9. Личност на престъпника

1. Проблемът престъпника имо основно значение в Кр. Като наука за престъплението и престъпността тя включва в предмета си престъпността и престъпниците. Еволюцията на теорияза престъпника извежда на преден план неговата личност. Интересът към проблема за престъпника е отдавнашен. Още от Дълбока древност се е поставял въпросът „Какво представлява престъпникът? Дали се различава от другите? Как трябва да се постъпва с престъпниците?” Методите са били най-различни – от най-хуманните до смърт. Престъпникът се ражда или се формира в социалните условия? Крамер в „История започва от Шумер” анализира идеята за човешкото несъвършенство, развита от неизвестен шумерски поет: „Никога на света не се е раждало дете от майка, което да няма своите пороци.” – това е идеята за родения престъпник. Тя се пренася през времето. Аристотел е 1ят мислител в древността, който изследва структурата на човешкото съзнание и поставя въпроса за свободата на волята, като тази свобода се изразява в избора на средства, които човек прави, за да достигне определена цел. Свободата на волята заема основно място и в класическата Кр.школа, в нокавата криминология тази теория също намире не малко привърженици.
Проблемът за личността на престъпника остава един от най-трудните за изследване. В теорията на личността обикновено се започва с разграничаването на понятията „индивид” и „личност”, като някой смятат че това разграничаване е възможно само като понятийно-систематизиращо.
В Кр. въпросът за индивида се поставя главно с оглед на изясняване процеса на формиране на личността на престъпника от раждането на човека до неговаат смърт и определени виктимологични проблеми, тъй като част от жертвите са само човешки индивиди, но не и личности, поради особеното им качество- напр. току що родено дете и др.
Индивидуалността на престъпника е предмет на криминол.познание, доколкото той притежава лични неповторими психични особености, характеризиращи неговите потребности, интелект, воля и др. свойства и качества. Индивидуалността прави престъпника „уникален”, но в границите на homo sapiens. Индивидуалността на престъпника се формира на основата на унаследени свойства, свойства, придобити по време на вътреутробния живот и непосредствено след това и най-вече в процеса на социализацията. Извън това значение индивидуалността в Кр.и по-конкретни размери, тогава когато се акцентира върху особения начин на извършване на престъпление поради натрупан опит, вкл. и професионален.
В Б-я Ж.Желев разглежда проблемите на индивида, индивидуалността и личността в контекста на „релационната теория за личността”.
2. Опеределение на личността на престъпника- проблемът за личността на престъпника е един от най-трудните и най-неизяснени проблеми в Кр. Много често той е обект на мистификация. Въпросите, които заемат централно място в проблематиката, свързана с личността на престъпника най-често се свеждат до следното: какви свойства характеризират личността, извършила престъпление и могат ли те да се определят; ко и какви са свойствата, които отличават престъпника от непристъпника; възмони ли са корекции в личността на престъпника и неговото поведение и какви са те т.е. възможна ли е ресоциализация на лочността; каква криминална политика и какви стратегии на превенция и контрол трябва да произвежда съвременната държава, за да предпази обществото от криминализиране.
Доколкото индивидуалността се дефинира като „конкретна определеност на битието на личността” личността се представя като социалното, по-високото равнище, а индивидуалността като 2ро равнище, към което Кр. също проявява интерес- но този подход откъсва общото от единичното и не позволява да се разкрие сложният хар-р на личността на престъпника.
В Кр. са известно множество определения за личността на престъпника: В.Кудряцев подлага на критика разбирането на Д.Тей, че личността на престъпника е: „лице, за което удовлетворението на моментните потребности стои над всичко и движи неговите постъпки”- не всяко престъпление има инцидентен хар-р и поради това и личността на престъпника не се определя от „моментните потребности”; следвайки психолозите някои представители на криминол.наука през последните години говорят за личността като за „система от диспозиции”; личността според А.Шерозия представлява относително единна система на фундаментални отношения: към самия себе си, към другите, към суперличностите.
При определянето на понятието трябва да се държи сметка за принципа на детерминираност на социалнопсихичното формиране на човека и за разбирането за единство на психика и дейност, при това на човека като член на обществото. Социалнопсихологическия подход при изучаване на личноста в най-голяма степен разкрива многообразието от връзки и отношения на човека, извършил престъпление, със социалната и природната среда. В криминол.литература понякога той придобива предимно социален или криминален хар-р. преимуществото на социологическия подход е, че той най-точно възпроизвежда тезиса на К.Маркс за същността на човека като „цялостна съвкупност от взаимносвързани черти, свойства и качества на участника и носителя на обществени отношения”.
Наказателноправния подход изразява определение, стремящо към задържане на Кр. в границите на наказателноправните науки. Този подход е характерен най-вече за Кр. от близкото минало в страните от Централна и Източна Европа.
През 70-те год. в Б-я по-системно с въпроса за личността на престъпника се занимава Д.Фиданов- той разработва предимно методологични въпроси и в крайна сметка личността на престъпника в неговото определение остава затворена в рамките на НП. Й.Айдаров прави опит да определи понятието чрез най-общите страни на обекта, като обособява личността на престъпника като „категория на социалистическата Кр.” без да може да посочи нещо по-различно от престъпнике на несоциалистическата Кр.
Можем да дадем следното определение за личността: личността на престъпника може да се определи като наказателноотговорно лице, взето в определен негов аспект като представител на специфична негативна социална група с характерната за нея система от отклоняващи се отношения и връзки; това е личността с деформирано или с признаци на започнала деформащия съзнание и самосъзнание, нарушена ценностна ориентация и двойственост в обществото.
Личността на престъпника привлича вниманието с отделни или със система от отрицателни социалнопсихични свойства и качества, изразяващи индивидуалността и неповторимостта на престъпника.
Има няколко основни момента които характеризират личността на престъпника:
- лицето трябва да е наказанелноотговорно. В това отношение има сходство на криминологично понятие на личност на престъпника с наказателноправния субект на престъплението. Различините законодателства дават различна възрастова граница, като в Б-я не можем да говорим за престъпник за лице, което е под 14-години- тези лица са наказателно-неотговорни, престъплението което извършват се квалифицира като противообществена проява, колкото и да е тежко;
- престъпника трябва да се разглежда като представител на определена социална група. Има 2 въпроса: 1/ за социалния тип престъпник и 2/ за мястото на престъпника в структурата на обществото. Кр. до днес не е дала задоволен отговор на тези въпроси.
При обособяване на личността на перстъпника се върви от множеството към единството, като се достига максимална степен на обобщеност и заедно с това на абстрактност. Личността на престъпника не можа да бъде „разгледана”, така както става напр.при структурата на престъпността.
Престъпникът е определен социален тип, който се формира в конкретни исторически условия. Всяко общество в зависимост от степента на собственото си развитие има определен социален тип престъпници. Глобализирането на проблема за пр-та формира в края на 20-ти век типа на организирания престъпник.
Социалната група на престъпниците е своеобразна негативна група в обществената структура, която съществува закономерно поради закономерния характер на престъпността и се характеризира с устойчивост. За разлика от всички останали социални групи тя е най-разнородна и основният обединяващ фактор е престъплението. Тази група е реалност, доколкото е установено авторствоот на отделното престъпление и е приложен законът, и включените в нея лица принадлежат и към основните соц.групи на работниците, служещите, търговците и т.н. Характерно за негативната соц.група на престъпниците е че между нея и другите елементи от структурата на обществото съществуват антагонистични отношения. Всички останали се стремят посредством своето въздействие да противодействат да ограничат негативната група като явление. За тази цел се създават институции и заведения за репресия. С нея е свързано възникването и функционирането на съдебната власт. Всичко това определя специфичния хар-р на тази група.
В литературата се отбелязва, че „структурата на личността е производна на социалната структура”- от тук може да се заключи, че в личността на престъпника наред с общото се специфични качества и свойства, „производни” единствено на негативна соц.група. Пр-то е фактът, с който се формират нови отношения у личността: към престъплението,; към жертвата; наказанието, ако има такова, към семейството и родителите и т.н. Изменя се и отношението към самия себе си- тези нови изменени стари отношения могат да се открият само у личност, свързана с престъпление и санкция.
На тази плоскост се поставят въпросите за социалния статус и социалните роли на личността след осъждането. Престъпникът запазва някои от старите си социални роли, напр.член на семейството, родител и т.н., но губи други напр.професионалистите, когато е лишен от право да упражнява определено занятие и др.
Кр. тръгва от конкретния човек, престъпника. Тя изучава неговото конкретно битие като човек- член на обществото, но и като носител на особени негативни свойства т.е. с оглед на принадлежността му към специфичната социална група на престъпниците. Този чисто криминол.подход не се повтаря при жертвите или 3те лица Най-общо тази група е част от маргиналните общности.
Престъпникът е личност с деформирани или с признаци на деформация съзнание и самосъзнание- тази характеристика произтича от особеностите на протичане на процеса на социализация. Процесът на деформация засяга съзнанието и самосъзнанието на престъпника, това което в най-голяма степен характеризира личността- отношението им към обществото и неговите институции, ценностите, социалните норми, хората и т.н., както и отношението към самия себе си и останалите.
Една от най-характерните особености на личността на престъпника е двойствеността в общуването. Обикновено като перстъпник се квалифицира лице, което е осъдено с влязла в сила присъда. В действителност в обществото преобладават правонарушителите, чиито престъпления не са разкрити или по-скоро тяхното авторство не установено. Те са част от обществото и участват повече или по-малко в общуването. При това те могат да поддържат контакт дори с хора, които са пострадали от престъплението, без последните да подозират това. В обществото се формират двойствен морал и неадекватна оценка за личността на правонарушителя.
3. Социалното и биологичното в престъпното поведение- развитието на теорията на личността и в част на криминологичното познание ни убеждава все повече че биологичното и социалното съществуват в единство, само съотношението между тях е различно на отделните етапи на онтогенезата. В наши дни е трудно да се да се повтори тезата на Ч.Ламброзо за родения престъпник т.е. за вродена програма за престъпно поведение. Подходите за определяне „личност” на престъпника често се оказват противоположни, когато трябва да се вземе отношение на биологичното и социалното. Биологично унаследените свойства са едно от условията за формиране на психичните функции и особености. Съвременната генетика все още не разполага с достатъчно достоверни данни за значението на биологичния фактор в процеса на формиране на личността, а оттам и на личността на престъпника в психичната регулация на престъпното поведение. Престъпникът не е „продукт” само на средата и на възпитанието, което не означава че трябва да се търси престъпният ген или някакво друго наследстевно образование. Повечето от съвременните генетици се отнасят скептично и критично към крайностите в биологизирането на човешкото поведение.
А.Ледерберг намира, че биологията е способна само на общи и банални изводи тъкмо защото биологичните знания са много оскъдни, „нищожни”.
М.Рошел, един от големите специалисти в областта на диференциалната психология, е против биологизирането в науката на човека.
Може да се заключи, че твърденията за родения рестъпник, който е фатално предопределен да извърши престъпления, са необосновани. Нито един от основните изводи на тази концепция не е верифициран от науката. Противно на Х.Леференц, известен с биологизираните си идеи, както и на Е.Глюк, К.Вайншенк в наши дни е категоричен: „Родени престъпници няма … Във възхода на всяка криминална кариера се откриват резултатите от неправилното развитие на личността”.
При изследване на личността на престъпника често се поставя въпросът за опасното състояние, което би трябвало да бъде биологично детерминирано.
4. Опасно състояние /потенциална опасност/ на личността- проблемът за опасното състояние е придобил в клиничната Кр.значение на самостоятелна теория за причините на престъпността. Р.Гарофало първи поставя в Кр. литература въпроса за опасното състояние, което характеризира като постоянна и иманентна на човека склонност към извършване на престъпление. Опасното състояние се дефинира като особена способност на личността при преминаването към извършване на престъплението. Ядрото на това състояние е егоцентризъм, агресивност и емоционално безразличие на личността. Много са критичните бележки към възгледите на опасното състояние, като основанието за критиката идва от обстоятелството, че опасното състояние се издига до ранг на основна детерминантна на престъплението и престъпността.
„Обществената опасност” на деянието и „обществената опасност” на дееца са понятия от НП. „Опасното състояние” е нещо друго, то характеризира готовността на лицето да извърши престъпление при определени обстоятелства. Разкриването на това особено състояние може да има превантивен ефект. Не е необходимо то да бъде крайно неизменно, иманентно. Достатъчно е да е действено, да привежда личността към активност. Това обяснява превантивните мерки които полицията и прокурорът могат да вземат съгласно закона. В определени случай въпросът става медицински, поради което опасното състояние обосновава настаняването на определено лице на лечение включително и принудително.
5. Престъпна кариера- като Кр.проблем може да се разгледа от 2 аспекта: 1ят, когато той е част от лонгитудинално /продължително/ изследване и задачата е да се проследи процеса на криминализиране на личността и 2ят, когато отправната точка на изследването е криминализираната личност, която с отрицателните си свойства представлява самостоятелен обществен интерес.
1ят тип изследване е проспективен- характерно е, че от наблюдаваният контингент не може предварително да се определи дали ще излезе ярка криминална личност. 2ят тип изследване е ретроспективен, тъй като изследователите се връщат в миналото за да търсят фактори, които са обусловили кариерата на известен престъпник.
Въз основа на криминол.инф-я, събрана от изследователите, се очертават различни модели на пръстъпна кариера. У нас опити за проучвания на престъпни кариери са правени в миналото и главно в затворническа среда.
Ретроспективният подход на изучаване на криминални кариери е подчертано социологически. Той е насочен към разкриване особеностите на семейството, в което е израстнал престъпникът, пътищата на социализация или по-скоро на десоциално развитие, средата на улицата и др. неформални и формални общности, в които е минал живота на определения човек, първите девиантни отклонения, ролята на контрола, 2та и 3на девиантност и др.
Проспективния подход е по-интердисициплинарен. Ш.и Е.Глюк предлагат многостранно изследване „Франк и Джими”- наблюдаване на двама от наблюдаваните непълнолетни. Срещата на изследователите с двамата установява приликите и различията в процеса на социализацията им и криминализиращия фактор на психопатията при единия от тях.
Фр.Таненбаум намира изучаването на престъпните кариери за своеобразна драматизация на злото, а правенето на отделните случаи публично достояние мотивира престъпникът да се държи като такъв и в бъдеще. Всъщност стигматизирането налага вече определен начин на поведение- престъпният. Тази бележка на Таненбаум е основателна за случаите, когато престъпниците биват превръщани в литературни, филмови и др.герои със запазена идентичност.
Дейвид Фарингтън съобщава за най-значителните изследвания на проблема за престъпните кариери, проведени в Зап.Европа, САЩ и Канада след края на 70-те год. на 20-ти век. Изследването в Кеймбридж използва съвременна методика и обхваща 400 лица на възраст от 8 до 32 г. Установява се, че 96% от пробандитите са започнали „криминалната си кариера” с кражби, прояви на вандализъм или употреба на алкохол. Рисковите фактори имат предимно социално-икономически характер.
В Б-я проблемът „престъпна кариера” е изучаван в рамките на лонгитудиналното изследване на младежи-правонарушители, които при започването му през 1982 са били на възраст от 14 до 29 г.
Изучаването на проблема за престъпната кариера дава отговор на редица въпроси: за криминализирането на личността и нейното професионализиране; за разкриване факторите и механизмите за изграждане на престъпната кариера. Обикновено проблемът за престъпната кариера се разглежда в контекста на пробела за рецидива. Но те не всякога стоят на една плоскост. Рецидивът обикновено е свързан с престъпна кариера, по често тази кариера е примитивна. Истинската престъпна кариера се изгражда с интелектуални средства при по-малко лица и техния контакт с правосъдието се превръща в събитие, тъкмо защото доказването, че са свързани с престъпни структури, е изключително трудно.
Изследванията, както посочва Д.Фарингтън, разкриват като най-активни правонарушители с утвърдена кариера младежи от нисшите слоеве на обществото или от „средната класа.
Всички изследователи са единодушни, че страничният ефект от изграждане на престъпна кариера са невротичните отклонения, вкл. психопатизирането на личността, независимо от успеха й в престъпната кариера.