4. Криминология и наказателна политика. Начало на съвременната наказателна политика

В криминологичната и наказателноправната литература проблемът „криминология-политика” обикновено се свежда до отношението между криминологията и наказателната политика.
Кр. е тясно свързана със социалната, икономическата, културно-образователната и правната политика на съвременната държава, като тази взаимовръзка се обуславя от интереса на управляващите към престъпността като социално явление, от стремежа да се осъществява контрол и да се предпазват хората от извършване на престъпления. От друга страна държавата е заинтересована да ограничава процесите на виктимизация на обществото и да предпазва хората да станат жертви на престъпления. Успехът на провеждането на тази политика зависи и от това доколко в обществото съществуват обективни предпоставки за ефективната превантивна политика и доколко властите са способни да използват ефективни средства.
Въпросите за престъпността се оказват в центъра на политиката. Прогнозите сочат, че 21-ви в. ще бъде век на престъпността. Всички съвременни държави са заинтересовани от разработване на стратегии за превенция и оптимален контрол над престъпността и в този смисъл Кр. до известна степен е отражение на политиката.
Наказателната политика като част общата политика на държавата се осъществява посредством единодействие на властите, което на практика означава: парламентът /Народното събрание/, посредством законодателната си дейност да провежда правна, икономическа, социална и културна политика, да създава правна основа за ефективна превенция и контрол над престъпността; Министерският съвет като висш орган на изпълнителната власт, министерствата и другите ведомства да разработват и прилагат ефективни механизми за изпълнение на законите и собствените нормативни актове; съдебната власт, чрез независимите една от друга институции- следствени органи, прокуратура и съд, да изпълняват конституционните си правомощия и тези дадени им с отделни закони /напр. Закон за съдебната власт/, провеждат наказателна политика за ефикасен контрол над престъпността, реализиране на наказателната репресия и т.н.
Наказателната политика в определена степен е отражение на общественото мнение, като общественото мнение въздейства на наказателната политика не пряко, а опосредствено.
В 1-та половина на 19-ти в. Анселм Фойебах поставя въпроса за наказателната политика в границите на правото, като разбирането му е че задачата на наказателната политика е създаване на законодателни актове. По-късно Франц Фон Лист разширява границите на наказателната политика, като заявява че най-добрата наказателна политика е социалната политика, като споделя становището, че наказ.политика е система от тези принципи, в съответствие с които се води или трябва да се води борба с престъпността с помощта на наказанията и подобни на тях държавни институти , като принципите да се основават на научни изследвания на антисоциалните явления, техните причини и на прилагане на наказания- това разбиране е наказ.политика в тесен смисъл. То се поддържа и днес от повечето правно ориентирани криминолози.
Характерно за наказ.политика:
- наказ.политика определя най-общите принципи и насоки, както и методите за превенция и контрол над престъпността- от дефиницията следва, че НП не покрива разбирането за наказ.политика и че наказанието е само специфично средство за контрол над престъпността;
- наказ.политика се формира в съответствие със степента на научно познание за престъпността, престъплението, престъпника и жертвите на престъпността ефективността на наказ.закон и правосъдието. Наказ.политика се основава на определени принципи: хуманност на наказанието; съразмерност престъплението и наказанието; равенство пред закона; неотвратимост на наказанието; хуманно третиране на осъдените, особено на лишените от свобода;
- наказ.политика е относително стабилна- нейната стабилност е в зависимост от посочените фактори, които имат обективен характер и от субективното желание управляващите да я изменят и усъвършенстват. В периоди на по-сериозни промени наказ.политика е по-динамична и изменяща се, доколкото в държавата няма установени традиции;
- целта на наказ.политика е да формира обща концепция за превенция и контрол над престъпността и изложи стратегии за практическото реализиране на тази концепция, т.е. принципите, тактиката и средствата за постигане оптимален контрол над престъпността.
Средствата, които предлага наказ.политика са само част от общата стратегия. Наказ.политика се проявява в по-тесни граници и се ограничава до онази дейност на полицията и други органи на МВР, следствените органи, прокуратурата, съда и местата за лишаване от свобода, която с помощта на специфичните методи и средства на НП е насочена към ефективен контрол над престъпността.
Практическото стесняване на полето на наказ.политика произтича от недостатъчното познаване на принципите на превантивната политика на държавата и от необходимостта от по-широка социална основа на контрола.
Кр., като съдейства за формиране на съвременната наказ.политика, изпълнява своите социални задачи:
- усъвършенстване на законодателството в съответствие със съвременните потребности за контрол над престъпността- Създаването на ново законодателство, породено от потребностите на социалните промени, е продължителен и дълъг процес, които се основава на изработена концепция, подготовка, вкл. и сравнителни и законодателни проучвания, съобразени с развитието на НП и междун.НП, точно отчитане на потребностите за ефективен контрол над престъпността, използване на съвременни законодателни техники. Криминализацията на деянията и включването им в системата от престъпления изразява най-динамичната връзка между Кр. и наказ.политика. Понастоящем криминализацията е свързана главно с признаване на престъпленията за нови, нетрадиционни деяния.
Декриминализацията, пълна или частична, е противоположен процес на кримин-та- с нея се изваждат от системата престъпни деяния, чиято обществена опасност е отпаднала изцяло или отчасти.
Депенализацията е запазване на деянията в системата на престъпленията по наказ.хар-р, но с оглед на по-ниска степен на обществена опасност и създадена алтернативна система от административноправни наказания и/или възпитателни мерки законодателят допуска при наличие на други предпоставки извършителят на престъплението да бъде освободен от наказ.отговорност, като се приложат алтернативни мерки. Във връзка с това се предоставят дискреционни пълномощия на определени държавни органи- главно прокурор и съд. Съветът на Европа определя декриминализацията и депенализацията като деюридизация в свои документи.
- усъвършенстване на държавното устройство чрез изграждане на система от органи за превенция и контрол и осигуряване на нормативни и организационни предпоставки за взаимодействие между тях- основно място в системата имат органите на съдебната власт и органите на МВР, чиято организация и дейност са в съответствие с разпоредбите на Конституцията и устройствените закони;
- ограничаване на престъпността, на общата и на отделни нейни видове чрез ефективна превантивна политика, съчетана с контрол над престъпността- в България вече има традиции за разработването на програми- обща за страната и регионални и ведомствени: Единна програма на Държавния съвет /1975/. След 1898 се наложи практиката всяко правителство да приема актове за противодействие с престъпността: 1994: приета” Национална стратегия за противодействие на престъпността; 1995- Неотложни мерки за противодействие на престъпността; 1998- Национална стратегия за противодействие на престъпността, и през 2002- Национална стратегия за противодействие на престъпността. Програмите от 1998 и 2002 имат определено ведомствен хар-р, като са свързани с дейността на МВР. Но се проявява основният дефект на всяка превантивна политика- изоставяне на приемствеността и често приемане на самостоятелна „наказ.програма” от различни правителства, което води и до неизпълнение на приетите програми, в съответствие с установените в тях цели и задачи.
Началото на Кр. като система от науки знания поставя Чезаре Бекариа. През 1763 той публикува труда си: „За престъпленията и наказанията”, с което поставя началото не само на Кр., но и на наказателната политика. Бекариа преодолява характерния за Сократ, Платон, Аристотел, Джон Лок, Т. Мор и др. съзерцателен подход към обществото и неговото устройство, възприема възгледите на енциклопедистите и въз основа на собствен анализ на действащото наказателно правосъдие търси причината за престъпното поведение на човека. Изоставяйки познанията от древността Бекариа формулира новите принципи на наказателната политика, върху които и днес се изгражда наказателното правосъдие:
- законоустановеност на престъпленията и наказанията- определянето на кои деяния са престъпления става само със закон. Законодателят определя наказанието за съответното престъпление и никое длъжностно лице не може да налага каквото и да е наказание, тъй като „съставлява само част обществото”;
- принципът, че наказ. отговорност е лична;
- принцип за съответствие на наказанията по тежест и по начин на изпълнение- несправедливото наказание може да стане причина за престъпление;
- принцип за неотвратимост на наказанието- „Онова, което трябва да застрашава престъпниците, не е жестокостта, а неизбежността на наказанието…” т.е. увереността, че винаги ще настъпи определено наказание, макар и леко, ще доведе до по-голям ефект т.е. произведе по-голямо действие, отколкото страхът пред едно строго наказание, но което не изключва възможността да бъде избягнато;
- принцип за своевременност на наказанието- бързината на наказателната репресия има важно значение за постигане на целите на наказанието.
Бекериа пише и публикува своята книга по времето, когато в Европа господства правната философия на Конститутио Каролина, която след въвеждането й през 1532 регулира наказателните правоотношения със средствата на смъртното наказание и членовредителните наказания /разкъсване на тялото на 4-и части; изгаряне; обесване; удавяне и т.н. Направените изменение на закона през 1595 и 1632 година на засягат обществения хар-р. За Бекериа правото на наказание произтича от обществения договор, а целта на наказанието е да възпрепятства обвиняемия да причинява вреди и да се въздържа от извършване на нови престъпления. Бекериа е привърженик на умерените наказания и противник на жестокото и не хуманно отношение към правонарушителите- целта му е умерено законодателство, с което се поставя и началото на реформите в наказ.правосъдие в Европа.
Бекериа разглежда и проблема за превенцията: „Как може да се предотврати престъплението”. Като доразвива идеята на Ш.Монтескьо: „По е хубаво да се предотврати престъплението, отколкото да се наказва. Това трябва да бъде главната цел на всяко законодателство …”, но възгледите на Бекериа за превенцията се ограничават предимно до превантивната роля на закона.
Смъртното наказание заема особено място във философските и правните възгледи на Бекариа. Според Бекариа проблемът за смъртното наказание трябва да се реши на рационална основа, като част от превантивната стратегия на държавата. Бекариа не крие негативното си отношение към смъртното наказание и това, че то не се подкрепя от никакво право. Според него смъртта на осъдения не е единственото средство за предпазване на гражданите от престъпления; смъртното наказание е вредно, защото дава примери на хората за престъпност; възможни са и съдебни грешки т.е. осъденият да не е виновен, а да бъде лишен от живота си въз основа на съдебна грешка. След Бекариа се развива аболиционизмът /движение, насочено срещу смъртното наказание-/ довел до отмяна на смъртното наказание в много страни.
Премахването на смъртното наказание е част от последователната политика на ООН и Съвета на Европа за хуманизиране на наказ.правосъдие. В зависимост от това как е решен проблемът със смъртното наказание понастоящем има няколко групи страни:1/ страни, в които смъртното наказание е премахнато за всички видове престъпления; 2/ страни, в които смъртното наказание е премахнато само за традиционните престъпления; 3/ страни и територии, в които смъртното наказание е премахнато de facto, но не и de jure, и 4/ страни, в които смъртното наказание се прилага за традиционни престъпления.
От 1990 г. Народното събрание в България е поставило мораториум върху изпълнението на смъртното наказание, което преди това de facto беше наложил председателят/президентът на републиката.