3. Същност на политиката – методи за изследване.

Политиката е една от най-динамичните части на обществените процеси. В нея се фокусират и отразяват най-разнообразни връзки. Взаимодействия и влияния, които намират възможност за преки и косвени изяви. Корените на политиката пронизват всички слоеве на обществото и се откриват на най-различни равнища. Започвайки от най-ниското равнище (действията на отделната личност) и се стигне до действията на международните отношения. Самото понятие „политика” има гръцки произход (града-държава „ПОЛИС”). Политиката възниква на такъв етап от развитието на човека, когато обществените отношения налагат потребност от определен ред за защита на постигнатото материално богатство, защита на територията на дадена общност и защита на други общи ценности.

Дали политиката предшества появата на държавата? Това е дискусионен въпрос. Някои автори свързват появата на политиката със съществуването на древните елински полиси. Би могло да се твърди, че политиката възниква преди държавата, тъй като по своята същност държавата е висша форма на политиката. Безспорен е факта, че политиката възниква и там, където и когато възниква държавата, която е специфична организация на обществото и е призвана да гарантира оцеляването на дадена общност над дадена територия. За това и повечето изследователи са склони да приемат политиката като синоним на държавата. До преди няколко столетия, когато се ражда модерната цивилизация и е продукт на Ренесанса и Буржоазната революция, политиката се отъждествява с инструкциите на държавната власт. До появата на либералната демокрация индивидите са били напълно подчинени на интересите на държавата, т.е. държавата е олицетворявала политиката и политическия процес. Когато започва епохата на националните държави, на раждането на гражданското общество, на утвърждаване на идеите на свободата на личността, политиката придобива качествено ново съдържание. Политиката от занимание на малък брой кръг хора, които са решавали държавните дела, вече се превръща в елемент от битието на всеки пълнолетен гражданин под различна форма на развитата демокрация. Гражданите добиват правото да влияят и да участват в политиката чрез изборен процес. Те добиват възможност да определят състава на институциите, също така да определят личностите, които ще упражняват държавната политика.

Сред учените няма единно становище относно съдържанието на политиката. Това е резултат от обстоятелството, че в най-широкия си смисъл политиката може да се разглежда като определени емоционални отношения, а също така може да се разглежда и като специфична структура от институции и процедури.

Съществуват различни определения за политиката, но във всички от тях се откриват основните компоненти на това изключително специално явление. Едни автори свързват политиката със стремеж или осъществяване на определена власт. Типичен представител на това време е Макс Вебер. Според него, който се занимава с политика се стреми към власт, заради самата нея или заради насладата от чувството за престиж, която тя дава. До този извод Вебер стига преди 100 години. Други автори свързват политиката принципно с дейността на държавните институции. Според германската политическа наука, политиката е изграждане на обществен ред. Цел на политическите действия е създаване на задължителни права на всички граждани. Това може да бъде в рамките на една община, провинция, в рамките на една национална държава или в рамките на една наднационална общност, каквато е ЕС.

Специфично виждане за политологията имат двама американски политолози – Артър Бентли и Дейвид Труман. Според тях политиката е средство за разрешаване на конфликтите между отделните групи в обществото и основна цел на политиката е да постигне равновесие между интересите на тези групи.

Робърт Дал има сходно разбиране като Бентли и Труман. Според него политиката е средство, което има за цел компромис между интересите на групите, но постигането на този компромис е възможно тогава, когато се осъзнае потребността от задължителни норми за регулиране на конфликтите.

Методи за изследване на политиката. От края на XIX век се оформят два метода. Първият е институционален, а вторият е функционален. Институционалният метод е свързан с разграничаването на трите власти. Функционалният е свързан с това, че той обеснява социалната програма от гледна точка на взаимодействието между институциите и ценностите на обществото. През XX век се появява трети метод – бихейвиоризъм (означава начин на поведение). Най-общо чрез този метод се събират, анализират и интерпретират данни от поведението в рамките на закона.