11. Дебатът за нова Европа

В основополагащия документ на европейското обединение - Декларацията на френския външен министър Робер Шуман от 09.05.1950г., се посочва че: “Чрез съединяването на базисните производства /на въглища и стомана – б.а./ и учредяването на един Върховен орган, чиито решения ще бъдат обвързващи за Франция, Германия и други присъединили се страни, това предложение ще положи първия камък на една европейска федерация …”. Идеята за европейска федерация обаче среща немалка съпротива сред привържениците на традиционното сътрудничество между суверенните национални държави и по този начин се оформят двете тенденции, които и днес са в центъра на дискусиите за бъдещето на европейския континент. Съществуващото националнодържавно разделение на континента предопределя дискусията за европейската интеграция да е свързана с отношението към държавата, нейния суверенитет и идентичност. С категориите на държавно ориентираните теории продължава осмислянето на явленията и перспективите. Същността на дебата се изразява в две противоположни концепции – първата, за засилването на федералното начало, като се ограничава възможността отделните държави членки да налагат вето върху приеманите на наднационално равнище решения, и втората, за засилването на ролята на националните държави. Това е своеобразно продължение на тезите за европейското отечество и “Европа на отечествата”, горещо подкрепяна от генерал Дьо Гол, който вижда в националните държави единствения фактор, който олицетворява “Европа на реалностите”. Противоречието между федералната тенденция и междуправителствения подход ясно проличават в основните документи и проекти, визиращи бъдещото европейско обединение. Така например планът “Фуше” в съответствие с възгледите на генерал Дьо Гол предвижда бъдещият съюз да “има за цел сближаването, координирането и уеднаквяването на политиката на страните членки в областта на общите интереси, външната политика, икономиката, културата и отбраната”. Контрапредложението на останалите 5 държави, които подкрепят федералната тенденция, има следното съдържание: “Европейският съюз е създаден, за да осъществява на дело единството на Европа посредством сближаването, координирането и уеднаквяването на политиката на държавите членки”. И двата текста обаче са доста далеч от чл. 1 на проектодоговора за Европейска политическа общност, който посочваше, че обединението цели създаването на “наднационална общност, основана върху съюза на народите и държавите”, което в голяма степен съвпада с крайната цел, набелязана в Декларацията Шуман. Интересно е да се отбележи, че в по-късни документи, например в Доклада на министър-председателя на Белгия Лео Тиндеманс са положени всички усилия, за да не се спомене думата “федерация”, застрашаваща суверенитета на отделните държави. Независимо, че самият Тиндеманс е привърженик на радикални мерки за изграждането на обединението, по своето съдържание докладът е далеч от убеждението, че “Европа ще има истинско значение, само ако поеме по пътя на федерализма”. След първия камък в основите на европейската федерация в резултат на действието на двете тенденции – на федералната и тази на междуправителствения подход, следва период на прагматично и предпазливо търсене на формата на политическото обединение. Опитът Европейският съюз да бъде определен като федерален е отхвърлен в последните часове преди подписването на Договора от Маастрихт. Въпреки това в него са налице федерални елементи и “ембрионална федерална структура” по думите на екскомисаря Съдърланд. Двете противоречиви тенденции продължават да действат и след подписването на Договорите от Амстердам и Ница, които трябваше да дадат отговор на основни въпроси, свързани с бъдещото развитие на Съюза. Процесът на разширяването на ЕС на Изток допринася за осъзнаване на потребността от организиране на мащабен дебат за бъдещето на Европа. Съществена част от този дебат, пряко свързана с идеята за европейска федерация, е дискусията в политическите и академичните среди по повод споменатата реч на германския външен министър Йошка Фишер в Университета Хумболд през 2000г. Моделът, предложен от него относно бъдещия облик на европейския континент, предполага “преход от съюз на държави към пълна парламентаризация под формата на европейска федерация, за което Р. Шуман настоява преди повече от 50 години. А това не означава нищо повече от Европейски парламент и Европейско правителство, които наистина представляват законодателната и изпълнителната власт в рамките на федерацията.” Фишер поставя акцента върху държавата, а не върху нацията; върху политическите структури, а не върху политическите общности; върху институциите, а не върху процеса. В своята реч Фишер се позовава на известната концепция на Жак Делор за “федерация от национални държави”. Чрез нея големият привърженик на федерализма и бивш председател на Европейската комисия излага възгледите си, че ЕС трябва постепенно да се превръща във федерация от национални държави чрез засилване на икономическата и социалната интеграция. По този начин според него бъдещата обединена Европа ще съчетава устойчивата легитимност на нацията и държавата с изискванията за по-рационално организиране на обществения живот. Тези виждания на Жак Делор стават официална позиция на френското правителство. Френският президент Жак Ширак се включват в полемиката, последвала речта на Й. Фишер. За разлика от германския модел, при френския ударението пада не върху “федерация от държави”, а върху “федерация от нации”. Френската концепция подчертава, че “нациите са източникът на нашата идентичност… Разнообразието на политически, културни и езикови традиции е една от силните страни на нашия Съюз… Идеята за отмиране на националните държави е толкова абсурдна, колкото и отричането на факта, че те вече са избрали да обединят някои свои суверенни права и ще продължат да го правят, тъй като това е в техен интерес.” В допълнение към това френският министър-председател Л. Жоспен разбира “федерацията” само като “постепенен контролиран процес на обединяване на правомощия или прехвърляне на правомощия към европейското равнище”. Както се вижда, в изложените германски и френски модели отново се проявява комбинацията от стремеж към федерализъм, от една страна, и подхода на междуправителственото сътрудничество, от друга. Докато проектът на Й.Фишер за “европейска федерация” изразява наднационалната тенденция за развитие на ЕС, то във възгледите на Ж. Ширак се долавя влиянието на междуправителствения подход - особено по отношение на авангардната група държави, чието взаимодействие трябва да се извършва в рамките на класическото сътрудничество и даже извън acquis communautaire.