40. Престъпления против отбранителната способност на републиката.

Престъпления против държавната тайна /чл. 357 – 360/, отношение към шпионството. Престъпления против носене на военна служба /чл. 361 – 368/ и престъпления против изпълнението на мирновременната алтернативна служба /чл. 368а – 368ж/.

1. Родов обект на тези престъпления, предвидени в Глава ХІІ от Особената част на НК е отбранителната способност на Република България. Това са нейните възможности да се защитава от всякакъв вид враждебни действия, предприети срещу нея – не само военни, но също дипломатически, икономически и т.н.
За разлика от предателските престъпления по Глава първа, Раздел ІІ от Особената част на НК, престъпленията против отбранителната способност на Републиката не ангажират (нямат връзка с) чужда сила – държава или партия. Тези престъпления поначало се изчерпват като дейност в рамките на Република България.
2. Престъпленията против държавната тайна са предвидени в едноименния Раздел І на Глава ХІІ от Особената част на НК.
Предмет на тези престъпления са факти, сведения и предмети, които съставляват държавна тайна съгласно Закона за класифицираната информация.
А) Основното престъпление против държавната тайна е предвидено в чл. 357, ал. 1 НК. Съгласно тази разпоредба, „Който разгласи информация, представляваща държавна тайна, която му е била поверена или станала известна по служба или работа, както и този, който разгласи такава информация, като съзнава, че от това може да последват вреди за интересите на Република България, ако не подлежи на по-тежко наказание, се наказва с...”.
Субект на престъплението може да е всяко едно наказателноотговорно лице.
Това може най-напред да бъде такова длъжностно лице, на което информацията, съставляваща държавна тайна, е била поверена или достъпна по служба – точно така, както при издаването  на служебна тайна по чл. 284, ал. 1 НК тази тайна е била поверена или достъпна по служба на длъжностното лице. На второ място, субект на престъплението „издаване на държавна тайна” може да бъде и работник (недлъжностно „служебно” лице), на когото тя е станала известна във връзка с неговата работа – точно така, както при издаването на служебна тайна по чл. 284, ал. 2 НК тази тайна му е станала известна. На трето място, субект може да бъде и всяко друго лице, което по някакъв друг начин узнае информация, съставляваща държавна тайна. Тя може да му е доверена във връзка с изпълнявано от него държавно поръчение или да я е узнал случайно.
Изпълнителното деяние се изразява в разгласяване на информацията, съставляваща държавна тайна. Това означава тя да идва от дееца и да се довежда до знанието на някакво неовластено лице, т.е. на лице, което няма правомощията да я знае. За разгласяването е достатъчно лицето-адресат да бъде едно; не е нужно да има разпространяване – да се уведомяват повече от едно неовластено лице.
Престъплението е резултатно. Престъпният му резултат се заключава в това, лицето – адресат да получи в свое разположение дадената му информация, съставляваща държавна тайна.
Ако държавната тайна се съобщава устно, това лице трябва да е разбрало или най-малкото да е запаметило така съобщените му обстоятелства, че да е в състояние на свой ред да ги възпроизведе. Когато обстоятелствата са посочени писмено или са отбелязани по друг начин върху някакъв предмет, тогава е достатъчно те да постъпят във фактическата власт на лицето. Не е нужно поначало то да ги е прочело или да ги е разчело по предмета, върху който са били отбелязани. Изключение правят само случаите на краткотрайно предоставяне или достъп до такива материали, включващи в себе си държавна тайна. В тези случаи лицето пак трябва да е разбрало информацията или поне да я е запаметило така, че да може да я възпроизведе.
Формата на вина е умисълът – пряк или евентуален.
Квалифицирани случаи на издаването на държавна тайна са налице съгласно ал. 2 на чл. 357 НК, ако от деянието са настъпили или са могли да настъпят особено тежки последици за сигурността на държавата, напр. защото разговорът с неовластеното лице е чут или съответно е воден до настоящ наблизо чужд дипломат или агент, който е могъл да го чуе.
Разглежданото престъпление е по своя съств субсидиарно спрямо шпионството по чл. 104 НК. Затова между двете престъпления не може да има идеална съвкупност – конкуренцията между съставите им се печели винаги и само от първичния състав на шпионството по чл. 104 НК. Но за да се осъществи той, нужно е от обективна страна адресатът на издаването да бъде не какво да е овластено лице, а чужд представител – лице, което вече се е уговорило с чужда сила да й предава държавни тайни. Наред с това, за да бъде осъществен първичният състав на шпионството по чл. 104 НК, нужно е още от субективна страна деецът да знае и същевременно да иска или поне да допуска (да е безразличен) държавната тайна да попадне у посочения чужд представител.
Б) За разлика от разгласяването на другите тайни – личната по чл. 145 НК, служебната по чл. 284 НК и пр., което съставлява престъпление само когато се извърши умишлено, разгласяването на държавна тайна е престъпление и когато бъде извършено по непредпазливост.
Съгласно чл. 359, ал. 1 НК, „Който стане причина да бъде разкрита информация, представляваща държавна тайна, или чуждестранна класифицирана информация, получена по международен договор, по който Република България е страна по непредпазливост, се наказва с...”.
Субект на това престъпление може да бъде всяко наказателноотговорно лице.
Изпълнителното деяние на престъплението може да се осъществи чрез всякакви действия или бездействия, които водят до разкриване на държавната тайна. Те могат да бъдат най-различни. Държавната тайна може да бъде разкрита с действие, ако напр. деецът я прави или даде по невнимание на неовластено да я знае лице; тя може да бъде разкрита и с бездействие, ако напр. деецът по невнимание остави такова лице да я види и да се запознае с нея.
За разлика от умишленото издаване на държавната тайна, тук не е нужно информацията да идва от самия деец, т.е. да я издава; достатъчно е само тя да стига до адресата на престъплението – неовластено лице. Деецът може да причини нейното разкриване на такова лице не само в случаите, когато сам разполага с  нея или държавната тайна и без да я издава, понеже изобщо не разполага с нея, нито дори я знае, а тя се намира скрита у друго лице, което е овластено да работи с нея или да я пази. Информацията, която съставлява държавна тайна, може и в тези случаи да бъде разкрита по причина на дееца, макар тя да не е у  него, напр. като по невнимание позволи на неовластено лице да стигне до мястото, където тя се съхранява от другото овластено лице.
Престъплението е резултатно. Престъпният му резултат се изразява в разкриването на държавната тайна. То представлява нейното довеждане до знанието или предаване в разпореждането на лице, което не е овластено да я знае. Това обаче не трябва да стане чрез загубване на материали, документи или издания, защото иначе ще се осъществи специалният състав по чл. 358 НК.
Формата на вина е непредпазливостта – тя може да бъде както самонадеяност, така и небрежност.
Съгласно чл. 358, ал. 1 НК, „Който загуби документи, издания или материали, съдържащи информация, представляваща държавна тайна, или чуждестранна класифицирана информация, получена по международен договор, по който Република България е страна, се наказва с...”.
Субект на престъплението може да е само такова длъжностно лице, в чиято фактическа власт се намират изброените материални носители – документи, издания или материали с информация, съставляваща държавна тайна.
Документите, които съдържат държавна тайна, са най-често официални; те могат да бъдат както диспозитивни (напр. секретна заповед), така и свидетелстващи (напр. секретен протокол от оглед).
Изданията, които съдържат държавна тайна, могат да бъдат някакви размножени (тиражирани) инструкции, препоръки, научни трудове и други.
Материалите, които съдържат държавна тайна, могат да бъдат някакви предмети – апаратура, вещество, оръжие и пр.
Изпълнителното деяние се изразява в загубването на тези вещи. Това означава прекъсване на връзката с вещите, преустановяване на фактическата власт върху тях.
Престъплението е резултатно – на поставяне в опасност. Престъпният му резултат е двуетапен, наподобявайки този по чл. 340 НК – общоопасно засягане на транспортно превозно средство, от което се причинява най-напред повреда на самото превозно средство, а от нея се поражда по-нататък и опасност за смърт или значителни имуществени вреди за друго лице.
Тук резултатът се заключава най-напред в загубата на документа, изданието или материала, съставляващ държавна тайна. Той се оказва на такова място, че деецът не може да упражнява контрол върху документа, изданието или материала, нито знае къде се намира то – за неограничено време или поне за някакъв период от време.
Вследствие на това се създава възможност загубената вещ да бъде намерена и информацията, съставляваща държавна тайна, която се съдържа в нея, да бъде узната от неовластено лице. В противен случай, ако загубването е станало по такъв начин, че вещта – материален носител, бъде унищожена, напр. падайки в морето, след като е била забравена на палубата на кораб, тогава престъпление няма.
Формата на вина е непредпазливостта – тя може да бъде както самонадеяност, така и небрежност.
В) В Раздел І („Престъпления против държавната тайна”) е включено и престъпно посегателство, което няма за предмет такава тайна. Макар да не е престъпление против държавната тайна, то е поместено тук поради липса на друго, по-подходящо систематическо място в НК. По своя състав това престъпление е субсидиарно спрямо другите хипотези на престъпно издаване на тайна.
Съгласно чл. 360 НК, „Който разгласи сведения от военно, стопанско или друго естество, които не са държавна тайна, но чието разгласяване е забранено със закон, заповед или друго административно разпореждане, се наказва с...”.
Субект на това престъпление може да бъде само лице, което знае забранените за разгласяване сведения или поне разполага с тях, като същевременно не е субект на издаването на служебна тайна по чл. 284 НК – длъжностно лице, работник, вещо лице, преводач или тълковник.
Предмет на престъплението са всички онези сведения, които не са нито държавна тайна, но чието разгласяване е също забранено – ако не с нормативен, то поне с индивидуален акт.
Изпълнителното деяние се изразява в същото разгласяване на сведенията, което е налице при умишленото издаване на държавна тайна по чл. 357, ал. 1 НК.
Заради субсидиарния характер на разглежданото престъпление разгласяването на сведенията – негов предмет, не бива да съставлява друго престъпление, включително това по чл. 224, ал. 1 НК – издаването им на чуждо лице срещу имотна облага.
Най-често разглежданото престъпление се извършва от редови военнослужещи (които не са длъжностни лица по чл. 284 НК) с доверените им или узнати от тях сведения, които съставляват само „военна тайна” и следователно не са държавна тайна. Съгласно Устава за войсковата служба на въоръжените сили на Република България никой военнослужещ не може да разгласява такива сведения. Престъплението по чл. 360 НК може също така да се извърши и от участник в някакво следствено дело или досъдебно производство (извън тези по чл. 284, ал. 3 НК – вещо лице, преводач или тълковник) с доверените му или узнати от него сведения, които съставляват само „процесуална (следствена) тайна” и следователно също не са държавна тайна.
Престъплението е резултатно. Престъпният му резултат е същият като на умишленото издаване на държавна тайна по чл. 357, ал. 1 НК – узнаване на тайната от неовластено за нея лице.
Формата на вина е само умисълът – пряк или евентуален. Щом става дума за тайна, различна от държавната, нейното издаване по непредпазливост не може да съставлява престъпление.
3. Престъпленията против носенето на военна служба са предвидени в Раздел ІІ на Глава ХІІ от Особената част на НК.
За разлика от престъпленията против държавната тайна и това по чл. 360 НК, тези престъпления застрашават не общите възможности на България да реагира срещу всякакви враждебни действия, а само възможността държавата ни да реагира срещу военни действия – да отблъсне агресия от военен характер.
Престъпленията против носенето на военната служба са посегателства срещу комплектоването на войската, заради което техни субекти може да са само лица, върху които тежат някакви военни задължения по нейното попълване с личен състав и снаряжения.
А) Съгласно чл. 361, ал. 2 НК, „Резервист, който не се яви в срок на учебно-мобилизационно мероприятие, се наказва с...”.
Субект на престъплението може да бъде само български гражданин, който има задължението да се яви на военна служба (учебно-мобилизационно мероприятие), когато бъде призован. Такива са числящите се в запаса (резерва) на въоръжените сили – отслужилите свояа редовна военна служба, офицерите, уволнени в резерва, лицата с някакво специално образование, на които направо е присвоено офицерско звание – без да преминават редовна военна служба (най-често лекари), лицата, признати за годни само за нестроева военна служба, и то във военно време, поради което са били освободени от военна служба, както и жените с мобилизационни назначения (медицински сестри, телефонистки и пр.).
Изпълнителното деяние на престъплението се осъществява чрез неявяване на военна служба. Това значи непостъпване във въоръжените сили: деецът получава повиквателно, но не отива тогава и там, където е призован – на определената дата, час и място.
Престъплението е резултатно. Престъпният му резултат е отрицателен по своето съдържание и се изразява в това, че призованият да служи в армията български гражданин (резервист) не се оказва на определеното време и място като сборен пункт за заминаване в казармата. При незначителни закъснения обаче няма престъпление, а само малозначително деяние по чл. 9, ал. 2 НК.
Формата и видът на вина са прекият умисъл.