7. Държава и право.

Вторият специфичен признак на държавата е нейната правна организираност. Държавата е форма на самоорганизация на общността.
Организираността и редът са присъщи на целия социален живот. Те се постигат и с помощта на нормативното регулиране на обществените отношения. Нормативността е неотделима от социалната дейност на хората. Те съществуват чрез дейността на човешките индивиди и изразяват най-типичните връзки протичащи между тях. Социалното взаимодействие между хората възниква обективно и се осъществява в процеса на създаване, обмен на материални и духовни блага. Нормативността е форма на човешко поведение възникнало обективно и придобило стабилност и трайност. Обективната нормативност се отразява в система от обективни норми, които се възприемат като първични еталони на човешко поведение.
В додържавните форми на самоорганизираност хората спазват обективните норми не защото са създадени от разума, а защото поведението им в съответствие с тези правила се оказва по-успешно за тяхното оцеляване.
Един от начините за укрепване и съхраняване на фактически сложилите се обективни норми е тяхното субективно изразяване в идеални нормативни системи. Когато индивидуалният интелект се развива и придобива значение , става възможно тези норми да се изразят във форма, която може да се предава и изрично преподава, да се коригира отклоняващото се поведение и да се разрешат споровете относно подходящото поведение. Първоначално формираните идеални социални норми имат смесен, синкретичен характер. Те се определят като мононорми. С развитието на обществото мононормите се диференцират и се обособяват религиозни ритуали, морални, битови и пр.норми действащи като отделни социални нормативни регулатори.
Възникнали като необходими и трайни, повтарящи се поведенчески актове в рамките на всеки отделен етносоциален организъм, тези норми съставят част от културната среда на етноса. Емпиричният произход на разглеждания вид норми ни позволява да ги определим като наложителни, обстоятелство което обяснява нормативната сила на фактическото поведение.
В процеса на изграждане на държавата като организация се въвежда и правото като необходим нов социален нормативен регулатор. Спонтанният ред е основан на равенството между членовете на общността, той е общ за всички. В държавата човек придобива рализчно качество, според мястото и в групата: в социалната структура, във властовия ред.
Разкъсването на кръвно-родствената колективност води до определена еманципация на индивида като личност. Той се освобождава от зависимостта и опеката на колектива.
Управлението е дейност по поддържане на социалния ред, правото е средство, за да се официализира реда. По своята същност правото е обществен регулатор. Неговото регулативно действие се изразява в това да определи изрично поведението на лицата в дадена ситуация.
В качеството си на социален регулатор, правото има няколко съществени признака. Първо правото има властнически характер .Правото е форма на властнически решения, които получават правна форма. Властническата същност на правото определя неговата задължителност. Правните актове имат императивен характер и за това са гарантирани с принуда.
Второ, правото има официален характер. То е институционализирано в нарочен акт, обявен публично за да може да достигне до своите адресати. Официалното право се изразява в писмена форма. Трето правото има нормативен характер. В най-ранните държави регулативната роля на правото се осъществява чрез казуално (индивидуално) уреждане на конкретни случаи. Правото получава нормативно битие, съществува чрез правни норми. Тя включва две съдържателни страни – съществуващо и дължимо. Съществуващото включва познание за обективните отношения, които подлежат на правно уреждане. Дължимото включва ред от права и задължения чрез които става възможно регулирането на поведението.
Възникването на държавата води до установяване на нов правов ред, но той не изключва спонтанния ред. Двата реда си влияят взаимно и съществуват в зависимост един от друг. При различни условия и причини някои реални отношения придобиват траен характер и се налагат като обективни норми. В зависимост от положителната или отрицателна оценка, обективните норми получават правна санкция. Обективните норми могат да бъдат позитивни и негативни. В първия случай това са норми, които дават израз на спонтанно възникнала мяра на справедлив обмен на блага. Втората възможност е обективните норми да дават израз на произвол, насилие да имат противообществен характер.
Извънправното регулиране на общесвени отношения в полето на правото може да се постигне и чрез действието на обичаи. Те се установяват в резултат на продилжително прилагане на обективни норми. Формирането на обичая предполага обществено съгласие и одобрение. Ето защо в обичай могат да се трансформират само позитивни обективни норми. Негативните за обществото норми не могат да бъдат одобрени и не стават обичаи.
Някои от обичаите се санкционират от държавата и се превръщат в право. Част от писаните закони през Древността и дори през Средновековието по същество придават писмена форма на действащи обичаи. Обичайните норми, които действат в полето на правото може да се запазят, ако държавата ги възприеме като допустим регулатор на социалния ред.
Правотворчеството е съзнателен и целенасочен процес, чиято съдържателна страна е придаване на задължителен характер възможен модел на поведение на лицата в определени отношения. Без да отричаме ролята на нормативната сила на фактическите отношения и значението на обичаите следва да подчертаем че правовият ред като белег на държавата се налага единствено от официалното право.
Когато разглеждаме организиращата роля на правото спрямо държавата, трябва да отчетем и значението на външното право. То не е продукт на отделната държава но се включва към нейната правна система. От една страна то включва международни договори като източник на правото. В своята съвкупност те формират международно публично право. Неговото развитие води до обособяване на международно морско право, международно екологично право и др.В ООН са регистрирани над 50000 международни договори, а България е страна по около 2000 от тях.
Особен интерес с оглед на положението на България представлява правото на Европейския съюз като отделен правен източник. Това първенство на правото на ЕС се въвежда в различни форми. Първата се изразява в хармонизирането на законодателството на държавите- членки с актовете приети от органите на съюза. Втората форма включва директното действие на юридически нормативни актове, издадени от институциите на Съюза. Те имат императивен характер и пряко приложно поле в държавите-членки на ЕС.
Съществуването на държавата като социална организация е опосредствано от правото. Този безспорен факт се интерпретира различно и понякога неправилно. Правото и държавата са две различни социални явления и се отнасят помежду си като средство за резултат. Правото е средство чрез, което се създава и поддържа ред в отношенията между индивидите и групите, чрез определяне на мярата на свободно участие в живота на общността. Държавата се характеризира не чрез правото, а чрез своя правов ред. Правото е средство, редът е реален резултат. След всичко казано можем да определим държавата като правно организирана социална общност, като организация, почиваща върху правов ред.