3. Развитие на местното управление от освобождението до приемането на Конституцията от 1991 година.

В този период няма самостоятелна периодизация в развитието на местното управление. И тук се прилага общата периодизация възприета от българската историография. Особеното тук е, че са възприети значително по-кратки период. 1. Период на временно руско управление; 2. Учредително събрание и търновска конституция; 3. Приемане на първите закони за местното управление; 4. Период от 1934 г. до 1947 г.; 5. Период от 1947 г. до 1991 г. ; Период от 1991 г. до наши дни.
Първият общ акт за уредба на общините е инструкцията за първоначалното военно-полицейско управление в завзетите от войските земи. Този нормативен акт е изработен от княз Черказки и е утвърден от руския главнокомандващ на 03.07.1877 г. Тази инструкция има демократичен характер, тъй като тя изработена като е отчетено мнението на редица известни българи. Запазва се турската териториална организация и се възстановява властта на съществувалите старейшински съвети. Тази инструкция се прилага няколко месеца. Приема се като демократична, независимо от това, че нейната скрита цел е запазването на руското влияние и след оттеглянето на руската армия. Въпросът на руското управление се разисква и на Учредителното събрание. В своите изказвания депутатът М. Дринов застъпва тезата, че трябва да се изработят правила за общинското самоуправление. Той представя становището на руската военна администрация по този въпрос. Основното изложение при обсъждането на чл. 3 от Търновската конституция се прави от Драган Цанков. При изработването на чл. от търновската конституция съществува забележително единство между различните политически сили. Основа затова е виждането за широко местно самоуправление. Още на този етап се стига до класическото за България местно управление, което са изразява в това, че самоуправление се предоставя на ниво община. Така още в този момент общината се определя като съвкупност от територия, население, икономически и социални връзки, в която могат да се решават най-важните местни въпроси. В Търновската конституция само чл. 3-ти е посветен на местното управление. Това е така, защото съществуват влияния от страна на различни фактори. Тези фактори са: наследството от времето на турската империя; налагането на виждане от страна на руската военна администрация; активните български политици са представители на руската и западната европейската политическа мисъл. След приемането на Търновската конституция българските власти в кратък период създават система от нормативни актове, посветени на местното управление. По време на правителството на Бурмов са приети привременни правила за общинското, градско и селско управление. Положителното тук е, че се формира местен представителен орган като общинския съвет. Кметът се избира измежду общинските съветници и се утвърждава за градовете от княза, за селата от Министъра на вътрешните работи. По-късно през 1886 г. се приемат два изключително важни закона, които са в сила около 50 години. Това е законът за градските общини и законът за селските общини. Тук също местното самоуправление е силно застъпено. През 1934 г. настъпват сериозни политически промени и в резултат на същите са приети през 1934 г. Наредбата-закон за градските общини и Наредбата-закон за селските общини. През 1938 г. е приета Наредбата-закон за Столичната голяма община. С тези закони се ликвидира изборността на местните органи и на местното самоуправление. Двете условия за назначаване на кмет – или с юридическо образование или да е офицер от запаса. Тези закони и системата от органи, които установяват са в сила до приемането да Конституцията през 1947 г. С нея възприема съветската форма на местно управление. Създават се общински, градски и селски народни съвети. Конституцията от 1947 г. отрича и отменя основен политически конституционен принцип като разделението на властите. Народните съвети са определени като органи на държавната власт в общините. По-късно е приета конституцията от 1971 г., която обявява Народните съвети за органи на държавната власт и на народното самоуправление. На практика това е промяна, която не води до съществени изменения. С тази конституция се наблюдава едно по-пълно доближаване до съветския модел на управление. Ликвидиран е традиционния кметски институт и на неговото място се създава колективен изпълнителен орган. Това са т.нар. Изпълнителни комитети. През 1987 г. се приема законът за областите. Те заменят съществувалите до тогава окръзи и окръжни народни съвети. През 1990 г. се внасят изменения в закона за народните съвети. Техните състави се разпускат и се назначават временни управи и временни изпълнителни комитети до провеждане на избори. След приемането на Конституцията от 1991 г. се създава система от нормативни актове посветени на местното управление и самоуправление. На първо място е Законът за местното самоуправление и местната администрация, Закон за местните избори, Закон за общинската собственост, Закон за общинските бюджети, ЗАТУРБ. Отношение към местното управление има АПК, ЗАНН, ЗУТ, Законите за концесиите, закон за обществените поръчки. През 1995 г. България ратифицира европейската харта за местно самоуправление. С тази ратификация и обнародването в ДВ България поема задължението да спазва установените правила в хартата. Тя става част от българското вътрешно право и е задължителна за спазване от българските държавни институции. Отношение към нормативната уредба на местното управление имат и част от актовете на Конституционния съд. Те се отнасят до границите на местното самоуправление, възможностите за неговото осъществяване и административно-териториалното устройството на РБ.