31. Престъпления против правосъдието.

Обща характеристика и система. Набедяване /чл. 286/, отношение към клеветата. Склоняване към нарушаване на длъжностни задължения във връзка с правораздаването /чл. 289/. Лъжесвидетелстване /чл. 290/, лъжливо заключение /чл. 291/ и склоняване към тях /чл. 293/; ненаказуеми случаи /чл. 292/. Лично укривателство /чл. 294/. Други престъпления.

1. Докато престъпленията против реда на управлението (Раздел І) и общите престъпления по служба (Раздел ІІ) се отнасят до всички сфери на управлението, то престъпленията против правосъдието (Раздел ІІІ) засягат само една сфера на управление, - съдебната власт в Република България (чл. 286 – 300 НК). Затова подродов обект на тези престъпления са правосъдната дейност и авторитетът на правосъдните органи (органите на съдебната власт).
Престъпленията против правосъдието могат да бъдат групирани по различни критерии. Ако се ползва критерият за обособяване на Раздел І и Раздел ІІ на обсъжданата Глава осма, тези престъпления могат да бъдат подразделени на две групи.
а) Първата група престъпления обхваща посегателствата върху съдебната власт отвън – от лица, които не са ангажирани в нейното осъществяване. Тези престъпления приличат на престъпленията против реда и управлението, но за разлика от тях са концентрирани само в съдебната власт.
б) Втората група престъпления против правосъдието включва посегателствата върху съдебната власт отвътре – от лица, които са ангажирани в нейното осъществяне. Тези престъпления приличат на престъпленията по служба, но за разлика от тях са специални длъжностни престъпления – против правосъдието.
Освен това престъпленията против правосъдието се подразделят на две групи според съдържанието на своя обект. В първата група престъпления влизат посегателствата, които възпрепятстват вземането на правилни решения от органите на съдебната власт (чл. 286 – чл. 293 НК), а във втората група – посегателствата, които възпрепятстват изпълнението на вече взетите от органите на съдебната власт решения (чл. 293а – чл. 300 НК).
2. Набедяването е предвидено в чл. 286 НК. Съгласно ал. 1 на този член, „Който пред надлежен орган на властта набеди някого в престъпление, като знае, че е невинен, или представи неистински доказателства срещу него, се наказва за набедяване с...”.
Субект на престъплението може да бъде всяко наказателноотговорно лице с изключение на лицата, които участват в процеса като свидетел, преводач, тълковник, вещо лице. Ако тези лица извършат разглежданата дейност, те ще осъществят присъщите за тях престъпления против правосъдието – лъжесвидетелството (чл. 290, ал. 1 НК), лъжлив превод или тълкуване (чл. 290, ал. 2 НК) или лъжливо заключение (чл. 291 НК). Няма пречки обаче субект на набедяване да бъде обвиняемият. Наистина, упражнявайки своето право на защита, той не е длъжен да говори истината. Това негово право обаче има и законови предели. Те не му позволяват да ги пренебрегва, като върши престъпление, и в частност – набедяване по чл. 286 НК.
Изпълнителното деяние на набедяването има две форми.
Първата му форма се изразява в набедяване на някого в престъпление. Това може да се осъществи както устно, така и писмено.
Деецът съобщава, че някакво лице е извършило определено престъпление от общ характер, каквото то всъщност не е извършвало. За разлика обаче от втората форма на клевета – приписването на престъпление по чл. 147, ал. 1, пр. ІІ НК, тук деецът се обръща не към кого да е, а към „надлежен орган на властта” – орган, който има правомощието да образува наказателно производство.
Това е изричната форма на набедяване. При нея са възможни две хипотези: на набедения да се приписва авторство на действително извършено престъпление, в което обаче той не е участвал, или да му се приписва изобщо неизвършено от никого престъпление.
Втората форма на изпълнителното деяние се осъществява чрез представяне на неистински доказателства, които уличават някого в престъпление. На надлежния орган се представят такива неблагоприятни за набедения материали, които не отразяват вярно действителността и които този орган може да приобщи като доказателства по образувано или бъдещо наказателно производство, напр. подхвърляне преди или по време на оглед наркотик или огнестрелно оръжие в МПС или в помещение, което набеденият ползва. Това е втората, мълчаливата форма на набедяване.
Двете форми на изпълнителното деяние могат да се комбинират, защото този, който уличава другиго в престъпление пред органите на съдебната власт, се стреми да докаже своето твърдение с определени материали.
Престъплението е резултатно. Неговият престъпен резултат обаче се изчерпва само с това, надлежният орган да узнае за неверните твърдения или за уличаващите материали. Няма нужда той да им е повярвал. Следователно, за да има довършено престъпление, достатъчно е органът да получи лъжливата информация, като не е нужно той да бъде заблуден, а още по-малко – да привлече набедения към наказателна отговорност като обвиняем или уличен. Но стигне ли се и до привличането му, ще се осъществи квалифицираният състав на чл. 286, ал. 2 НК.
Формата на вина е умисълът – възможен както пряк, така и евентуален.
В заключение следва да се посочи, че независимо дали надлежният орган на властта е повярвал, или не, набедяването посяга не само на авторитета на набедения, но за разлика от клеветата затормозява и работата на съдебната власт, която във всички случаи следва да се произнесе по лъжливия сигнал срещу него.
3. Склоняването към нарушаване на длъжностни задължения е предвидено в чл. 289 НК. Текстът на този член гласи: „Който склонява длъжностно лице от разследващите органи или от прокурорските или съдебните органи да наруши свое служебно задължение във връзка с правораздаването, се наказва с...”.
Субект и на това престъпление може да бъде всяко наказателноотговорно лице.
Изпълнителното деяние се свежда до мотивиране на длъжностно лице от системата съдебната власт да наруши свое служебно задължение във връзка с правораздавателната дейност. Длъжностното лице, което се склонява, може да бъде не само орган на власт – съдия, прокурор, следовател, разследващ полицай. То може да е и друго длъжностно лице от системата на съдебната власт, напр. административен секретар.
Следва да се има предвид, че прокурорските органи също спадат към органите на досъдебното производство – те не са само органи на досъдебното разследване. По тези съображения тяхното изрично сочене наред с органите на досъдебното производство е излишно.
Това престъпление е формално, на просто извършване. За да бъде престъплението довършено, достатъчна е само дейност по подбуждане на длъжностното лице – не се изисква това лице да бъде склонено (да реши) да наруши службата си, а още по-малко – действително да извърши такова нарушение.
Самото това нарушение, към което длъжностното лице бива подтиквано, може да е както престъпление, така и само дисциплинарно нарушение. Ако обаче е престъпление и длъжностното лице го извърши, деецът ще отговаря за подбудителство към него, а не по настоящия състав. Този състав поради това е субсидиарен.
Следователно, ако онова нарушение, към което длъжностното лице бива склонявано, изобщо съставлява престъпление, това лице не само няма нужда да го извършва, но и не бива да пристъпва към извършването му. По тези съображения разглежданото престъпление може да бъде едно неуспяло (неудало се) подбудителство.
Формата на вина е винаги и само пряк умисъл.
4. Лъжесвидетелстването е предвидено в чл. 290 НК. Съгласно ал. 1 на този член, „Който пред съд или пред друг надлежен орган на властта като свидетел устно или писмено съзнателно потвърди неистина или затаи истина, се наказва за лъжесвидетелствуване с...”.
Субект на това престъпление може да бъде единствено лице, определено от разследващ орган за свидетел.
Свидетелят е само и изцяло процесуална фигура. Затова не всеки очевидец може да бъде субект на престъплението – очевидецът е фактическа фигура, докато свидетелят е онзи, който се определя за такъв от органа на разследването. При това, докато очевидецът не бъде привлечен в процеса като свидетел, той дори да заблуждава съдебните органи относно фактите по едно висящо дело, не би могъл да извърши престъплението „лъжесвидетелстване”.
Освен че не всеки очевидец става непременно свидетел и възможен субект на разглежданото престъпление, вярно е и обратното – не всеки свидетел трябва по необходимост да е бил преди това очевидец. Дори да не е бил очевидец, щом е конституиран като свидетел, той може да извърши престъплението „лъжесвидетелстване”.
Изпълнителното деяние на лъжесвидетелстването може да се осъществи в две форми: потвърждаване на неистината или затаяване на истината.
Първата форма на изпълнителното деяние означава да се преиначи онази истина, която съществува в представите на дееца – свидетел – той да каже нещо, за което знае, че не е съществувало в действителност. Що се отнася до втората форма на изпълнителното деяние, тя означава да се скрие истината, пак съобразно представите на дееца – свидетел, той да не съобщи за нещо, за което знае, че е съществувало в действителност, твърдейки за него, че не му е известно, не си спомня и пр.
Във всички случаи свидетелят дава показания и лъже (заблуждава) разследващия орган на съдебната власт, който провежда разпита. По това лъжесвидетелстването и в частност затаяването на истина се отличава от отказа да се свидетелства, при който свидетелят – правомерно или не, изобщо не дава показания и следователно не може да излъжи.
Престъплението е резултатно. Неговият престъпен резултат наподобява този на набедяването и се свежда само до това разследващият орган, който провежда разпита, да научи за неверните твърдения. И тук не е нужно органът да им повярва.
Формата на вина е умисълът – пряк или евентуален.
Според ал. 2 на чл. 290 НК „Същото наказание се налага и на преводач или тълковник, който пред съд или пред друг надлежен орган на властта писмено или устно съзнателно даде неверен превод или тълкуване.” Както по чл. 284, ал. 3 НК – издаване на процесуална тайна, така и тук става дума за субекти, които са само процесуални фигури: преводач или тълковник. За разлика обаче от чл. 284, ал. 3 НК липсва вещото лице, чийто задачи са по-отговорни. За него е предвиден чл. 291 НК.
Преводачът участва в процеса, за да обяснява от и на български казано или написано на чужд език, когато някой не знае български език. Докато тълковникът участва в процеса, за да предава казано или написано с жестове на глухонеми или да разчита такива техни жестове, когато някой е глухоням.
Изпълнителното деяние по чл. 290, ал. 2 НК се изразява в устно или писмено депозиране на неверен превод или съответно на неправилно тълкуване.
Престъплението е също резултатно. Неговият престъпен резултат е като този на лъжесвидетелстването и се свежда само до това, разследващият орган, който провежда разпита, да научи за неверния превод или за неправилното тълкуване. И тук не е нужно органът да ги възприеме като верни.
Формата на вина е пак умисъл – пряк или евентуален.
5. Лъжливото заключение е предвидено в чл. 291 НК.
Ал. 1 на този член гласи: „Който като вещо лице пред съд или пред друг надлежен орган на властта устно или писмено съзнателно даде невярно заключение, се наказва с...”.
Субект на това престъпление може да бъде само вещо лице. Вещите лица (експертите) са специалисти в дадена област на науката, изкуството или техниката. Те се назначават, когато за изясняване на някакви обстоятелства по определено дело има нужда от техните познания и оценки.
Изпълнителното деяние на престъплението се състои в представяне на невярно заключение пред назначилия дееца разследващ орган на съдебната власт. Възможно е депозираното заключение да бъде както изцяло, така и само частично невярно.
Няма значение по каква причина заключението е невярно – дали защото вещото лице не е отчело точно и пълно доказателствата по делото, нужни за поставените му задачи, или защото то не се е съобразило и не е приложило правилно съвременните постижения и опит в областта на науката, изкуството или техниката.
И това престъпление е резултатно. Неговият престъпен резултат също се изчерпва с това, разследващият орган да получи невярното заключение. Не е нужно да го приеме, а още по-малко – да му повярва.
За разлика от предходните престъпления, възможните форми на вина тук са не само умисълът, но и непредпазливостта. Съгласно ал. 2 на чл. 291 НК, „Ако деянието по предходната алинея е извършено по непредпазливост, наказанието е...”. Това прави положението на вещото лице по-неблагоприятно от това на свидетеля, преводача и тълковника, които отговарят по НК само при наличие на умисъл.
6. Чл. 293 НК визира склоняването към престъпление по чл. 290 и чл. 291 НК. Съгласно разпоредбата на ал. 1, „Който подбужда другиго към престъпление по чл. 290, 290а и 291, се наказва с...”.
Субект на това престъпление може да бъде всяко наказателноотговорно лице.
Изпълнителното деяние се състои в мотивиране на другиго да лъжесвидетелства, да даде неверен превод или тълкуване, или невярно заключение.
Това престъпление е формално, на просто извършване. За да бъде престъплението довършено, достатъчна е само подбудителска дейност по отношение на свидетеля, преводача, тълковника или вещото лице – не се изисква адресатът на въздействие да бъде склонен (да реши) да извърши такова престъпление против правосъдието. Тъкмо обратното, изисква се този адресат да не пристъпи към извършване на престъплението, за което е бил склоняван. Защото стигне ли се до извършването му, склонилият го ще отговаря за подбудителство към него (по чл. 290 или чл. 291 НК), а не по разглеждания състав. Този състав следователно е субсидиарен и се прилага само за случаите на неуспяло (неудало се) подбудителство.
Формата на вина е винаги и само прекият умисъл.
7. За същите престъпления, по отношение на които е криминализирано и неуспялото подбудителство, са предвидени и хипотези на ненаказуемост. Деецът по чл. 290 или чл. 291 НК няма да бъде наказан, ако е налице някое от двете обстоятелства, посочени в чл. 292, ал. 1 НК, а именно:
„1. когато лицето, ако каже истината, би обвинило себе си в престъпление и
2. когато лицето се отрече пред надлежния орган от своето лъжливо свидетелствуване, превод, тълкуване или заключение до влизане на присъдата или решението в сила и преди да е възбудено срещу него наказателно преследване за това.”
Визираното в първата хипотеза обстоятелство изключва наказуемостта на деянието. То се предвижда най-вече заради това, че никой не е длъжен да уличава себе си и свойте най-близки в престъпление. В такъв случай всеки има правото да откаже да свидетелства – отказът му от свидетелстване е правомерен съгласно чл. 119 НПК.
В така разгледаната хипотеза, нямайки наказуемост, деянието, макар съставомерно и разкриващо висока степен на обществена опасност, не е престъпление и не поражда изобщо наказателна отговорност.
Обратното важи за втората хипотеза по чл. 292, ал. 1 НК. Тук има извършено престъпление против правосъдието и то поражда наказателна отговорност за дееца по чл. 290 или чл. 291 НК. След довършването му обаче той осъществява и самоволен отказ от него. С него деецът се „самоосвобождава”, предизвиквайки последващо отпадане на своята наказателна отговорност. Тази му възможност обаче не трае безгранично. Тя има два предела.
Необходимо е самоволният отказ да бъде осъществен: първо – преди делото да бъде решено, защото след това отказът на дееца губи до голяма степен смисъл, и второ – преди срещу дееца да започне наказателно производство за извършеното от него престъпление против правосъдието. За да бъде въведено второто ограничение, имало се е предвид, че самоволният отказ на дееца, макар правнорелевантен, предизвиквайки отпадане на наказателната му отговорност, не е и правнорегулиран. Той в частност не съставлява упражняване на някакво право от страна на дееца, заради което съдебната власт няма и някакво насрещно задължение да го улесни и изчака той да осъществи своя самоволен отказ.
8. Личното укривателство е предвидено в чл. 294 НК. Както беше нееднократно посочено, това престъпление е също един от видовете „причастност”. То се отличава със своята вторичност и субсидиарност.
Престъплението е вторично, защото е немислимо без друго, първично (първоначално) престъпление. Както при другите вторични престъпления – вещното укривателство по чл. 215 НК, недоносителството по чл. 248 НК, допустителството по чл. 285 НК, така и тук не е нужно да има влязла в сила присъда за първоначалното, укриваното престъпление – преди извършване на личното укривателство или поне преди осъждане на дееца му.
За разлика от вещното укривателство по чл. 215 НК, обаче личното укривателство не е по необходимост и последващо престъпление – може да бъде укрито и лице, което е извършило опит или дори само наказуемо приготовление. Наред с това за разлика от недоносителството (чл. 248 НК) и от допустителството (чл. 285 НК) личното укривателство има място не само по отношение на изрично и изчерпателно определени в НК престъпления. Укриваното първично престъпление може да бъде всякакво по вид, субект и обстановка на извършване, стига само наказателната отговорност или наложеното за него наказание да не е погасено по давност.
Престъплението „лично укривателство” е и субсидиарно спрямо укриваното първично престъпление, защото неговият състав може да намери приложение, единствено ако субектът му не е участвал в първичното престъпление, включително като интелектуален помагач, обещал на дееца да го укрие. Съгласно чл. 294, ал. 1 НК, „Който спомогне на лице, извършило престъпление, да избегне или да бъде осуетено спрямо него наказателно преследване или да остане ненаказано, без да се е споразумял с това лице, преди да е извършило самото престъпление, се наказва за лично укривателство с...”.
Субект на престъплението може, както се посочи, да бъде само лице, което не е взело участие в първичното престъпление. Ако е било интелектуален помагач, като е обещал на неговия деец да го укрие, и след това е изпълнило своето обещание, то ще отговаря само за първичното престъпление и никога за субсидиарното лично укривателство. Това, че лицето е изпълнило своето обещание, ще се вземе предвид само като едно отегчаващо обстоятелство при определяне на (индивидуализацията на) неговото наказание за първичното престъпление.
Изпълнителното деяние се изразява в три форми на спомагане на някакво лице, извършило престъпление.
На първо място, това лице може да се подпомага изобщо да избегне наказателното преследване. В този случай деецът пречи да се разбере, че има извършено престъпление или поне да се установи, че укриваното лице е неговият автор. Това най-често става, като се унищожат или повредят онези, свързани с престъплението, материали, които могат да послужат като доказателства за авторството на укриваното лице в извършено престъпление.
На второ място, укриваното лице може да се подпомага, за да не бъде осъдено с влязла в сила присъда. Най-често това става, като му се помогне да избяга извън пределите на Република България, за да не може да бъде привлечен и разпитван като обвиняем или уличен.
На трето място, укриваното лице може да се подпомага, за да не се приведе в изпълнение влязлата в сила по отношение на него осъдителна присъда, с която му е наложено ефективно наказание. Пречи се наложеното наказание да бъде изпълнено, като осъденият се улеснява да избяга от органите на МВР, които следва да го настанят в мястото на неговото изпълнение.
Престъплението по чл. 294 НК е резултатно. Престъпният му резултат се заключава в това, че е създадена пречка за съдебната власт и извършителят на първичното престъпление успява за някакъв период от време да избегне правосъдие. Не е нужно обаче той да го избегне напълно поради погасяване по давност на неговата наказателна отговорност или на наложеното му наказание.
Формата и видът на вината са винаги и само прекият умисъл.
Съгласно ал. 3 на чл. 294 НК наказуемостта на личното укривателство се изключва за „съпрузите, низходящите, възходящите, братята и сестрите на укриваното лице и техните съпрузи.”