1. Възникване и историческо развитие

Еволюционно развитие на правата на човека Човекът, като биологичен индивид, вероятно когато е заживял съвместно с други хора (създавайки социална общност), като социална личност при осъществяването на социални контакти с другите личности е възникнала необходимостта от установяването на правила за поведение включващи правата и задълженията на отделната личност. Те имат естественообективна природа.
В първобитните, а по-късно и в племенните общности са били установени едни права за членовете, а други включващи определени привилегии за живота на това общество. Впоследствие след възникването на държавите тези примитивни форми и правила на общуване са трансформирани в закони, които в своето бъдещо развитие винаги са разделяли правата на хората на “равни” и “по-равни”, “силни” и “слаби”, “бедни” и “богати” и т.н. В древността правата на човека са били предмет предимно на философски съждения. На практика макар, че се е признавало, че между хората трябва да има справедливост, то те са били разделяни както и днес на “силни” и “слаби” (т.е. на “бедни” и “богати”).Така напр., според Кодекса на Хамурапи (17в.) пр. Христа, “кралят, като израз на властта съществува, за да защитава слабите хора от лошите деяния на силните”. В Древна Гърция се провъзгласяват естествените, исконни свободи и равенството, като Аристотел акцентира вниманието си върху справедливостта. Още през V век (преди Христа) в доктрината на гръцката (атинска) демокрация се разглежда правото на равноправие между гражданите и свободите на словото и действията в рамките на закона. Така например, по това време (в началото на V век преди Христа), в Атина се премахва имуществения ценз и всеки атинянин има равното право да участва лично в обсъжданията и да гласува в събранието законите и политиката на обществото, както и да има свой дял в администрацията като съдебен заседател или член на административен съвет, избран по жребий, съгласно установените u1088 ротационни правила.
Очевидно в древна Гърция на практика (макар и частично) се прилага идеята за съществуванието на естествените права на човека, а Римското право я възприема и доразвива, прокламирайки, че източник на първия суверенитет е народът, който прехвърля суверенитета си върху императора. Следва да се подчертае, че съществуващите права и свободи са възникнали в средите на европейската цивилизация и отразяват присъщите на европейската християнска цивилизация нравствени норми, издигащи човешката личност в най- висша ценност, потвърждаваща пълното равенство пред закона (напр. световното Евангелие- Новият завет е проникнато от идеалите на вроденото човешко достойнство, равенство, справедливост и мир в отношенията между хората, както и между властта и хората).
Идеята за естествените права на човека е възприета и от представителите на средновековната християнска философия (напр. Тома* Аквински), според която нормите, налагани от властта трябва да съответстват на природните закони, в противен случай те са невалидни, т.е. като цяло правата са неотделима част от правата на човека.
През Средновековието се приемат и първите актове, които бележат кодификацията на правата на човека. В 1215г., английският крал Джон провъзгласява Магна Харта Либертатум (Хартата на свободата), която се превръща в основа на гражданските права и конституционните ограничения на кралската власт. Впоследствие след някои несъществени изменения е утвърдена в парламента от крал Хенри III и крал Едуард I и се счита за основа на английските конституционни свободи (напр. включва разпоредби относно осигуряването на лични свободи, право на собственост и т.н.). Четири столетия по- късно през 1628г. е приета Петиция за правата (Petition of rights), през 1679г. Конституционен акт (The Habeas Corpus Act), а през 1689г. Закона за правата, (The Bill of Rights), който полага началото на упражняването на правото за освобождаване от незаконното лишаване от свобода на човека, като неправомерно посегателство срещу неприкосновеността на човешката личност. В декларацията за правата на Виржиния (1776г.) за пръв път се провъзгласява, че всички хора по силата на природата са свободни, независими и притежават правото на собственост. В приетата през 1776 г. Американска декларация (чийто създател е Томас Джеферсън) естествените права са признати за неотменими, предвидено е задължение на управляващите да осигурят гарантирането на тези права, дори се признава правото на протест и съпротива (вкл. Смяната на властта), когато се нарушават тези принципи. Влияние върху развитието на идеята за правата на човека през този период оказва Т. Пейн, който в трактата си “Правата на човека” (1791 г.), намира съществуването на неразривна връзка между мира и зачитането на неотменимите права на човека (свобода, равенство, достойнство на индивида, както и независимостта, свободата и правото на самоопределение на народите). Приетата през 1789г. Френска декларация за правата на човека и гражданина, оказва силно влияние върху развитието на правата на човека на европейския континент, прогласявайки: че хората се раждат свободни и равни пред закона; че свободата, равенството, сигурността, правото на съпротива са исконни и неотменими права; че свободата означава възможност да се прави всичко, което не ощетява правата на другите; че свободното изразяване на мисли и възгледи е най-ценното право на човека.
В първата конституция на Франция (приета през 1791г.), наред с правата на човека и гражданина е въплътена и идеята за социалната роля на държавата и социалните права. В приетата през 1793г. Декларация за правата на човека и гражданина (известна като Якобинската декларация) не измества Декларацията от 1789г., а само я допълва, напр.: правото на равенство; провъзгласява принципа на народния суверенитет; определя задължението на обществото (държавата) към гражданите в икономическата и социалната области.
Непрекъснатото развитие на теорията и практиката в областта на правата на човека е свързано със създаването на школата и теорията за природните закони (естествени закони) в средата на XVII век, предшествана и повлияна от т.нар. Школа от Саламанка (видни представители, на която са испанските юристи Суарес, Витория, Лае Касае и др.)Отправна точка на теория за естествените права е, че хората преди да се организират в обществени формации са живеели съгласно природните закони, и са ползвали без пречки присъщите на човека права : на живот; свобода; равенство; собственост. Най-ярките представители на тази школа са : X. Гроций(за правото на война и мир, 1624г.);
Дж.Лок (организация на обществената власт, 1669г.); Пуфендорф (За Законите на природата и народите, 1672г.) и др. Теория за естествените права анализира също така и аспектите на обществения договор. Същността на този елемент на теорията се състои в това, че в процеса на своето развитие, човекът напуска природата в която е живял самостоятелно и заедно с другите хора създават общност за съвместно съществуване, като по този начин сключват обществен договор. Така те доброволно променят прилагането на естествените си права. Една от функциите на обществото е да защитава правата на индивида посредством създаването на обществена власт. Обществото от своя страна сключва договор с държавата, на която предоставя управленски правомощия, а тя в замяна защитава естествените права на гражданина; на живот; свобода; собственост и равенство пред закона.
Теория за естествените права и обществения договор е възприета и развита главно във Франция първоначално от Монтескъо (за духа на законите, 1748г.) и безспорно от Жан Жак Русо (Обществения договор, 1762г.), който разглежда обществения договор като основа на свобода и равенство, като гарант на правата на човека и т.н.
През този период са се развивали също така и други теории, като най-дълго намира подкрепа (от XVIIIB.) теорията за “хуманитарната интервенция (т.е. правомерна е интервенцията по хуманитарни мотиви), за която на 56-та конференция на Асоциацията по международно право (1971г.) се приема, че има спорен характер. Според Р.Кужняр “Злоупотребите с “правото” за хуманитарна интервенция е предтекст за намеса на великите сили във вътрешните работи на по- слабите държави (главно в епохата на колонизацията) с цели несвързани по никакъв начин с правата на човека”- или “за ефектен инструмент за защита на правата на човека”.
В края на XVIII в. Се формира либералната концепция (доктрина) за правата на човека, основаваща се на следните принципи: всеки индивид е субект на определен минимум от естествени права : свобода, равенство и собственост; свободата на личността може да бъде ограничавана само от свободата на останалите и от интересите на обществото; правата и свободите на индивида определят и ограничават държавната власт. През XIX в. Либералната доктрина се развива под въздействието на различни процеси, които налагат еволюция на идеите и практиката за права на човека, като наред с това се наблюдава небивало развитие и на различни идеологии (национални, революционни и консервативни) и правни доктрини. Формиралата се в началото на ХХв. Доктрина за правата на човека на първо място поставя гражданските и политическите права, моделирайки техния индивидуален характер чрез ролята на обществото в живота на отделната личност. Свободата според доктрината не е абсолютна, а значението на равенството нараства и е съпроводено от материални гаранции от държавата (чрез закони и социална и данъчна политика) по отношение на икономическите и социалните права.