36. Престъпления против реда и общественото спокойствие.

Обща характеристика и система. Някои отделни престъпления: участие в престъпно сдружение /чл. 321/, самоуправство /чл. 323/, хулиганство /чл. 325/ и незаконен хазарт /чл. 327/.

1. Престъпленията против реда и общественото спокойствие са предвидени в едноименната Глава десета от Особената част на НК (чл. 320 – 329 НК).
Родов обект на тези престъпления е нормалният обществен живот на гражданите. С тях се накърняват интереси както на обществото като цяло, така и на отделните негови членове. В някои случаи може да се стигне до засягане на личността, собствеността или социалното управление – нормалната дейност на държавните органи и обществените организации.
Разглежданите престъпления могат да се обособят в четири групи:
- създаване на предпоставки за престъпна дейност (чл. 320 – 322 НК);
- неспазване на правилата за осъществяване на определени дейности (чл. 323 – 324 НК);
- нарушаване на общественото спокойствие (чл. 324 – чл. 325 НК); и
- получаване на материални облаги без полагане на труд (чл. 327 – чл. 329 НК).
2. Участието в общото престъпно сдружение е предвидено в чл. 321 НК. Според ал. 1 на този член, „Който образува или ръководи организирана престъпна група, се наказва с...”. Съгласно ал. 2, „Който участвува в такава група, се наказва с...”.
За да е налице такава група, а не намиране на съучастник като типична форма на приготовление (чл. 17, ал. 1 НК), необходимо е да има постигнато съгласие между поне три лица за вършене на повече от едно престъпление. При това, пак за разлика от намирането на съучастник като типична форма на приготовление, не е нужно престъпленията, заради които групата е образувана, да бъдат конкретизирани – индивидуално определени; достатъчно е те да се определят по принцип – като вид престъпления. Във всички случаи това нейно предназначение – да послужи за извършване на определени престъпления, трябва да бъде не само субективно целено, но и обективно уговорено от участниците.
     Участието в едно престъпно сдружение изобщо и в престъпна група в частност е, подобно на вторичните престъпления на причастност, една зависима престъпна дейност – такова участие може да съставлява престъпление само когато и защото предпоставя друга престъпна дейност.
     Престъпната група по чл. 321 и участието в нея има всички особености на вече разгледаните „специални” престъпни сдружения – по чл. 109 НК, по чл. 162, ал. 3 и 4 НК, по чл. 264, ал. 1, пр. ІІ НК. Особеностите им произтичат главно от това, че всички тези престъпления са предварителна престъпна дейност, която съставлява самостоятелно завършено престъпление, и са също така хипотези на „необходимо съучастие”.
Тук е подходящо да се отбележи главно по-тясното приложно поле на това общо престъпно сдружение в чл. 321 НК. Приложното му поле е по-тясно не само защото е общо, но и предвид на това, че за разлика от „специалните” престъпни сдружения, то най-често или се поглъща от  някакво извършвано от група престъпление, какъвто е грабежът по чл. 199, ал. 1, т. 2 НК, или е субсидиарно спрямо някакво групово извършено престъпление, каквито са кражбата по чл. 195, ал. 1, т. 5 НК, длъжностното присвояване по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК, измамата по чл. 210, ал. 1, т. 2 НК, изнудването по чл. 214 НК, ал. 2 НК и пр. Въпреки всичко това единствено за разглежданото общо престъпно сдружение се предвижда наред със самоволен отказ от довършено престъпление (чл. 321, ал. 4 НК), и втора форма на последващо положително поведение. Така съгласно ал. 4 на чл. 321 НК „Не се наказва участник в групата, ако доброволно се предаде на органите на властта и разкрие всичко, което му е известно за групата, преди да е извършено от него или от нея престъпление.” Докато според ал. 5 „Участник в групата, който доброволно се предаде на органите на властта, разкрие всичко, което му е известно за групата и по този начин съществено улесни разкриването и доказването на извършени от нея престъпления, се наказва при условията на чл. 55.”, т.е. при изключително смекчаващи обстоятелства, и то без да е нужно да се приема, че и най-лекото предвидено в закона наказание би се оказало несъразмерно тежко. Разпоредбата на така цитирания чл. 321, ал. 5 НК е субсидиарна спрямо тази на ал. 4 и се прилага, когато за самоволен отказ вече няма място, понеже деецът или друг участник в групата е извършил престъпление, заради което тя е била образувана.
3. Престъплението самоуправство е предвидено в чл. 323 НК.
Самоуправството е типично престъпление против законно установения ред на взаимоотношения между отделни граждани, държавата или обществените организации. То има два състава: общо самоуправство по ал. 1 и специално самоуправство по ал. 2 на чл. 323 НК.
А) Съгласно ал. 1 на този член, „Който самоволно, не по установения от закона ред, осъществи едно оспорвано от другиго свое или чуждо действително или предполагаемо право, се наказва в немаловажни случаи с...”.
Субект на това престъпление може да бъде само страна по някакво имуществено правоотношение или неин представител.
Изпълнителното деяние се изразява в осъществяване на едно оспорено от другиго, действително или предполагаемо, притезателно право.
Затова преди всичко и най-напред деецът следва да има – лично или като представител някакво право. То трябва да съществува ако не обективно, то поне субективно – в представите  на дееца като претендент за него. Иначе, ако дейността му изобщо не съставлява упражняване на право, тя няма може да се окаже и самоуправство.
Най-съществено за самоуправството обаче е това, че то никога не представлява пряко посегателство върху чуждо имущество. За разлика от престъпленията против собствеността и по подобие на тези против стопанството, самоуправството посяга само върху реда за осъществяване на определена дейност. Единствено в допълнение, като незадължителна вторична последица може да се стигне и до засягане на чуждо имущество. Тази дейност, върху която самоуправството посяга пряко, е правораздавателната дейност и в частност дейността по решаване на спорове за имуществени права.
Следователно, за да бъде изобщо възможно да се извърши самоуправство, трябва да има възникнал спор за вещно, облигационно или друго някакво имуществено право между две страни. Самоуправството се извършва винаги и само в условията на такъв правен спор. При това спорът може да бъде породен единствено от насрещна страна по правоотношението и никога от трето лице, включително длъжностно или орган на власт. Спорът за правото възниква тогава, когато насрещната страна изрази несъгласие със самото му съществуване или с избрания от дееца начин за неговото осъществяване. Няма ограничения във формата, по който правото се оспорва. Оспорването може да стане както с думи, така и действия, стига да са разбираеми.
След възникване на спора самоуправството може да бъде извършено само от другата страна по правоотношението. И обратно, няма ли оспорване от тази друга страна и лицето осъществи своето действително или предполагаемо право, то, завземайки определена престация и изявявайки своите претенции върху нея, ще създаде условия другата страна да извърши тепърва самоуправство и да се окаже не пострадал, а негов субект.
Така, преди да извърши самоуправството деецът се оказва страна по правоотношението и правото му в него се оспорва от насрещната страна по правоотношението – по наличие, по размер, по начин на упражняване. Тя счита, че деецът не може да осъществи престацията – предмет на правоотношението, напр. да заеме някакво помещение, която тази насрещна страна държи, или да вземе пари от нея, смятайки, че тя му ги дължи. Спорът трябва да бъде отнесен за решаване до съда или до друг компетентен орган. Вместо това деецът като претендиращ кредитор по притезателното право, което се материализира в спорната престация, „поема компетенциите” на властта. Той си присъжда сам спорната престация и си оказва недопустима правна самопомощ. Престацията се намира у насрещната страна и деецът, който претендира за нея, я завладява. Така той защитава своето право чрез осъществяването му, не само като го брани, както е при неизбежната отбрана на нещо, което се намира у него.
Тук няма значение, дали деецът притежава или не притежава така осъщественото материално право. Важното е, че той няма процесуалното право „да взема закона в своите ръце” и да се саморазправя, като сам си става съдия по своя правен спор. Правейки това, деецът неминуемо нарушава процесуалните закони, които уреждат реда за решаване на правните спорове. Той ги нарушава и тогава, когато е носител на осъщественото материално право – на собственост, на вземане и пр. Неговото наличие при завземане на спорната престация обаче не изключва престъплението „самоуправство”, защото то е престъпление не против собствеността. Затова и обратно – само при липса на права върху завзетата спорна престация, когато тя се окаже чужда, едва тогава се стига като незадължителна и вторична последица на извършеното самоуправство до засягане и на имуществото на насрещната по правоотношението и спора страна.
Според текста на чл. 323, ал. 1 НК деецът осъществява своето спорно право „самоволно” в смисъл, че предприема дейност за упражняването му по свое решение (усмотрение), без да се съобразява с волята и в частност с възражението на насрещната страна. Той освен това осъществява спорното право и „не по установения ред” в смисъл, че въпреки липсата на търпимост от насрещната страна, въпреки противопоставянето й предприема дейност за упражняването му по начин, който не отговаря на закона.
Деецът обаче пренебрегва (игнорира) не само насрещната страна. Осъществявайки своето спорно право, деецът пренебрегва и властта, към която е следвало да се обърне, за да го защити и упражни.
Става дума обаче единствено и само за осъществяване на действително или предполагаемо собствено право, което се ползва от държавна защита, а не за осъществяване на чуждо право, което има някакъв магистрат или друг служител на държавата. При самоуправството компетенциите на властта само се пренебрегват, а не се осъществяват. В противен случай, ако деецът осъществи такова право, за каквото не претендира и което освен чуждо е и на държавен орган, той, присвоявайки си самоволно компетенциите на длъжностно лице, би извършил престъпление по чл. 274, ал. 1 НК. Това престъпление най-често ще е налице, когато деецът самоволно осъществи съдържанието на някаква принудителна мярка (напр. събаряне на постройка) или на някаква правна санкция (напр. събиране на глоба).
Престъплението е резултатно. Неговият престъпен резултат се заключава в завземането на спорната престация – завладяване на претендирана вещ, вземане на такава сума пари, която удовлетворява претендирано вземане. Наред с това, за да бъде престъпление, самоуправството трябва да не представлява маловажен случай – вредата от него да е на стойност над три минимални работни заплати.
Формата и видът на вината са прекият умисъл.
За неговото наличие деецът във всички случаи знае за предварителното оспорване, дошло от насрещната страна. Иначе, не знае ли за такова оспорване, той би осъществил поначало добросъвестно своето право. Деецът ще го осъществи, ако не обективно, то поне субективно добросъвестно. Така например, ако предмет на неговото действие е движима вещ, която взема от друг владелец, без да знае за негово несъгласие, този деец ще завладява от него или своя собствена вещ, или чужда, но смятайки я за своя. Получава се положение, обратно на кражбата, защото нейният субект знае за несъгласието на владелеца и едновременно с това завладява от него една обективно чужда вещ, която дори субективно не смята за своя, знаейки, че е чужда.
Б) Според чл. 323, ал. 2 НК, „Който самоволно заеме недвижим имот, от чието владение е отстранен по надлежен ред, се наказва с...”. В този специфичен случай, чийто предмет може да бъде само и единствено недвижим имот, няма пренебрегване на реда за решаването на правните спорове. Тъкмо обратното – имало е правен спор, но той вече е решен и не съществува. Деецът е бил страна по спора и в съдебно дело относно недвижимия имот го е загубил и е бил отстранен чрез съдебен изпълнител от имота. Въпреки това деецът по своя воля завзема отново имота. Пренебрегва се следователно не отнасянето до съда и вземането на съдебно решение, а взетото вече решение и неговото надлежно изпълнение.
В) И за двата случая на самоуправство – по ал. 1 и по ал. 2 на чл. 323 НК, е предвиден самоволен отказ от довършено престъпление. Съгласно ал. 3 на този член „Деецът не се наказва, ако след предупреждение от съответния държавен орган незабавно възстанови първоначалното фактическо положение”. Тази разпоредба обаче се прилага еднократно. Съгласно ал. 4 тя няма да бъде приложена, „ако деецът след възстановяването извърши отново същото деяние.”
Тук предупреждението от съответния държавен орган не е някакво условие, което трябва да настъпи, за да може да отпадне наказателната отговорност за извършеното самоуправство. Това не е някакво законово предписание към дееца или към когото и да било, за да бъде зачетен разглежданият самоволен отказ. Тук става дума единствено за описание на типична за самоуправството обстановка. След извършването му пострадалата от него страна най-често се обръща за съдействие към районния прокурор, който предупреждава дееца да възстанови първоначалното фактическо положение, запознавайки го с възможността и благоприятните правни последици на такъв самоволен отказ от него съгласно чл. 323, ал. 3 НК. И без такова предупреждение обаче, ако деецът възстанови първоначалното фактическо положение, той на още по-голямо основание ще заслужи отпадане на наказателната отговорност.
4. А) Хулигантството е предвидено като престъпление в чл. 325 НК. Според ал. 1 на този член, „Който извърши непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, се наказва за хулиганство с...”.
Субект на това престъпление може да бъде всяко наказателноотговорно лице, а не само навършилото 16 години, както е при т.нар. дребно хулиганство.
Изпълнителното деяние е обозначено чрез оценъчния израз „извършване непристойни действия”. Тук, както и в други случаи (чл. 17 НК, чл. 55 НК), множественото число сочи само възможното разнообразие, а не необходимост извършените действия да са поне две на брой. В действителност хулиганство може да бъде извършено и само с едно действие, което е по своя характер непристойно.
Такова е всяко неприлично, безсрамно действие, което явно противоречи на възприетия морал – сбиване, пеене на висок глас на неприлични песни или друго скандализиращо действие. Възможно е, но не и задължително действието да бъде извършено на обществено (публично) място или пред други лица. То може изобщо да не се извърши на обществено място (напр. квартирното хулиганство, където скандалът се възприема от живущите наоколо). Скандалното действие може също така да се извърши на обществено място, но не и в присъствие на друго лице (напр. чупене на витрини през нощта). Във всички случаи обаче – дори тогава, когато не присъства никой, извършеното едно или повече скандални действия трябва да бъдат обективно годни да станат достояние на обществеността, т.е. на неограничен брой хора.
Хулиганството се извършва винаги и само с едно или повече действия, които са скандализиращи. То не може никога да бъде извършено чрез бездействие.
Престъплението е резултатно. Престъпният му резултат е грубото нарушаване на обществения ред. То е налице, когато непристойните действия и последиците от тях предизвикват силно възмущение у околните, напр. при разрушаване на паметници в гробищен парк. По тази причина, за разлика от непристойните действия, които осъществяват изпълнителното деяние на хулиганството, грубото нарушаване на обществения ред, с което се осъществява престъпният му резултат, трябва във всички случаи да бъде възприето от други лица – ако не веднага, то поне по-късно, при това като брутално и демонстративно незачитане на обществения ред.
Престъплението е резултатно.  Резултатът се осъществява в нарушаването на обществения ред.
Формата на вина е умисълът. Възможен е както пряк, така също и евентуален умисъл, когато деецът преследва свои лични цели (напр. да получи нещо), но допуска грубо нарушение на обществения ред.
Характерен за хулиганството е и един специален субективен признак – хулиганският мотив. Той се заключава в „явно неуважение към обществото” от страна на дееца. Този мотив е налице, когато със своите хулигански действия деецът показва, че не се смята за обвързан от съществуващите социални норми на поведение – стои над тези норми и се отнася пренебрежително към тях. За наличието на такъв мотив се съди по това, че хулиганските действия се извършват без смислена причина. Това ги обяснява единствено като открита демонстрация на незачитане на цялостно установения ред.
Хилиганството по чл. 325 НК е различно от т.нар. дребно хулиганство – спречквания на обществени места и други подобни, които могат да съставляват само административни нарушения. За разлика от него престъпното хулиганство по чл. 325 НК се отличава с едновременното и задължително наличие на грубо нарушаване на обществения ред като престъпен резултат и на явно неуважение на обществото като специален мотив. Същевременно хулиганството по чл. 325 НК се различава от дребното хулиганство и по това, че не се изисква неговият субект да бъде навършил 16 години, нито самите действия да бъдат извършени непременно на публично място.
С хулиганските действия по чл. 325 НК се осъществяват често и други престъпления – унищожаване или повреждане на чужда вещ по чл. 216 НК, телесна повреда по чл. 128 и сл. от НК или обида по чл. 146 НК и други. В тези случаи е налице идеална съвкупност между хулиганството и извършеното друго престъпление. От това общо правило за наличие на идеална съвкупност има едно изключение. То се отнася до случая, когато другото престъпление е убийство. В такъв случай, щом хулиганството се е изчерпало в убийство, престъплението ще се квалифицира само като убийство по хулигански подбуди (чл. 116, ал. 1, т. 10 НК). Съставът на това по-тежко наказуемо убийство винаги съдържа в себе си признаците на хулиганството по чл. 325 НК, заради което поглъща състава му и изключва идеалната съвкупност между двете престъпления. Няма пречки между тях да се получи реална съвкупност. Тя ще е налице, когато преди или след убийството деецът извърши и хулиганство.
Б) Квалифицирани случаи на хулиганство са предвидени в чл. 325, ал. 2 – 4 НК. Те са общо пет на брой.
Първият квалифициран случай на хулиганство е по чл. 325, ал. 2, пр. І НК. Той е налице, когато хулиганството е съпроводено със съпротива срещу орган на властта или представител на обществеността, изпълняващ задължения по опазване на обществения ред. Съпротивата също се осъществява винаги и само с действие и представлява редом със самото хулиганство едно друго противоправно нападение по смисъла на чл. 12 НК (неизбежна отбрана), насочено обаче единствено срещу онзи орган на властта или представител на обществеността, който се стреми да обуздае (пресече) хулиганските действия. Този квалифициран признак поглъща съставите на престъпленията по чл. 269 НК – съпротива срещу орган на властта или представител на обществеността, и по чл. 270 НК – пречене на орган на властта, и изключва възможността за идеална съвкупност на разглежданото квалифицирано хулиганство с тях.
Вторият квалифициран случай на хулиганство е по чл. 325, ал. 2, пр. ІІ НК. Той е налице, когато хулиганството се отличава с изключителен цинизъм. За да има изключителен цинизъм, хулиганските действия трябва да са проява на особена наглост с безцеремонно погазване на човешките ценности, напр. издевателство над болен, развратни действия на публично място пред много хора и други подобни.
Третият квалифициран случай на хулиганство е по чл. 325, ал. 2, пр. ІІІ НК. Той е налице, когато хулиганството се отличава с изключителна дързост. За да има изключителна дързост, хулиганските действия трябва да разкриват някаква особена упоритост без възможност за успех в начинанието, напр. открит опит да се подпали добре охранявана държавна сграда.
Четвъртият квалифициран случай на хулиганство е по чл. 325, ал. 3 НК. Той е налице, когато хулиганството се извърши повторно по смисъла на чл. 28 НК.
И петият квалифициран случай на хулиганство е по чл. 325, ал. 4 НК. Той е налице, когато хулиганството притежава някое от първите три квалифицирани обстоятелства – по чл. 325, ал. 2 НК и едновременно с това представлява опасен рецидив по смисъла на чл. 29, ал. 1 НК.
5. Незаконният хазарт е предвиден в чл. 327 НК. Ал. 1 на този член гласи: „Който без съответно разрешение устройва хазартна игра, се наказва с...”. Съгласно ал. 2 „Същото наказание се налага и на онзи, който устройва хазартна игра със съответното разрешение, но не на определените за това места.”
Субект на това престъпление може да бъде всяко едно наказателноотговорно лице.
Изпълнителното деяние се изразява в устройване на хазартна игра, като по ал. 1 това става без всякакво разрешение, а по ал. 2 – с разрешение, но не на предвидено в разрешението или закона място. Тук е възможно фактически, но не и задължително юридически да бъдат извършени повече от едно деяния по устройване на хазартна игра. Няма пречки престъплението да бъде извършено само с едно деяние. Така или иначе обаче, заради възможността си да обхваща множество деяния, това престъпление изключва във всички случаи реалната съвкупност.
Хазартна игра е сама по себе си, като всяка друга игра, такова състезание между двама или повече участници, в което печалбата на едни идва от загубите на други. Играта придобива качеството на хазартна, когато има такъв материален залог, чието спечелване не зависи от уменията на участниците, а от тяхното щастие. Тя е състезание на късмет между тях, напр. игра на карти, зарове, рулетки и други съоръжения, при която срещу имуществен залог, най-често пари, върху основата на шанса се преследва извличане на печалба. Ако няма имуществен залог, играта не е хазартна, а спортна, напр. футбол или шах, нейното устройване е несъставомерно. Хазартните игри у нас са под разрешителен режим – за тяхното устройване трябва позволение.
Самото устройване на хазартна игра е дейност по нейното провеждане – организиране, ръководене и контролиране. Не е нужно обаче да има някакво специално създадено заведение; достатъчно е деецът да е инициирал провеждането на играта, като е намерил участници, набавил е игрален инвентар и т.н. Не се изисква също така деецът да получи непременно някакво възнаграждение – като процент от печалбата или по друг начин.
Престъплението е формално, на просто извършване.
Формата и видът на вината са поради това винаги и само прекият умисъл.
Квалифицирани състави са предвидени в ал. 3 на чл. 327 НК. Те се отнасят до случаите, когато деянието е извършено повторно по смисъла на чл. 28 НК или случаят е особено тежък по смисъла на чл. 93, т. 8 НК.
Според чл. 327, ал. 4 НК, „Който системно участва в хазартни игри, като знае, че са организирани без разрешение, се наказва с...”.
Това е пак едно умишлено престъпление, което обаче се отличава с три важни юридически особености.
На първо място, това е едно зависимо престъпление, макар само от престъплението устройване на хазартна игра без разрешение по ал. 1, но не и от това по ал. 2 – устройване на разрешена хазартна игра на непозволено място. Разглежданото зависимо престъпление обаче не е и вторично престъпление по отношение на устройването на хазартна игра без разрешение по смисъла на чл. 327, ал. 1 НК. Заради това престъпното участие в устройването на една хазартна игра без разрешение по чл. 327, ал. 1 НК не изключва след това и самото престъпно участие в същата тази игра по чл. 327, ал. 4 НК.
На второ място, разглежданото престъпление е на „необходимо съучастие”. Поради това то предполага едно или повече други такива отделни престъпни деяния, които поне от обективна страна осъществяват състава на същото престъпление – по чл. 327, ал. 4 НК.
На трето място, разглежданото престъпление е и на системно извършване. Системно означава повече от три пъти. Тук става дума за същинско престъпление на системно извършване – системността му спада към основния състав, а не е само квалифициращ признак, заради което това престъпление не може да бъде извършено без нейното наличие.