5. Генезис и същност на демокрацията.

Проблемите на политическата демокрация са едни от най-важните проблеми на съвременната политическа наука. Тяхната сложност и многоаспектност и различните темпове на практическата реализация в различните държави обославят различните подходи при нейното изследване и множеството концепции в науката. Съвременното разбиране на съвременната демокрация е свързването на две противоположни тенденции. Първата е от идеала към реалността и втората е от реалността към идеала. Съвременните теории за демокрацията възприемат като изходно начало разбирането и определението на демокрацията като народовластие, но изследователите се разминават при трактовката на главните въпроси на демокрацията. Главните въпроси са:
1. Какво е това народ?
2. Може ли народа реално да управлява държавата и ако може как?
3. Как се формира народното представителство?
4. Какви са демократичните правила на политическите отношения?

Демокрацията възниква в Древна Гърция, като в хода на историческото развитие тя се прекъсва за около 2 хилядолетия. Възражда се отново през XVI век и XVII век. Самото понятие „демокрация” е съставено от две части (демос – народ и крация – власт) и означава власт на народа. Според Аристотел понятието „демос” не е означавало народ, а политическо общество на древна Атина. Според него това е общност на свободно родените, които с раждането и вписването в регистрите получават граждански права. Античната демокрация се развива като пряка демокрация, т.е. всички граждани управляват държавата. Тази демокрация е такава форма на управление, при която цялото общество се конституира като законодателен орган, т.е. всички граждани създават закони. Античната демокрация е свързана с новата роля на държавата. Държавата от институция, стояща над хората се превръща в институция, подчинена на гражданите. Самата власт се конституира като власт на гражданите.

Античната демокрация подчинява държавата на политическото общество. В същото време подчинява законите на това общество, което то е изработвало. Държавата не може да се разбира като политическо насилие, а тя става система за политическо общуване и трябва да бъде еднакво благоразположено и към бедните, и към богатите.

Според Аристотел истинска демокрация има там, където има умереност. Управлението трябва да се придобива като всички останали професии. Според Аристотел демокрацията е възможна там, където се култивират определени умения да се управляват хората. Новото време поставя въпроси за нейното възраждане, съвпада с Буржоазните революции, при които с насилие и кръв се променя формата на управлението. Насилието обаче не осигурява стабилност на даден народ, тъй като революциите са свързани със състояние на граждански войни.

През XVI – XVII век Томас Хобс поставя въпроса „Как да се съвместят насилието и демокрацията?”. Според него демокрацията трябва да изключи насилието и тя може да съществува, ако се възприеме от всички.

През XVIII век френският просветител Жан-Жак Русо също размишлява върху този въпрос и достига до извода, че демокрацията може да съществува, ако се сключи обществен договор. Процедурата на този договор получава по-нататъшно развитие. В нашата съвременност народите по света са изправени пред следната дилема: „Дали демокрацията е рационален избор на хората или тя е естествен закономерен резултат от развитието на човешката цивилизация?”. Около 150 държави в наше време твърдят, че имат демокрация, но демокрация има само в няколко десетки държави, а другите само го желаят. Много автори възприемат демокрацията като идея, символ на справедливост, други го възприемат като режим на плурализма, трети като състезателност, на следващо място отделяне на държавата от партийната власт, публичност и прозрачност на всички дейности или т.е. управление чрез консенсус.

Извод: Демокрацията – това е характерна черта на съвременните политически системи. Това е организация на обществото, която осигурява реално народовластие и се основава на зачитане и гарантиране на правата и свободите на гражданите.