13. Малцинства

Правата на малцинствата, съгласно международното право, са свързани преди всичко с осигуряването на тяхното равноправие с останалите граждани, а не дискриминирани поради тяхната национална, етническа, религиозна или езикова идентичност. В държавата трябва не само да уважават, но и да се създават условия, даващи възможност да се изразява, съхранява и развива тази идентичност.
В това отношение следва да се посочи, че обикновено, когато става въпрос за правата на малцинствата, погрешно се възприема /вкл. и от лицата, които се причисляват към малцинствата/, че става въпрос за предоставяне на някакви допълнителни права или привилегии, повече от тези на другите граждани. Ако това беше наистина така, това би означавало, че малцинствата биха имали повече права от мнозинството, би ги поставило в едно по-привилегировано положение спрямо мнозинството и по този начин би се нарушил принципът на равенството между гражданите, а мнозинството - дискриминирано. В нито един от действащите международни договори не се предвижда държавите да дават повече права или привилегии на малцинствата, а задължението да не се допуска дискриминация и гарантирането на равноправие.
Ето това е същността на международното право, което дава право на малцинствата единствено да бъдат равнопоставени, а не да бъдат дискриминирани по принципи, основаващи се на националност, етнос, език, вероизповедание. Най-значим между многостранните международноправни актове, приети на универсално равнище след Втората световна война е Международният пакт за гражданските и политическите права от 1966 г. В чл. 27 по отношение на правата на лицата, които принадлежат към етнически, религиозни или езикови малцинства се прогласява, че е недопустимо тези лица да бъдат лишавани от правото да имат съвместно с други членове на своята група собствен културен живот, да използват и практикуват собствената си религия или да си служат с родния език.
Декларацията за правата на лицата, които принадлежат към национални или етнически, религиозни и езикови малцинства е приета с Резолюция 47/135 на Общото събрание на ООН на 18 декември 1992 г..
В Декларацията се провъзгласява, че държавите ще закрилят съществуването и на националната или етническа, религиозна и езикова идентичност на малцинствата в съответните им територии и ще създадат условия за съдействие на тази идентичност. Те ще вземат подходящи законодателни и други мерки за постигане на тези цели /чл.1/.
На лицата, принадлежащи към национални или етнически, религиозни и езикови малцинства /по-нататък наричани u1083 лица, принадлежащи към малцинства/, се признава правото да се ползват от своята култура, да изповядват и да практикуват собствената си религия и да използват своя език, частно и публично, свободно и без намеса или друга форма на дискриминация. Те имат право да участват в културния, религиозния, социалния, икономическия и обществен живот /чл. 2, т. 1 и 2.
Друг много важен многостранен регионален международноправен акт е Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, приета на 1 февруари 1995 г. в Страсбург. Тя е съставена в рамките на Съвета на Европа. Рамковата конвенция е вдъхновена от Декларацията на ООН за правата на лицата, които принадлежат към национални или етнически, религиозни и езикови малцинства от 1992 г. В нея се съдържат главно разпоредби от програмен уставен тип, изграждащи целите, които страните се предвижда да следват. Тези разпоредби, които няма да бъдат пряко приложими, оставят на съответните държави известна свобода при осъществяването на целите, които те са се задължили да постигнат /но не произтичат преки задължения/. В Преамбюла е изрично посочено, че разпоредбите на Рамковата конвенция не са пряко приложими. Конвенцията няма отношение към законите и практиката на страните за включването на международните договори във вътрешния правов ред.
В Рамковата конвенция не се съдържа определение “национално малцинство”, освен това тя включва само индивидуални, а не колективни права.
Страните поемат задължението постепенно да създават условия, които са необходими за ефективното участие на лицата, принадлежащи към национални малцинства в културния, социалния и икономическия живот, както и в държавните дела, особено в тези, които ги засягат. Следва да се посочи, че действащото международно право не урежда и не изяснява редица въпроси. В това отношение следва да се отбележи, че велики /които са многонационални, многоетносни и др./ държави се въздържат от изчерпателното уреждане на всички въпроси, защото именно в тях ще възникнат големите проблеми. Така например не е ясно какво се включва в понятията “етнически култури”, “религиозна самобитност” и др., както и не е уточнено, за да бъде обособена една обществена група /от населението/ като малцинство, каква минимална численост от лица трябва да обхваща.
Не е изяснено какво означава “официален език”, “роден език”, “майчин език”.
Официалният език на всяка държава се определя от нейната конституция, като те могат да бъдат няколко /напр. в Швейцария/.
Роден език е официалният на държавата, на територията на която се е родило лицето /т.е. неговата родина/. Майчин език е езикът на родителите на детето, който може да съвпада, но може и да се различава от официалния или от родния език.
Въпросът, който неоснователно се повдига от някои среди, но който е решен от международното право, е свързан с евентуалните възможни претенции на малцинствата за политическа автономия. Съгласно универсалния общозадължителен принцип на международното право - териториална цялост на държавите, т.е. неделимост, никой не може да използва сила, заплаха със сила или натиск срещу териториалната цялост, вкл. и отделяне на територията на която и да било държава. В противоречие на този принцип не може да се прилага принципът на правото на нациите и народите на самоопределение, още повече, когато тези нации и народи вече са се самоопределили и имат държава.
Проблемът за определянето на критериите и приемането на понятие “малцинство”, независимо от неговата актуалност, продължава да бъде открит в международното право. По политически, социални, правни, икономически или демографски причини, държавите досега не успяха, а няма изгледи и в бъдеще да изработят общоприемливи критерии. Общоприето засега е само индивидуалното право на всяко лице с национална, етническа, религиозна или езикова идентичност /отличаваща ги от мнозинството в държавата/ да им бъде гарантирано равноправие с другите граждани, както и да не бъдат дискриминирани по посочените признаци.
В това отношение международното право е предоставило на всяка държава компетентността сама да решава във вътрешното си законодателство, както и за всеки сключван двустранен договор да конкретизира използването на понятията “национално”, “етническо”, “религиозно” или езиково малцинство. Лицата, съставящи малцинството, са обществена група, част от населението /от обществото/ на държавата, които се характеризират с национални, етнически, религиозни или езикови особености. По тях те се отличават от мнозинството на населението в дадена държава, но всички са равноправни граждани, раждат се свободни и равни по достойнство и права.