4. Принципът за народния суверенитет

Корените на категорията „суверенитет” могат да бъдат намерени във Вестфалския мирен договор от 1648 г., чрез който за първи път се обособява ролята на държавата като субект на международната политика. Категорията получава разпространение в края на ХІХ век заедно с категорията “държава”. Суверенитет, като категория, отразява способността и възможността на обществото и на създаваните от него държавни институции самостоятелно да решават въпросите на държавното устройство, да провеждат независима външна и вътрешна политика в интерес на личността и обществото. Суверенитетът в определена степен изразява и такова състояние на обществото, при което са създадени благоприятни условия за защита на интересите на страната във всичките им аспекти. Доминиращата теза на абсолютния суверенитет е, че “държавата има право да предприема всички мерки, за да оцелее”. За целта тя може да елиминира както вътрешни, така и външни заплахи. За суверенната държава това е не само право на независимост и свобода от посегателства отвън и отвътре, но и право да управлява, заповядва; свобода да взема решения, да осъществява всички функции на върховната власт. Поради тази причина защитата на суверенните права, на правото самостоятелно да се осъществява външна или вътрешна политика са много важни характеристики на държавата. Суверенитетът има политически, икономически и правни измерения. Негова материална основа е владеенето на територия , на определена собственост, на културните достояния на нацията. Политическа основа са съществуването на стабилна, работеща държава, наличието на достатъчно развита политическа организация и структура на властта. За правна основа на суверенитета служат конституциите, декларациите, общоприетите принципи на международното право, които фиксират суверенното равенство на държавите, тяхната териториална цялост, ненамесата във вътрешните и външните им работи, правото на нациите на самоопределение. Това разбиране за държавен и национален суверенитет е закрепено в Устава на ООН. Във връзка с развитието на процеса на глобализация напоследък се налага и едно ново тълкование на категорията „суверенитет”. То се свързва с факта, че в новите условия, интересите на държавата, институциите и отделните личности могат да бъдат застрашени и извън формалните граници на страната, при което основен източник на опасност е световния тероризъм. Тъй като тероризмът, като явление, има трансграничен характер се налага държавата да предприема мерки за защита на своите интереси и извън границите на страната . Тази тенденция се задълбочава и от процеса на размиване на границите в условията на изграждане на единното европейско пространство. Иначе казано суверенитетът е изключителното право да се упражнява върховна власт над географски регион или група от хора . Обикновено правителство или друго политическо представителство осъществява суверенните права, въпреки че в някои случаи тези права се упражняват от един човек. Монарх, който управлява суверенна държава, може да бъде наричан суверен на тази държава. Като понятие суверенитетът се определя като върховенство, независимост и самостоятелност на властта на определена държава във вътрешните и външните ѝ работи.
В международен план се използва термина „държавен суверенитет”. Международното право определя държавата като изразител на самостоятелна воля и я определя като носител на държавен суверенитет. Държавата извън общността не съществува. Държавният суверенитет всъщност принадлежи на съставляващата я общност. В международен план всяка държава има суверенитет.
От гледна точка на международно-правната доктрина държавният суверенитет се изразява в независимостта на всяка една държава от другите държави. Всяка държава има правно призната свобода на действие в международните отношения. Държавният суверенитет се проявява и в признатата възможност на всяка държава да определя самостоятелно своята вътрешна и външна политика. Само така държавата може да защитава националните интереси.
Нормите на международното право са от висш, наддържавен порядък, и държавите трябва да се съобразяват с тях. Тези норми изразяват универсалното, всеобщото, общочовешкото. Те установяват стандартите за правата на човека.
Държавният суверенитет може да бъде накърнен и в името на общочовешките интереси, общочовешките ценности. Особено ако други държави са се самоопределили като страж на тези ценности и считат, че могат да ги налагат силови на други държави..
Народният суверенитет следва да се възприема преди всичко като идеал, стремеж, цел политическата власт в рамките на дадена държава да функционира в интерес на всички нейни граждани. Народният суверенитет е естествено и неотменимо международно право на народа на върховенство, на пълновластие, на независимост. Народният суверенитет е право на народа неговите общи воля и интереси да имат примат над волите и интересите на отделните социални групи и индивиди вътре в самия народ.