4. Вина - същност и определение. Форми на вината. Умисъл - същност, определение и видове. Непредпазливост - същност, определение и видове. Грешката и нейното значение.

Вината представлява определено психическо състояние на субекта на престъплението, заключаващо се в определено негово субективно отношение към самото деяние и неговите, предвидени в закона, последици. Вината, като свойство на деянието, представлява неговата връзка с дееца, но не от гледна точка на авторството, а на субективното отношение на самия деец към извършеното от него противоправно деяние.
Вината се проявява само в една от двете си форми - умисъл и непредпазливост.
Умисъл. Интелектуален момент: субектът е съзнавал деянието, както и неговия общественоопасен характер. Волеви момент: искал (пряк умисъл) или допускал (евентуален умисъл) тяхното настъпване. Желанието за извършване на противоправното деяние е достатъчно при т.нар. формални (на просто извършване) престъпления, но при резултатните престъпления, за които законът изисква настъпването на определени, съставомерни последици, е необходимо субектът да е предвиждал същите и общественоопасния им характер и да е искал или допускал тяхното настъпване. Напр., достатъчно за наличие на пряк умисъл е субектът, обидил потърпевшия, да е искал да го напсува (формално престъпление), но е необходимо още да е искал смъртта на жертвата (резултатно престъпление). („Допуска” означава, че се съгласява, примирява с допълнителните спрямо пряката цел последици, което често се изразява в безразличие, но теоретиците наблягат, че може и друго, напр. да се надява да не настъпят, без да разчита на някакво обстоятелство, още по-малко на себе си /разлика със съзнаваната непредпазливост/. Опитът и приготовлението изискват пряк умисъл; съучастието изисква умисъл у всички /но може разлики във волевия момент/.)
Втората форма на вината-непредпазливостта, също се проявява в два вида. Престъпната самонадеяност е налице тогава, когато субектът е съзнавал възможността за настъпване на съставомерните последици (които в действителност са настъпили) на деянието, "но е мислил да ги предотврати". Субектът самонадеяно е считал, че ще избегне настъпването на съставомерните последици, разчитайки на опитност, умение, или на някакво друго свое качество. Престъпната небрежност включва липсата на съзнание на настъпването на съставомерните последици. Същевременно трябва да е налице задължение за тяхното предвиждане, както и на нормална възможност да се предвидят последиците и да се предотвратят. Когато субектът или не е бил длъжен, или само не е могъл да предвиди настъпването на съставомерните последици, или и двете, деянието не е извършено виновно (случайно деяние).
Освен тази НК предвижда още две хипотези, които изключват виновността на деянието:
Грешка - незнанието на фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението, изключва умисъла; непредпазливостта се изключва, когато самото незнание на фактическите обстоятелства не се дължи на непредпазливост. Също и при случаите на заблуда (напр. мислел, че има нападение и че се отбранява срещу него – мнимата неизбежна отбрана е общественоопасна, но невиновна). Например, ловецът стреля по внезапно появил се дивеч, но всъщност убива друг ловец-извинителна грешка, умисълът е изключен. Но Х застрелва А,смятайки го погрешно за В-неизвинителна грешка, умисълът е налице-ликвидиран е човешки живот и то умишлено; щом без значение за състава е конкретната личност. (Разграничи от aberatio ictus – грешка в развитието на причинния процес: целиш се в един, убиваш друг – опит за първия, непредпазливо или с косвен умисъл умъртвяване на втория или случайно деяние.)
Неправомерна служебна заповед – частен случай на грешка в обществената опасност. Лицето се намира в служебно подчинение, заповедта да е дадена по установения ред (от поначало компетентно лице, в надлежна форма и производство), деянието не е очевидно (без съмнение) престъпление от гледна точка на изпълнителя. (Отговаря отдалият заповедта, ев. за посредствено извършителство.)