да покрият икономическия критерий за членство, а втората – да започнат преговори с всички държави, които са изпълнили политическия критерий от Копенхаген /независимо че не са в състояние да изпълнят икономическия/. През декември 1999г. в Хелзинки Европейският съвет решава да започне официални преговори и с втората група кандидатки /наречена “хелзинкска”/, при условие, че присъединяването им зависи от прогреса и усилията на всяка една от тях. Всяка от кандидатките е разглеждана според своите собствени заслуги. По този начин става теоретично възможно при постигане на добри показатели страни кандидатки от втората вълна да изпреварят държави от първата група. Решението на Европейския съвет в Хелзинки през 1999г. е продиктувано главно от политически съображения, тъй като в никакъв случай страните от втората вълна, с които са започнати преговори за присъединяване, не изпълняват икономическите критерии от Копенхаген. Откриването на преговорите с България и Румъния е политически жест към тях заради позицията им по време на кризата в Косово. Някои наблюдатели считат, че е налице промяна в тактиката на ЕС, като вместо обезкуражаването на страните от втората вълна, те бъдат стимулирани да положат всички усилия за догонване на лидерите, или с други думи морковът замества тоягата. В своите следващи доклади Европейската комисия отчита, че в основни линии страните от ЦИЕ покриват първата част от икономическия критерий – функциониращата пазарна икономика, а някои от тях трябва да положат допълнителни усилия, за да могат да устоят на конкурентния натиск в условията на единен европейски пазар /втората част на икономическия критерий/. Сериозни проблеми съществуват и по отношение на третия критерий - способността за прилагане на постиженията на Общността. Напредъкът в преговорите следва да протича успоредно с хармонизирането на законодателството и реалното му преложение. В средата на 2000г. Европейската комисия започва процес на наблюдение на преговорите. Целта на мониторинга е да се оценява изпълнението на ангажиментите, поети от страните кандидатки; да се установяват евентуални закъснения в приемането и изпълнението на законодателството на ЕС от всяка кандидатка; да се отбележат възникващите проблеми. На Европейския съвет в Ница през декември 2000г. е въведен нов елемент в преговорния процес - “пътна карта”. Нейната цел е да ускори преговорния процес и да осигури реалистичен график за всяка страна кандидатка. Тя цели да обхване всички допълнителни проблеми, възникнали в преговорите през следващите години. По-конкретно, Съюзът поема отговорността да представи общи позиции и да разреши исканията по отделните преговорни глави в съответствие с график, приет по взаимно съгласие. Пътната карта се придържа към ръководните принципи на диференциация и догонване. Главите могат да бъдат затворени и преди предвидения срок, ако страната кандидатка е доказала, че е достигнала необходимото равнище на подготовка. Европейският съвет в Гьотеборг през месец юни 2001г. потвърди пътната карта като необходима рамка за успешно приключване на преговорите за присъединяване. След завършване на преговорите по всички глави резултатите се включват в проект на договор за присъединяване. Така на 16.04.2003г. в Атина е подписан Договорът за присъединяване към Европейския съюз на Чехия, Кипър, Естония, Латвия, Литва, Унгария, Малта, Полша, Словения и Словакия. След подписването му Договорът за присъединяване се предава на държавите членки и всяка от страните кандидатки за ратификация. Всяка от тях следва да одобри присъединителния Договор в съответствие с конституционните изисквания и процедури в съответната държава. След приключване на ратификационните процедури и влизане на Договора в сила 10-те държави стават пълноправни членове на Европейския съюз на 01.05.2005г. Официалното откриване на преговорите със страните от “хелзинкската група” е извършено на 15.02.2000г. Европейската комисия предлага държавите-членки на ЕС да вземат решение същинските преговори да започнат по пет от общо 31 глави, в които е разпределено европейското законодателство: наука и изследвания, образование и обучение, малки и средни предприятия, външна политика и сигурност, външни отношения. Освен по тези глави, ЕК предлага България да започне преговори по една допълнителна глава (култура и аудиовизия). Преговорните глави в процеса на присъединяване на България към ЕС са 31 на брой. През първата половина на 2000г. България временно приключва преговорите по първите 4 от отворените глави и заявява готовността си да премине към разглеждане на нови раздели от европейското законодателство. Преговорите се провеждат под формата на междуправителствени конференции на страните-членки на ЕС със страните-кандидатки. Преговорните сесии се провеждат на ниво министри или заместник-министри, т.е. постоянни представители на страните-членки и посланици или главни преговарящи за страните-кандидатки. Всяка от страните по преговорите се придържа към точно дефинирана писмена позиция по време на срещите. По отношение на всички раздели на преговорния процес между България и ЕС се прилагат два важни принципа:
• Всяка позиция, изразена от България или ЕС по дадена глава от преговорите по никакъв начин не предопределя позициите, които могат да бъдат взети по другите глави;
• Споразуменията по отделните глави не могат да се считат за окончателни, докато не се приключат преговорите и не се подпише Договор за присъединяване.




Глави
представени      позиции на
открити                                                   глави
временно
приключили
1.
Свободно движение на стоки
        11/00
       05/01
       06/02
2.
Свободно движение на хора
        06/01
       10/01
       06/02
3.
Свободно предоставяне на услуги
        01/01
       03/01
       11/01
4.
Свободно движение на капитали
        08/00
       11/00
       07/01
5.
Дружествено право
        05/00
       11/00
       06/01
6.
Политика на конкуренцията
        05/00
       03/01
       06/04
7.
Земеделие
        06/01
       03/02
       06/04
8.
Рибарство
        11/00
       03/01
       05/01
9.
Транспортна политика
        11/00
       06/01
       05/03
10.
Данъчна политика
        04/01
       07/01
       06/02
11.
Икономически и валутен съюз
        10/00
       03/02
       04/02
12.
Статистика
        03/00
       10/00
       11/00
13.
Социална политика и заетост
        06/01
       10/01
       04/02
14.
Енергетика
        10/01
       11/01
       12/02
15.
Индустриална политика
        05/00
       12/01
       12/01
16.
Малки и средни предприятия
        03/00
       05/00
       06/00
17.
Наука и изследвания
        03/00
       05/00
       06/00
18.
Образование и обучение
        03/00
       05/00
       06/00
19.
Телекомуникации и информ.тех.
        03/00
       10/00
       10/01
20.
Култура и аудиовизия
        03/00
       05/00
       11/00
21.
Регионална политика
        09/01
       11/01
       06/04
22.
Околна среда
        03/01
       07/01
       06/03
23.
Защита на потребителите
        05/00
       10/00
       11/00
24.
Правосъдие и вътрешни работи
        02/01
       06/01
       10/03
25.
Митнически съюз
        11/00
       06/01
       07/02
26.
Външни отношения
        03/00
       05/00
       11/00
27.
Външна политика и сигурност
        03/00
       05/00
       06/00
28.
Финансов контрол
        01/01
       05/01
       09/02
29.
Финансови и бюджетни въпроси
        09/01
       11/00
       06/04
30.
Институции
     
       04/02
       04/02
31.
Други

      
       06/04

Общо:
           29
          30
           31

Таблица №5

В началото на 2001г. преговорите на България за членство в ЕС навлизат в по-сложен етап, в който на дневен ред са поставени въпроси, изискващи много по-сериозни усилия за преструктуриране на икономиката и адаптиране на законодателството на страната, което ще позволи пълноценно участие в единния европейски пазар. Основното предизвикателство за успешни резултати от преговорите е отправено колкото към екипите, които ги водят, толкова и към деловите среди, политическите кръгове и българското общество като цяло. През 2002г. България вече е отворила всички преговорни глави. През м. октомври 2002г. Европейската комисия публикува Редовните годишни доклади за всяка страна-кандидатка. В доклада за България се казва, че страната има вече “функционираща пазарна икономика” и че Европейската комисия подкрепя желанието на страната ни да се придъедини към ЕС през 2007г. В заключенията на Европейския съвет от Брюксел, състоял се на 24-25.10.2002 г., държавите-членки приемат оценката на Комисията за България и изразяват подкрепата си за усилията на страната ни да постигне целта-членство в ЕС през 2007г. На 13.12.2002г. на срещата на висока равнище в Копенхаген, е връчена Пътна карта за присъединяване на България и Румъния към ЕС. Комисията разработва и приема този документ, който обхваща периода до 2007г. Европейският съвет в Копенхаген от декември 2002г. приема предложение от Комисията пътни карти за България и Румъния и одобрява увеличената преприсъединителна помощ за тях. С пътната карта за България (и Румъния) не се поставят нови условия за членство извън Копенхагенските критерии. Посочват се основните стъпки, формулират се подробно предстоящите задачи по пътя към членството ни в ЕС. Специален акцент се поставя върху административния и съдебния капацитет за прилагане на достиженията на общностното право. Пътната карта се актуализира периодично с оглед развитието в страната ни и непредъка в преговорите. В редовните доклади за напредъка на страната ни по пътя към членството й в ЕС, Европейската комисия включва и оценка за изпълнението на пътната карта.
На 13.12.2003г. на среща на високо равнище на ЕС в Брюксел е решено България да бъде приета в ЕС на 01.01.2007г. Европейският съвет решава да подкрепи 2004 като година за приключване на преговорите с България и Румъния, като подчертава, че всяка страна ще бъде оценявана по собствените й заслуги. 25-те решават също, че България може да подпише присъединителния договор колкото е възможно по-рано през 2005г. На 15.06. 2004г. България затваря последните две преговорни глави 6 месеца предсрочно. Така България успешно приключва преговорите за членството в ЕС. От този момент страната навлиза в нова фаза на засилена подготовка за присъединяване към ЕС. На 14.12.2004г. в Брюксел завършва последното заседание на Междуправителствената конференция за присъединяване на България към ЕС на равнище министри на външните работи, с което приключва преговорния процес за присъединяване на България към Европейския съюз. На 25.04.2005г. президентът Георги Първанов, министър-председателят Симеон Сакскобургготски, министърът на външните работи Соломон Паси и министърът по европейските въпроси Меглена Кунева подписват в Люксембург Договора за присъединяване на Република България и Румъния към Европейския съюз. Договорът за присъединяване представлява един общ договор, който се подписва от България и Румъния, от една страна, и от държавите членки на ЕС, от друга страна. След влизането му в сила спира да се пролага Европейското споразумение за асоцииране. Редица анализатори твърдят, че Договорът за просъединяване е най-обемният документ, който Република България е подписвала – заедно с Протокола и Акта към него, Заключителния акт и декларациите възлиза на около 1000 страници. Най-детайлно разписаните части на Договора са Протоколът и Актът към него, които представляват почти идентични текстове в зависимост от това дали Договорът за създаване на Конституция за Европа влезе в сила или не до датата на присъединяване на Република България и Румъния към ЕС. По отношение на двете държави са залегнали 3 предпазни клаузи: обща икономическа клауза, вътрешен пазар и правосъдие и вътрешен ред, като в рамките на 3 години след чланството Съюзът може да приема специфични мерки в случай, че България или Румъния не изпълняват своите ангажименти. Договорът е ратифициран от Народното събрание на 11.05.2005г. Подписването на договора се оценява като един от най-важните в съвременната история на България. Договор, с който страната ни се присъединява към общност с ясни правила и отговорности. Кирилицата става третата официална азбука в общността – след латиницата и гръцката азбука. През 2006г. интеграционният процес България - ЕС преминава под знака на очакването Европейската комисия да реши дали страната ни ще бъде приета през 2007 или отложена за 2008. Това решение трябваше да бъде обявено през май, но е отложено. На 16.05.2006г. комисарят по разширяването Оли Рен представя пред Европейския парламент в Страсбург новия мониторингов доклад на Европейската комисия за напредъка на България и Румъния. В него се посочва, че двете страни могат да се присъединят към ЕС на 01.01.2007г., при условие че проявят необходимата решителност, начин на мислене и резултати за решаване на оставащите проблеми. Потвърждаването на датата е оставено за м. октомври 2006г. В доклада за България се посочва, че остават 6 области, които предизвикват сериозна загриженост и изискват спешни действия: създаване на подходяща интегрирана система за администрацията и контрол в земеделието; по-ясни резултати в разследването и съдебното преследване на мрежите на организираната престъпност; по-ефикасно прилагане на законите за борбата със злоупотребите и корупцията; засилване на разпоредбите за борба с прането на пари и засилване на финансовия контрол за бъдещото използване на структурните и кохезионните фондове. На 08 юни министърът по европейските въпроси Меглена Кунева представя пред кабинета мерките за изпълнение на основните препоръки на Европейската комисия от цялостния мониторингов доклад от 16.05.2006г. На заседанието на 26.09.2006г. председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу и еврокомисарят по разширяването Оли Рен представят окончателния доклад за членството на България и Румъния. Решението на Еврокомисията е двете страни да се присъединят към Европейския съюз на 01.01.2007г. Докладът представя оценката на Комисията за напредъка на двете страни от май 2006г. до сега. В него се потвърждава, че България и Румъния са осъществили напредък в подготовката си за членство, както и че имат готовност да приложат принципите и законодателството на ЕС от 1 януари 2007г. Същевременно се изтъква, че България и Румъния трябва да продължат усилията в проблемните области, които остават под наблюдение. Докладът посочва, че са необходими още усилия в съдебната реформа, борбата с организираната престъпност и корупцията. По отношение на тези области ще бъде приложен “механизъм за сътрудничество и проверка”.


Основни дати в отношенията между България е Европейския съюз
08.08.1988г.
Установяване на дипломатически отношения между България и Европейската икономическа общност.
08.03.1993г.
Подписване на Европейското споразумение за асоцииране  на България към Европейските общности. През м. април същата година е поставено началото и на политическия диалог между България и ЕС.
01.02.1995г.
Европейското споразумение за асоцииране на България влиза в сила.
14.12.1995г.
Народното събрание гласува решение България официално да подаде молба за пълноправно членство в ЕС.
12-13.12.1997г.
Европейският съвет в Люксембург взима решение за започване на преговори за присъединяване с Унгария, Полша, Естония, Чехия, Словения и Кипър.
10.12.1999г.
Европейският съвет в Хелзинки взима решение да открие преговори с България, Латвия, Литва, Словакия, Румъния и Малта.
15.02.2000г.
Официално откриване на преговорите.
09.10.2002г.
В редовния годишен доклад на Европейската комисия за България се казва, че в страната вече има “функционираща пазарна икономика”.
22.02.2005г.
Европейската комисия дава положително становище по проекта на Договора за присъединяване на България и Румъния към ЕС.
13.04.2005г.
Европейският парламент дава съгласието си България да се присъедини към ЕС.
25.04.2005г.
В Люксембург Съветът на ЕС одобрява Договора за присъединяване, след което държавите членки на ЕС, България и Румъния го подписват при условията на последваща ратификация.
11.05.2005г.
С 231 гласа Народното събрание на Република България приема Закон  за ратификацията на Договора за присъединяване на България и Румъния към ЕС.

Таблица № 6