2. Развитие на местното управление по българските земи до освобождението от турско робство.

Периодизацията на историческото развитие на местното управление е условна и относителна. Тя няма самостоятелен характер и е поставена в зависимост от периодизацията, която е установена за българската история и за българската историческа наука. Поради това може да се говори за период преди създаването на българската държава, период на създаването и първата българска държава, византийско робство, втората българска държава, турско робство и третата българска държава. След като сме в Търново, съществуват и няколко междинни, кратки от времева гледна точка, но много важни за местното управление периоди в развитието на местното управление. Пример за това е руско-турската война 1877-1878 г. и Временното руско управление след нея. Друг важен и кратък о историческа гледна точка е периодът, през който заседава Учредителното събрание в Търново. Сведения за местното управление и териториалното устройство преди създаването на първата българска държава се черпят от историята и археологията. Известни са градовете, създадено от гърците и римляните по поречието на Дунав и на Черно море. При навлизането на славяните в сегашните български земи те заварват отслабени и разпокъсани териториални връзки и те установяват териториална организация, основаваща се на кръвно-родовите връзки и земеделския поминък. В историята славянската териториална организация се нарича ЗАДРУГИ. По време на първото българско царство тази териториална организация се запазва. В същото време се създава централизирана държавна власт, в която преобладава прабългарската аристокрация. Тази двойственост или дуализъм се запазва във висока степен до приемането на християнството. Християнството слага своя отпечатък върху обществото, върху държавата и върху местното управление. Църквата налага система от правила и става елемент от държавността. Появяват се територии, населени места и общини, които са изцяло под нейното управление. По времето на цар Симеон се създават взаимоотношения между местната власт и централното управление. През този период като правило не можем да говорим за местно самоуправление, тъй като държавата има преимуществено военно-полицейски функции. Създадените градове и села са подчинени на централната власт или на местните военни началници. По време на второто българско царство се оформят няколко различни и донякъде противоречащи си тенденции. На първо място се разраства централната администрация. Редица местни феодали добиват по-голяма самостоятелност. В същото време някои градове и села поради местоположението си или поради стопански причини придобиват известна самостоятелност и възможност сами да решават някои въпроси от местно значение. В първите години на турското робство, общината загубва и малкото дадена й самостоятелност. Едва през последните един-две века градовете и селата по време на турското робство придобиват самостоятелни публични функции и възможност да решават въпроси от местно значение. Това става под влияние на развитието на културния живот по българските земи и формирането на категория българи, които играят определена роля в стопанския и културния живот в населените места. Турската държава прави опит да отговори на тези реалности и приема два акта, които имат законодателен характер. Хатишерифа и хатихумаюна – с тях се признава известна самостоятелност на общините и те придобиват публично-правно функции. След приемането на тези два акта, турската държавата прави опит за реформа в териториално отношение със закона за вилаетите. Вилаетите представляват административно-териториални единици, които се доближават до френската административно-териториална система на местно управление. Започването на войната не допринася за развитието и утвърждаването на предприетите от турската държава реформи. През 1877 г. – започва периодът на Руско-турската война и Временното Руско управление.