21. Право на защита. Процесуални гаранции на правото на защита.

Същност на правото на защита. Правото на защита е право на активно участие в процеса. Активността, с която ще се упражни това право зависи от неговия носител. Следователно, правото на защита е диспозитивно право. То е гарантирано не само от процесуалните разпоредби, които уреждат правото на защита, но и от всички други процесуални норми, които осигуряват правилното решаване на делото, т.е всички норми, които осигуряват правото на защита са процесуални гаранции на това право.
Характеристики на правото на защита. Правото на защита е субективно, публично право, което възниква в конкретния наказателен процес и означава процесуална възможност на неговите носители да участват активно в наказателно-процесуалната дейност в защита на своите права и законни интереси.
Субекти (носители) на правото на защита. Субекти на правото на защита са всички граждани-субекти на наказателния процес, които отстояват свои собствени право и законни интереси, свързани с разглежданото дело. Следователно, правото на защита възниква с онзи процесуален акт, с който се създава съответната процесуална фигура. Например: за да възникне правото на защита, трябва да е възникнала правната фигура на субекта, който защитава своите интереси. Такъв субект е обвиняемия – придобива своите качество след повдигане на обвинението. Постановлението за повдигане на обвинение е процесуалният акт, от който възниква фигурата на обвиняемия. Но правото на защита, не само възниква с възникването на съответната фигура, но и се погасява с нейното отпадане.
Правото на защита е мислимо само в рамките на дадени процесуални правоотношения.
Субект на правото на защита са само гражданите, които отстояват свои собствени права и законни интереси.
Обвиняемият, уличеният, заподозреният могат да имат защитници.
Частният тъжител, частният обвинител, гражданския ищец, гражданският ответник имат повереници.
Следователно, защитниците и поверениците не отстояват свои собствени права и законни интереси, а тези на своите подзащитни или доверители и за това те не са носители на правото на защита. За разлика от носителя на правото на защита, който може да го упражнява в каквато степен пожелае, те са длъжни да упражняват всички предоставени им от закона средства за защита.
Не са субекти на правото на защита и онези участници в процеса, които са извън субектите на процеса, т.е. не участват в нито една функция. Това са свидетели, експертите, поемните лица. Те също имат процесуални права, но тези права им са дадени не за трайно участие в процеса, а за да осъществят еднократна роля в процеса.
Правото на защита е едно лично право. То възниква винаги в полза на едно определено лице, по конкретно наказателно дело, от момента в който това лице придобие определено процесуално качество и се погасява с отпадането на това качество. Правото на защита не може да се прехвърля, нито по договор, нито по наследство. Носителя на това право го упражнява в свой интерес.
ПРОЦЕСУАЛНИ ГАРАНЦИИ ЗА ПРАВОТО НА ЗАЩИТА Процесуалните гаранции са процесуални правила, уреждащи задължението на държавните органи, които ръководят наказателното производство, като изпълнението на тези задължения създава необходимите условия за пълноценно реализиране на правото на защита.
Видове процесуални гаранции:
1. Общи – тези, които се отнасят до всички субекти на правото на защита. Например чл.15 ал.2 НПК (средства)
2. Особени – отнасят се само до някои субекти на правото на защита. Такива са: презумпцията за невиновност – само за обвиняемия; забрана за reformatio in pejus – забрана да се влошава положението на подсъдимия по негова жалба – само за подсъдимия.
3. Основни – тези, които пронизват целия процес – всички негови фази и стадии (презумпцията за невиновност; неприкосновеността на личността на гражданите-субекти на правото на защита; разясняване правата на гражданите).
4. Производни – тези, които конкретизират основните през отделни стадии на производството (предявяване на обвинението; предявяване на разследването; осигуряване на присъствието на носителите на право на защита при извършване на процесуалната дейност, в която имат право да участват; своевременно уведомяване за позицията на насрещния субект и за вземане на решения; забрана за reformatio in pejus; процесуален надзор за осигуряване на правото на защита).
Основни процесуални гаранции за осигуряване на реална възможност за упражняване на правото на защита:
1. Презумпция за невиновност. По силата на чл.16 НПК: “Обвиняемият се счита невинен до завършване на наказателното производство с влязла в сила присъда, в която се установява противното”. Разбирането на законодателя е, че правото на защита без тази процесуална гаранция е немислимо. На базата на тази презумпция е изградена цялата система от процесуални права на обвиняемия (по този въпрос – спокойно може да се ползва учебника на проф. Павлов).
Тази презумпция осигурява активността на обвинението.
Същност. Презумпцията за невиновност е едно обективно правно положение, което съпътства обвиняемия до влизане на присъдата в сила, без да се влияе от предположенията за виновност, до които често могат да стигнат отделни участници в процеса и без да се влияе от това, че едно лице е привлечено като обвиняем. Това са обективно съществуващи правни норми.
С повдигането на обвинението, доказването не приключва, а се разгръща. За това презумпцията за невиновност не се разколебава.
Органите на досъдебното производство не могат да решат въпроса за виновността на лицето утвърдително.
От факта на привличането на едно лице като обвиняем не може да се съди, че то е виновно. Това става само с влязла в сила присъда.
Прокурора, доказвайки обвинението, също не опровергава презумпцията за невиновност.
Презумпцията за невиновност не е презумпция в собствен смисъл. Защото презумпцията в собствен смисъл означава едно предположение. А това е едно общо положение, казано в закона.
Освен това действието на презумпцията за невиновност не се основава на никакъв факт. Това е едно правно положение, което трае до прекратяване висящото положение на процеса и не се влияе от доказването на никакви факти, т.е презумпцията за невиновност не означава предположение за невиновност, а това е едно разбиране на законодателя, че обвиняемият се счита за невинен до доказване на противното с влязла в сила присъда.
Презумпцията за невиновност има това значение, че от нея произтича тежестта на доказване в наказателния процес и състезателното начало. Ако прокурорът не докаже обвинението – присъдата ще бъде оправдателна. Следователно, обвиняемия не носи никаква доказателствена тежест, а тя се носи от този, който е повдигнал обвинението. И ако не го докаже – обвиняемият се счита за невинен. никога доказателствената тежест не може да се прехвърли върху обвиняемия. обвиняемият не е длъжен да доказва възраженията си.
От съмнението не могат да се правят никакви изводи – нито в полза, нито във вреда някому. Следователно, достатъчно е защитата да създаде съмнение в обвинението за да бъде обвиняемият признат за невинен.
На нашата наказателно-процесуална система е чуждо положението за степен на виновност – обвиняемият е или доказано виновен или невинен. Недоказаната виновност е равнозначна на доказана невиновност. Следователно, присъдата не може да почива на предположение. Във връзка с това ние имаме само два вида присъди – оправдателни и осъдителни.
2. Разясняване на процесуалните права и осигуряване на реална възможност за упражняването им. Според чл. 15 ал. 3 НПК: “…”. Този текст е израз на разбирането на законодателя, че правото на защита е в интерес на правосъдието.
2.1 Това задължение се отнася до всички органи на процеса
2.2. Тук става дума за процесуална ситуация, в която гражданинът е в непосредствен контакт с органа, който ръководи процеса
2.3. Това задължение за държавните органи съществува, независимо от това дали лицата имат защитник или повереник. Последните разясняват правата на лицата на друго основание. А това задължение произтича от служебното, официалното начало в наказателния процес
2.4. Това задължение изисква не гражданинът да бъде уведомен за правата си, а да му се разяснят правата. Трябва да се разяснят правата с оглед на предстоящата процесуална дейност. Разясняването на процесуалните права не зависи от това, че гражданинът казва, че ги знае.
Разясняването на правата може да стане и по искане на самото лице. Държавният орган е длъжен да разясни на гражданина какво право има, а не как да го упражни.
Разясняването на процесуалните права е необходимо условие за тяхното упражняване, но не е достатъчно условие. Органът трябва да даде реална възможност на лицето да упражни своите права, т.е да се създадат условия и да се премахнат всички пречки за това. Дали са създадени реални условия се преценява за всеки конкретен случай, но когато не са създадени такива или е попречено, това е основание за отмяна на присъдата, защото това е съществено процесуално нарушение.
Чл. 75 ал. 3 – Правата на пострадалия в досъдебното възникват, ако той изрично поиска да участва – колизия, трябва ли да му бъдат разяснени?

3. Неприкосновеност на личността
Чл. 17. (1) Спрямо гражданите, които участват в наказателното производство, не могат да се вземат мерки за принуда, освен в случаите и по реда, предвидени в този кодекс.
(2) Никой не може да бъде задържан повече от 24 часа без разрешение на съда. Прокурорът може да разпореди задържане на обвиняемия за довеждането му пред съда.
(3) За задържането съответният орган е длъжен незабавно да уведоми лице, посочено от задържания.
(4) Когато задържаният е чужд гражданин, незабавно се уведомява Министерството на външните работи.
(5) Съдът, прокурорът и разследващите органи са длъжни да освободят всеки гражданин, който незаконно е лишен от свобода.

Може да се разгледа и по-подробно видовете защита (абсолютно задължителна, условно необходима и „поради бедност”)