35. Политически режим. Демокрация и диктатура. Видове диктатура. Форма на властване.

На атрибутивно ниво държавата съществува в различни форми, определени в теорията като форми на политически режим, или само като политически режим.
Нееднозначното определяне на категорията „форма на държавата” и многообразието на фактически проявления са причините, поради които се прилагат различни критерии и се извеждат различни форми на политически режим. Общоприетата констатация, че в него се отразява политическият характер на държавната власт е вярна, но недостатъчна да го обясни.
Първият опит да се класифицират формите на политическото управление е дело на Аристотел, което не е загубило своята актуалност и днес. Той извежда три дойки форми на управление според числеността на управляващите, които дели на правилни и неправилни в зависимост от целите и резултата от осъществяването на властта. Така Аристотел дели формите на управление според два критерия: кой управлява и как управлява.
Въпросът за това кой управлява (едно лице, група от лица или мнозинство) се отнася към формата на държавно управление, макар че числеността днес не е определящ за нея критерий. Въпреки това, очевидно е, че управлението осъществявано от един човек обуславя структура на държавни органи и взаимодействия с тях, различни от тези необходими и присъщи на управление от мнозинството. Освен това, науката следва Аристотел също и в терминологията и означава формите на управление като монархия и република (съвременната политея).
По отношение на политическия режим Аристотел прилага не количествен, а етичен критерий – добро или лошо управление (за него политиката е практическа етика).
Съчетаването на критериите и обединяването на двата вида различни форми на държавата, което прави Аристотел, поражда множество противоречия в концепциите и на съвременните теоретици.
Донякъде определена яснота в съотношението между форма на държавно управление и форма на политически режим въвежда И.Кант. Той разграничава форма на власт (forma imperii) и форма на управление (forma regiminis). С оглед субекта на властта той различава автокрация, аристокрация и демокрация, а като форми на управление определя републиката, където съществува разделение на властите, и деспотия, където то липсва. Науката след Кант дава друго обяснение на посочените от него форми на държавата, но безспорно е значението на обособените от него категории „форма на режим” и „форма на управление”
Властта е средство за установяване на социална организираност. Управлението е дейност по осъществяване на властта, дейност, която се състои в използването на властта като средство. От тази позиция управлението на държавно организираното общество се характеризира по три линии: цел, резултат и начин на осъществяване.
Целта на всяко държавно управление е постигане и поддържане на организираност в общността. Дори и теоретично не можем да допуснем съществуването на управление, което да дезорганизира обществото. Анархията, като форма на пълно самоуправление на индивидите, е утопия.
Резултатът от държавното управление се оценява в зависимост от преследвания интерес от управляващите. Те могат да използват властта с оглед на обществените интереси, или с оглед на частни интереси.
Същността на управлението се разкрива най-пълно чрез начина, по който се осъществява властта. Властта може да се използва по два начина: като средство за интегриране на обществените отношения, или като средство за структуриране и интегриране на обществените отношения.
Държавната власт е политическа власт. Тя се реализира от политически субекти, което обуславя и политическия характер на управлението: то е политическо управление, политически режим.
Формите на политически режим са начините за постигане и поддържане на социалната
Организираност посредством държавната власт, с оглед определени интереси, чрез интегриране и/или структуриране на обществени отношения.


Съществуват две форми на политическо управление със съответни свои разновидности. Това са демократичен политически режим (Демокрация) и диктаторски политически режим (Диктатура).
В своя идеален (теоретичен) вид Демокрацията е осъществяване на държавна власт, чрез насочване и обединяване на обществени отношения, установяване на необходимото единство в тях чрез съчетаване на личната свобода с обществените интереси. Диктатурата е нейното отрицание.
Първият принцип на демокрацията е разделянето на обществото на частна и публична сфери, на Гражданско общество и публична общност. Обособяването на двете сфери има смисъл и е реално, когато се гарантира свободата на Гражданското общество, когато в неговите рамки свободно се структурират отношенията между индивидите и техните общности. В този смисъл Демокрацията предполага свободно от държавна намеса Гражданско общество.
Като сфера на частните интереси Гражданското общество винаги е реалност присъща на държавно организираното общество, но при Диктатурата то е „политическо”, несвободно.
Несвободното Гражданско общество е „отворено” за политическа намеса. Там управляващите структурират присъщите частни отношения, налагат императивен модел на тяхното протичане. „Частното” съществува относително и във всеки момент може да премине в „публично” било с акт на произвол (тирания), било на законово основание (тоталитаризъм). Личните, семейните, имуществените отношения в несвободното Гражданско общество са обект на интервенция от страна на управляващите (диктатура). Например римският император Нерон въвежда практиката да се избиват аристократи и да се отнема имуществото им в полза на държавата (императора); династичните бракове налагат публичен характер на семейните отношения; формирането на еничарския корпус в Османската империя демонстрира политическото насилие върху личността и прочие.
Политическата обвързаност на несвободното Гражданско общество се проявява и в това, че самото му съществуване е производно от съществуването на политическата държава. Ликвидирането на политическата самостоятелност на държавата води и до ликвидиране на нейното Гражданско общество. Така например, крахът на Римската империя е и крах на нейното гражданско общество: свободните римски граждани стават колони на франките.
Началото на Демокрацията се свързва с Античността, но в ръзглеждания план, древната демокрация (Гърция, Рим) по същество е диктатура на общността, която кореспондира с диктатура на определена група (олигархия) или едно лице (тирания, монокрация), съществували и в Средновековието.
Действителното начало на Демокрацията се поставя в Новото време с признаването на естествените права на човека, на неговата лична автономия и на свободното Гражданско общество като сфера на тяхното проявление. Свободното Гражданско общество е „свободно” от политическа опека, от намеса на политическото управление в кръга на частни обществени отношения.
Буржоазната държава признава естествените права на човека на всеки индивид; като носител на тези права хората са равни помежду си. Затова свободното Гражданско общество е всеобхватно, то включва всички индивиди. Същевременно правата се разглеждат като естествени, произтичащи от самата природа на човека и затова са вечни и неотнемаеми. В тази връзка и правото на живот като естествено право се противопоставя на смъртното наказание.
При Диктатурата (старата и съвременната) обратно на Демокрацията, естествени права на човека несе приемат, не се признават. Те се игнорират, за да се осигури неограничената намеса в обществените отношения. В някои случаи диктаторските режими признават права на гражданина, които като политически публични права се използват за легитимиране на управлението. Тоталитарният режим, осъществяван като „диктатура на пролетариата”, замества естествените права с концепцията за октроираните (дарените) права. Така управляващите (политическата държава) „дава” образование, работа, доходи и т.н.
Вторият принцип на Демокрацията е разделянето на публичното пространство, на публичните отношения на политически и неполитически. При демократичния политически режим държавният апарат в основата си е организиран и функционира неполитически. Държавните служители заемат длъжностите си съобразно изискванията на компетентност, а не по политическа принадлежност. Те са лоялни единствено към интересите на общността, съотносими с предмета на тяхната служба, а не към една или друга политическа сила.
Едновременно с това, но без да се покрива с държавния апарат, съществува политическа система. Тя включва политическите субекти и част от държавните органи, които са политически обвързани. Политическата проекция върху определени държавни органи се използва, за де се отчете изразената политическа воля на гражданите, а не за установяване на партийност на държавния апарат.
Обратно е при Диктатурата. Там публичната сфера е изцяло политизирана в разглеждания план. Държавният апарат се изгражда и действа като политически субект. Той е политически (партиен) апарат и затова като цяло е част (при това – основна) от политическата система. Служителите се назначават по политическа целесъобразност и осъществяват дейността си като вид политическа дейност.
Демокрацията признава свободата на политическите отношения като израз на „борбата” на идеологии, институционализирани в политически субекти (партии, политически движения). Свободата на идеите е гарантирана чрез невъзможността една идеология или отстояващата я партия да се утвърдят като държавни – единствени и наложени на цялата общност.
Демокрацията е невъзможна без политически плурализъм. Неговата същност не е в числеността на политическите партии. Без значение е дели те са две или двеста (в България сега има около сто и петдесет партии). Плурализмът е в свободата да се формират политически партии и в свободното съревнование между идеологии; във възможността обществото де избере само своя политически модел (програма)¸като път към социален прогрес.
Демокрацията приема за ценност човека като носител на разум и свободна воля, необходими за осмисляне и обяснение на света. От тук при Демокрацията политиката се установява като сфера на формулиране и отстояване на рационални идеи за устройството на държавното общество. Ето защо демокрацията изключва религиозните общности и институции от политическия живот, както и не допуска вярата (верските убеждения) да се използват за политически цели.
Диктаторският политически режим по принцип не допуска политически плурализъм. В редица случаи идеология липсва – тя е подменена от поддържана масова психология, основана върху определен манталитет.
Съществен признак на Демокрацията като политически режим е установената свобода на структуриране на отношенията – междуличностни и междугрупови; частни, публични и политически. Тази свобода не е абсолютна. От една страна, обществената организираност налага нейното ограничаване съобразно обществените интереси. От друга страна, чисто публичните (неполитически) отношения – административни, финансови, някои социални отношения по повод налагането и понасянето на юридическа отговорност, правно-процесуални и други, се определят (структурират) от държавата. Законовият им израз дава основание да ги разглеждаме като средство за защита на социалната свобода, а не като произвол или насилие. Наред с това те са и израз на обединяващата, интегриращата функция на държавата спрямо общността съобразно възприетите общи ценности.
Диктаторският политически режим се характеризира със задължително структуриране и интегриране на обществените отношения. Диктатурата налага императивно модели както на частните, така и на политическите отношения. Както при Демокрацията свободата не е абсолютна, така и при Диктатурата не е абсолютна несвободата. Въпреки това, разграничаващият критерий остава начинът, по който се използва властта – за интегриране на обществените отношения (Демокрация) или за тяхното подчиняване на политическото управление (Диктатура).
Практическото поведение на управляващите е многообразно и води до теоретично формулиране на множество разновидност на двете форми на политически режим. При това са оказва по-лесно определянето на видовете Диктатура, отколкото на видовете Демокрация.
В теорията се посочват различни видове демократичен политически режим:пряка и представителна Демокрация; парламентарна и президентска; конституционна, корпоративна и прочие. Конкретният им анализ е предмет на конституционно-правната наука. От общотеоретично гледна точка можем да изведем две разновидности – реална и формална демокрация.
Реалната демокрация е относително завършена форма. Относително, защото тя съответства на обществения прогрес и се развива, усъвършенства заедно с него: прогресът няма предел, съответно и Демокрацията не може да се ограничи – това би означавало превръщането й във формална. Завършена, защото носи теоретично изведените по-горе белези на „идеалния” модел, съответстващ на съвременното състояние на развитите общества.
Формалната демокрация предполага посочените белези, възприема изложените принципи, но в един или друг аспект ги нарушава. Така се променя нейното съдържание и тя съществува реално само като външна форма, като формална демокрация.
Формалната демокрация се характеризира най-малко с три признака, които могат да съществуват поотделно или комулативно. Тя ще е налице първо, когато държавната власт се използва за неоправдано ограничаване на свободата на Гражданското общество. Например ограничаване на правото на образование, на труд и други. Второ, формалната демокрация може да се изрази в използване на властта за обслужване на частни интереси на лица или групи близки или ориентирани към управляващите. В този случай в по-голяма или по-малка степен се върви към автократичен режим: властта се възприема и използва като благо, управлението – като облагодетелстване.
Когато управляващите използват властта за обслужване само на своите части интереси, се стига до „бонапартистки” режим. Политическите сили са трансмисия към формирането на политическия компонент на субекта на властта. Управляващите са политически обвързани с определена политическа сила, която представляват. Когато обаче се установи баланс между противоположните политически сили, управляващите може да се „откъснат” от тях и да управляват единствено в свой интерес (в интерес на държавния апарат). Наполеон Бонапарт прави политическа кариера като републикански генерал. В момента, когато между републиканците и роялистите се установява паритет (равенство на силите), той се поставя над тях и започва да управлява в свой и на приближените си интерес, като възстановява монархията и се провъзгласява за император. В най-новата ни история бонапартистки режим у нас установи Жан Виденов, който благодарение на паритета между „левите” и „десните” политически сили управлява в интерес на „приятелски кръг”, включен в държавния апарат.
Трето, до формална Демокрация се достига и при политизиране на държавния апарат. Подмяната на управленския апарат с назначаването на политически съмишленици, дори и без необходимия ценз, води до партийно монополизиране на публичната дейност и в крайна сметка до автократизъм. Още по-краен вариант е политизирането на роднинска, приятелска, семейна и прочие база; включване в управлението на приятелски, „братовчедски” и други подобни кръгове, каквато е практиката у нас. Тази българска „политическа философия” се превърна в традиция и продължава да ни характеризира по думите на Захари Стоянов като „шуро-баджанашка държава” философия, която не ни доближава до реалната демокрация.

Диктаторският политически режим се проявява в три разновидности: тирания, тоталитаризъм, авторитаризъм.
Тиранията е диктатура основана върху произвола.
Тираничното управление е познато още в Древността, изследвано е от Аристотелв и Ксенофонт и макар и по-рядко се среща и дори през ХХ век. Съвременните тирани използват същите методи, както и древните.
Тиранията се характеризира с два признака. Първо, това е властване без закони, произвол. Монархът също упражнява еднолична власт, но тя е основана на законите. Независимо от тахното съдържание, те винаги са определени граници на неговата власт. Тиранията е власт над законите; волята на тиранина е „закон”.
Тиранията не винаги е еднолично управление, макар че обикновено тя се осъществява от едно лице. Тираничен режим може да се наложи от група лица (управлението на Атина от трийсетте тирани, триумвиратите в Рим и други), както и от масите в революционни времена. Така, в първите месеци след Отомврийската революция в Русия от 1917 г., революционната диктатура легитимира идеята за приоритет на пролетарското правосъзнание пред закона. По този начин се отваря пътя кам „червения терор”, което официализира своеобразен тираничен политически режим.
Втората черта на тиранията е перманентното насилие. Безконтролната власт на тиранина се защитава срещу всички. Тиранията не структурира обществените отношения, тя ги ограничава, изключва като недопустими част от тях. Правото на собственост, на образование, свободата на съвестта, на словото и на печата са най-често ограничаваните права при тираничните режими. Тираните не определят норми на живот, те просто го отнемат. Поводите за разправа са различни (понякога тиранинът сам си „създава” врагове); начините – изтънчени или първични. Във всички случаи, мотивът е един – да се запази неограниченото господство като се унищожат всички – съществуващи или предполагаеми, действителни или мними съперници.
Тираните виждат във всеки свой враг. Подчинението на мнозинството се осигурява чрез поддържане на постоянен страх за живот на всеки човек. Особена грижа тираните проявяват към изтъкнатите граждани – материално, интелектуално или политически самостоятелни хора. В тази насока ниезменно се следва формулираният през древността принцип на тираните – „класовете, които стърчат, трябва да се отсекат”.
Тиранинът няма приятели, има само врагове. Най-близките врагове той вижда сред най-близкото си обкръжение. Това обяснява смисъла на известната теория за „врага с партиен билет”, чието прилагане е довело до много невинни жертви.
Пътят към тиранията често минава през демокрацията. Идеята за „силната ръка”, която да защити националните интереси, да наложи ред, да гарантира общото благо и прочие, не е угаснала и се възражда в кризисни за държавата ситуации. Необходимостта от новият Вожд се дефинира като временна, но проправя пътя към тиранията. Иначе всяка власт е временна, но времето се измерва в месеци, години, десетилетия…
Тоталитаризмът е легална диктатура, основаваща се на определена идеология.
Корените на тоталитаризма се свързват с всемогъществото на Хобсовия Левиатан; определени догадки има и при Алексис де Токвил, но ясна дефиниция дава Бенито Мусолини, който определя фашистката държава като тоталитарна държава. Според него фашистката пъртия се стреми към тоталитарен ред, към тоталитарно управление на нацията чраз една нова държава, която да абсорбира и да изразява всички интереси на обединения народ. Тази цел може да осъществи само една единствена партия (фашистката), която да въведе икономическа и политическа дисциплина, да подчини противоположните интереси на един общ, да наложи едно единство, чрез една нова обща вяра.
Възгледите на Мусолини ясно очертават белезите на тоталитарния политически режим – еднопартийна диктатура и безалтернативна идеология. Водещият признак е идеологията.
Идеологията като форма на общественото съзнание винаги е съществувала и ще съществува. Сама по себе си всяка идеология, като форма на теоретичен обществен модел, има право на съществуване. Всяко политическо управление почива върху определена идеология.
Идеологическата обвързаност на тоталитаризма го характеризира както с избраната идеология, така и с начините на нейното възприемане и налагане.
Тоталитарната идеология се характеризира с това, че претендира да замени социалните закони, изведени от историята на човечеството, с нови, свои, които да се наложат (декретиран) „отгоре” чрез политическата власт на държавата.
Поддържниците на тоталитарната идеология я възприемат като единствено правилна, единствено истинна и я обявяват дори за научна. Така ленинско-сталинския (болшевишкият) вариант на марксизма се определяше като наука (научен комунизъм), въпреки че както е известно идеологията и науката са две различни форми на общественото съзнание.
Възприетата тоталитарна идеология се налага на обществото като служебна. В името на абстрактното общо добро тя се налага като единствено общ (тотален) и задължителен за всеки модел. Държавният апарат го въвежда и контролира, като структурира всички обществени отношения съобразно този идеологически модел. Правото легитимира идеологията и служи като средство за тоталното и практическо въплъщение.
Така в сравнение с тиранията, която се характеризира с беззаконие, при тоталитаризма има законност. Разликата е в това, че докато при тиранията свободата на индивида е несигурна поради беззаконие, при тоталитаризма тя е отнета чрез законите. При тиранията хората са свободни в едно и несвободни в друго, но свободата е относителна и винаги може да бъде отнета от тираните. Положението на човека е като свободата на животните в природата. При тоталитаризма положението на човека е като в стопанството на Оруел. Индивидът няма автономна сфера, няма независимост, властта налага модела и в неговия личен, частен живот.
Единствената идеология се налага и поддържа естествено и от една партия, определена съответно за единствена. Единният „строй”, в което върви цялото общество, изисква и едно политическо ръководство. То се поема и осъществява от една партия. Тоталитарният политически модел налага партията да бъде йерархически структурирана и така широко разклонена в основата си, че да покрива всички параметри на човешката дейност – семейство, образование, работа, кариера и пр., от раждането до смъртта. Партията винаги се ръководи от един човек, чиято непогрешимост се извежда от тази на партийната линия и той се превръща в безалтернативен вожд и в последна сметка – в диктатор. От своя страна той се обгражда с хора, безпределно вярващи в идеологията и предани нему, поради което партията постепенно придобива олигархически характер.
Партията съществува и властва благодарение на идеологията и затова предприема всички мерки за да я защитава. Всеки компромис с идеологията е гибелен за тоталитарната партия. Същевременно тоталитарната идеология жертва индивида, отделната личност, в името на общото благоденствие на определена част от обществото (чистата германска нация при национал-социализма; работническата класа – при болшевизма). Извън този свой „носител” идеологията, а с нея и партията, стават безпредметни. Ето защо партията трябва да пази своята идеологическа принадлежност. Тази задача се разрешава чрез ограничаване на достъпа до самата партия и проверка на кандидатите за членство: националсоциалистическата партия включва само „чисти арийци”(евреи по начало не се допускат) ; комунистическата партия проверява идеологическата благонадеждност чрез класовия произход.
Защитата на идеологията, респективно на своята власт партията осъществява и чрез контрол върху информацията и комуникациите чрез система от служби и звена организирани в отделно ведомство – „Държавна сигурност”. В своя чист вид това е апарат, който осигурява сигурността на идеологията и на партията.
Защита се осигурява не само чрез наблюдение и контрол но и чрез репресия. Обявената за единствена идеология е безалтернативна и не се допускат никакви отклонения в политическото мислене. „Тоталитарният режим възражда древния мит за разделението на света на две – на черно и бяло, добро и зло, ангели и дяволи, приятели и неприятели, което лесно се превръща в болен призив за изтребление на противника”.
Гонението на политическите противници е закономерен белег на тоталитарния режим. Идеологическата обвързаност на модела със съответната група от обществото закономерно изключва останалите – се са „обективен неприятел” врагове, за които няма място в „новото” общество и трябва да бъдат унищожени. По-късно се въвежда и категорията на „потенциалните врагове” – роднини, приятели, близки на първите, както и всички ония, които са разбрали за някакво опозиционно дело, но не са докладвали на властта. Така на репресия се подлагат както идеологическите противници на партията, така и хора, чиято единствена вина е някое тяхно обективно качество – произход, класова или етническа принадлежност, занятие или образование. Печалната слава на „лагерите” допълва картината на репресията като същностен белег на тоталитарния политически режим.
Авторитаризмът е диктатура осъществявана еднолично или от група лица, без самостоятелна идеология, поддържана на основата на съответен манталитет.
Авторитарният политически режим може да се осъществява от един „вожд”, като личен режим – например управлението на ген.Франко в Испания, както и от група лица – военната хунта на полковниците в Гърция през 60-те години; хунтата на ген.Пиночет в Чили през 70-те години на ХХ век и други. Възможно е авторитарен режим да се осъществява и от една партия.
За разлика от тоталитаризма, който е възможен само при еднопартийна система, авторитаризмът допуска ограничен политически плурализъм, който се проявява като ограничен монизъм.
В някои случаи съществува само една партия, но тя няма нито вътрешната йерархична организация, нито неприкосновеното положение на истинската тоталитарна партия. От този вид са партиите, възникнали по времето на колониалното освобождение на държавите в Африка – обединените национални партии.
Общото, присъщо на всички разновидности на авторитарния режим е, че неговите политически носители не получават властта чрез вот от избирателите, не са обвързани с тях, не са отговорни пред тях и са несменяеми. Обикновено тяхната смяна става чрез сила, но резултатът е смяна на властващата група, а не на формата на режима.
Друго общо присъщо на авторитарния политически режим е, че неговото провеждане не се основава на определена идеология. Идеологията служи за да се легитимира политическата власт, авторитаризмът се легитимира чрез смяна на предишното управление. Идеологията заляга в програмата за управление на политическия субект, авторитарния режим няма политическа програма. Идеологията определя границите на политическото мислене и поведение; престъпването на тези граници се обявява за хетеродоксия и се наказва най-строго. Авторитарните властници защитават само своята власт, а не и идеология; те бранят статуквото чрез съответно законодателство. Идеологията мобилизира масите чрез партията за определена политическа активност, авторитарните режими разчитат на апатията, пасивността и покорството на масите.
Характерна особеност, присъща на всеки авторитарен режим, е „заместването на идеологията с манталитета”.
Идеологията е продукт на теоретичното мислене, интелектуална концепция, система от идеи. Тя е предмет на социологията и част от културата. Манталитетът е начин на мислене и възприемане на света, ненормиран и непостоянен. Манталитетът е явление на колективната (масовата) психология. Повечето авторитарни режими поддържат изградения манталитет на послушание и поданическо покорство, освен когато целят да мобилизират масите чрез емоционално нагнетяване в поддръжка на националистически, популистки или религиозни каузи.
Авторитарните режими носят белезите на старите олигархии и се проявяват в две разновидности: светска (военна хунта, партокрация) и религиозна – йерокрация, каквито са например режимите в Иран, Афганистан и другаде.