2. Предателство и шпионство.

Обща характеристика на предателските престъпления. Отделните състави по чл. 98 – 103 НК. Шпионство – характеристика; отношение към престъпленията против държавната тайна по чл. 357 и сл. НК

     Предателските престъпления са по подобие на изменническите израз на политическа форма на противодържавна дейност – насочени са пряко срещу политическите устои на държавата. При тях обаче, макар държавната власт също да се засяга пряко, опасността за нея идва отвън – с ангажиране на чужди сили, а не отвътре, както е при измяната. Следователно за разлика от изменническите престъпления по Раздел І, които са насочени срещу вътрешната сигурност, предателските престъпления са насочени срещу външната сигурност на Република България, т.е. срещу нейния суверенитет, териториална цялост или военна мощ. Така външната сигурност е подродовият обект на тези престъпления.
1.      Чл. 98 НК визира една провокационна дейност – провокира се чужда сила да предприеме някакво враждебно действие против нашата страна.
Субект на това престъпление може да бъде всяко наказателноотговорно лице.
Чл. 98 НК предвижда две изпълнителни деяния – по ал. 1 и по ал. 2.
Изпълнителното деяние по ал. 1 представлява подбуждане на чужда държава или на обществена група (най-често политическа партия) в чужбина към война или друго враждебно действие против Република България. Съгласно тази алинея, „който подбужда чужда държава или обществена група в чужбина към война или друго враждебно действие против републиката, се наказва с ...”. Подбуждането представлява мотивиране на държавни или партийни деятели в чужбина да организират враждебно действие срещу нашата страна. Такова враждебно действие може да бъде война, скъсване на дипломатическите отношения и т.н. То може да се провокира чрез думи – устно или писмено.
Изпълнителното деяние по ал. 2 се осъществява не чрез думи, а чрез действие. Според тази алинея „същото наказание се налага и на онзи, който извърши действие с цел да предизвика война или друго враждебно действие против републиката”. Има се следователно предвид всякакво провокационно действие, което е годно да предизвика същите последициа като по ал. 1 – мотивиране на държавни или партийни деятели в чужбина да организират враждебно действие срещу нашата страна. Такова провокационно действие може да бъде например свалянето на техен самолет. Провокирането в този случай е мълчаливо. То се осъществява не чрез предаване на информация, а чрез такива промени в обективната действителност, кпоито въздействат върху съзнанието на определен представител на чужда сила.
И в двете хипотези – по ал. 1 и по ал. 2, сме изправени пред формално престъпление; престъпление на просто извършване. За да има довършено престъпление, достатъчно е деецът изрично или мълчаливо да склонява представител на чуждата сила, не е нужно мотивирането му да е било успешно – чуждият представител да е решил да организира враждебно действие срещу нашата страна, а още по-малко да се е стигнало до извършването му.
Формата и видът на вината са прекият умисъл.
За провокирането чрез действие (мълчаливото провокиране) по ал. 2 е предвиден и допълнителен субективен признак – специалната цел да предизвика война или друго враждебно действие против републиката. Тя компенсира липсата на онези определеност в насоката, която е присъща за провокирането чрез думи (изричното провокиране).
2.      Чл. 99 НК визира т.нар. провокационен терор. По конструкцията на своя състав това престъпление прилича на индивидуалния терор по чл. 96, ал. 1 и 2 НК. Разликите са само две – пострадал не е държавен или обществен деятел, а представител на чужда държава; целта също така не е да бъде подровена или отслабена властта или да й бъдат създадени затруднения, а да предизвика война или международни усложнения на Република България.
Субект на престъплението провокационен терор може да е всяко наказателноотговорно лице.
Така очертаните изпълнителни деяния са следните две:
а) по алинея 1 на чл. 99 НК – лишаване от живот (умъртвяване) на представител на чужда държава; или
б) по алинея 2 на чл. 99 НК – причиняване на тежка телесна повреда на представител на чужда държава; коя телесна повреда е тежка се определя в чл. 128, ал. 2 НК.
Пострадал по тези състави е винаги и само представител на чужда държава. Той е такова лице, което осъществява дейност от името и за сметка на своята държава; то представлява чужда държава. Такива например са членът на правителството й, членът на нейна делегация или представителство – дипломатически или консулски агент.
Провокационният терор има за престъпен резултат смъртта или тежката телесна повреда на представителя на чуждата държава.
Формата и видът на вината тук са прекият умисъл.
Като допълнителен субективен признак е предвидена и специална цел. Деецът цели да предизвика война или международни усложнения срещу републиката. Тази цел е по-широка в сравнение с целта по чл. 98 НК. Защото международните усложнения не се изчерпват само с водещите до загуби враждебни действия по чл. 98 НК, но включват и други неблагоприятни ответни действия и в частност такива, които водят до пропускане на ползи, например бойкот на Република България. Заради тази своя по-широка специална цел провокационният терор не може да се разглежда като квалифициран случай на провокационното действие по чл. 98, ал. 2 НК.
3.      Чл. 100 НК визира един от двата вида предателство към отечеството, т.е. един от двата вида предателство от страна на български гражданин – преминаване на страната на неприяятеля.
Според чл. 100, ал. 1 НК „Български гражданин, който във време на обявена или започната война, постъпи доброволно в редовете на неприятелска войска или въоръжена група или участвува във враждебно действие против Републиката, или под каквато и да е форма премине на страната на неприятеля, се наказва с ...”.
Субект на престъплението следователно е само български гражданин.
Формите на изпълнителното деяние по ал. 1 на чл. 100 НК са следните три:
-        Първата от тях е доброволното постъпване в редовете на неприятелска войска или въоръжена група. Тази форма означава, че деецът се зачислява, обвързва се организационно с неприятелски въоръжени сили.
-        Втората форма на изпълнителното деяние е доброволното участие във враждебно действие против републиката. Това значи, че деецът, без да се зачислява, се обвързва функционално с неприятелски въоръжени сили.
-        Третата форма на изпълнителното деяние е доброволното преминаване на страната на неприятеля под каквато и да е друга форма, т.е. обвързва се не с въоръжените му сили, а с други негови формации, например постъпва в окупационната администрация на временно завзета българска територия.
Във всички случаи субектът на престъплението трябва да е действал доброволно – да е могъл да постъпи и по друг начин, но да е избрал този, имайки възможност за избор. С извършването на това престъпление субектът като български гражданин нарушава едно от основните си конституционни задължения – да защитава родината си.
Специфична и за трите форми на изпълнителното деяние е обстановката на неговото извършване, а именно – не в мирно, а само във военно време по смисъла на чл. 93, т. 11 НК, т.е. от юридическото обявяване на война или фактическото започване на военните действия до обявяване на тяхното прекратяване. Заради това по своята същност изпълнителното деяние се заключава в оказване на помощ на военния противник на Република България, на воюващата с нас, а не просто враждебна за нас страна. Оказаната помощ е обща – тя е в такава форма, за която няма специален състав като например военно предателство по чл. 102, ал. 2 НК, шпионство по чл. 104, ал. 1 НК.
Престъплението има за свой престъпен резултат съответното ангажиране с неприятеля.
Формата и видът на войната са прекият умисъл. Тук няма предвидена специална цел.
4.      Престъплението по чл. 100, ал. 2 НК е субсидиарно спрямо току-що разгледаното и се извършва в мирновременна обстановка. Съгласно законовия текст „Същото наказание се налага и на български гражданин, който по какъвто и да е начин подпомага чужда държава или обществена група в чужбина при провеждане на военни или други враждебни действия против Републиката”.
Субект на това престъпление също може да бъде само български гражданин.
Изпълнителното деяние е каквото и да е доброволно улесняване на чужда сила, която извършва враждебни действия против Република България. Без значение е начинът, по който това се осъществява. И тук обаче дейността в полза на чуждата сила не трябва да осъществява някакъв друг, специален състав на престъпление против републиката. Понеже дейността се извършва не във военно, а в мирно време, подпомаганата страна трябва да бъде само враждебна, но не и воюваща с нас. Тази страна трябва да не води война срещу България, а да извършва всякакви други враждебни действия, например блокада.
Следователно по подобие на предателската провокационна дейност по чл. 98 НК и тук престъплението се извършва в мирновременна обстановка. Наред с това разглежданото престъпление също допринася за враждебно действие на чужда сила против нашата страна.
Разликата между двете престъпления е най-напред в това, че разглежданото престъпление допринася не за вземане на решение за враждебното действие, а за изпълнение на вече взето решение за такова действие. Разглежданото престъпление също така налага не бъдещо и само възможно, а действително извършено враждебно действие от страна на чужда сила. Най-важната разлика обаче е в това, че докато провокацията по чл. 98 НК допринася най-често за водене на война срещу България, то разглежданото престъпление не допринася никога за водене на война срещу България, а само за други враждебни действия.
Обсъжданото престъпление е формално; на просто извършване. За неговото довършване е достатъчно дейността сама по себе си да води до създаване на поне едно условие в полза на предприетите срещу България враждебни действия; не е нужно обаче това условие да бъде наистина създадено.
Формата и видът на вината са прекият умисъл. И тук специална цел няма.
5.      Чл. 101 НК визира втория вид предателство към отечеството, т.е. предателство, което се извършва от български гражданин – бягство и незавръщане в страната с предателска цел.
Следователно субект и на това престъпление може да бъде само български гражданин.
Формите на изпълнителното деяние по ал. 1 са две – първата се осъществява чрез действие, а втората – чрез бездействие:
-        Първата форма на изпълнителното деяние е напускането на страната. Това действие се извършва винаги, когато лицето е излязло през границата на страната. Няма значение дали излизането е законно, или не, съдържайки в себе си обикновеното незаконно преминаване на границата по чл. 279 НК.
-        Втората форма на изпълнителното деяние е отказът на дееца да се върне в страната. Това представлява бездействие, което може, но не е задължително да се заяви (обяви) изрично – писмено или устно, например в посолството ни. Достатъчно е деецът да остане зад граница.
Изпълнителното деяние представлява особена форма на предварителна престъпна дейност по отношение на такова бъдещо участие в засягането на властта в нашата страна от чужда сила, което съставлява престъпление поне по чл. 100 НК. Съставът на тази предварителна престъпна дейност обаче не е в отношение на изключване спрямо останалите състави на предварителна престъпна дейност против републиката. Затова, ако се стигне до приготовление по чл. 110 НК, отнасящо се до престъпленията по чл. 95, 96, 99, 106 и 107 НК, или до някаква друга особена форма на предварителна престъпна дейност: по чл. 104 НК – поставяне в услуга на чужда сила за служене като шпионин, или по чл. 109 НК – участие в престъпно сдружение против републиката, деецът ще отговаря в условията на идеална или най-често на реална съвкупност между разглежданото престъпление и престъплението по чл. 104 и 109 НК.
Обсъжданото престъпление е формално; на просто извършване. За неговото довършване е достатъчно напускането или незавръщането в България; не е нужно да настъпят и определени общественоопасни последици, включително да се стигне до някаква уговорка с чужда сила да се вреди на България.
Формата и видът на вината са поради това прекият умисъл.
Предвиден е също така и допълнителен субективен признак – специална цел. Деецът цели да се постави в услуга на чужда държава или чужда организация, за да й служи във вреда на републиката.
6.      Чл. 102 НК визира военното предателство. Това престъпление също засяга пряко външната ни сигурност, но като вреди на отбранителната способност на републиката. Съгласно чл. 102, ал. 1 НК, „Който с цел да намали отбранителната способност на републиката предизвика бунт или неподчинение в българската войска или бягство от нея, или със същата цел разстрои подготовката или снабдяването й, се наказва с ...”
Субект на това престъпление може да е всяко наказателноотговорно лице – български или чужд гражданин, военнослужещ или не.
Формите на изпълнителното деяние са пет:
-        Първата е предизвикване на бунт в българската войска. Това означава военнослужещите да се склоняват към незаконосъобразни действия срещу собствените си въоръжени сили.
-        Втората форма на изпълнителното деяние е предизвикване на неподчинение в българската войска. Това означава военнослужещите да се склоняват към незаконосъобразно бездействие.
-        Третата форма на изпълнителното деяние е предизвикване на бягство от българската войска. И тук военнослужещите се склоняват към незаконосъобразни действия. За разлика обаче от бунта те действат не срещу собствените си въоръжени сили, а се отклоняват от тях. Освен това не е нужно склоняваните военнослужещи да бъдат конкретизирани. Ако те бъдат конкретизирани и избягат, склоняването им може да осъществи в идеална съвкупност не само състава на разглежданото престъпление, но и подбудителство към отклонение от военна служба по чл. 380 – 381 НК.
-        Четвъртата форма на изпълнителното деяние е разстройване на подготовката на българската войска. Това значи да се намалява ефективността на учебния процес в армията, за да не може личният й състав да има уменията да се справя с поставените му задачи.
-        И петата форма на изпълнителното деяние е разстройване на снабдяването на българската войска. Това значи да се намалява ефективността на материално-техническото осигуряване на армията, за да не може личният й състав да има средствата да се справя с поставените му задачи.
Престъплението е формално; на просто извършване. Ако обаче настъпят тежки последици, осъществява се квалифицираният състав по чл. 102, ал. 2, предложение първо.
Формата и видът на вината са прекият умисъл. Допълнително е предвидена и специална цел – да се намали отбранителната способност на републиката.
7.      Чл. 103 НК визира дипломатическото предателство. Съгласно този член „Който, изпълнявайки държавна служба или поръчение пред чуждо правителство или международна организация умишлено ги води във вреда на републиката, се наказва с ...”. Това престъпление засяга пряко външната ни сигурност, но като вреди на правилното водене на нашите междудържавни отношения. Този състав рядко се осъществява самостоятелно – обикновено престъплението се извършва заедно с шпионството по чл. 104 НК.
Субект на престъплението може да бъде само лице, което е на държавна служба или на което е възложено поръчение. То е натоварено да представлява България пред чужди държави или международни организации, като води преговори, обменя информация и пр. Не е задължително това лице да е български гражданин.
Изпълнителното деяние  е водене на своята представителна дейност, не в интерес, а във вреда на републиката. Деецът злоупотребява с оказаното му от българската държава доверие да се грижи за международните й интереси.
Престъплението е формално, на просто извършване.
Формата и видът на вината са поради това прекият умисъл. Лицето съзнава и иска (цели) да вреди на страната.
Шпионство.
Шпионството е едно от най-тежките предателски престъпления. То също е насочено пряко срещу външната сигурност на държавата. Представлявайки особено опасно и разпространено престъпление, то налага диференциран подход. По тези съображения шпионството е обособено и откроено от останалите форми на предателство.
Субект на шпионството може да бъде всяко наказателноотговорно лице.
8.      Шпионството е предвидено основно в чл. 104, ал. 1 НК. Текстът на тази разпоредба гласи: „Който издаде или събира с цел да издаде на чужда държава или на чужда организация информация, представляваща държавна тайна, се наказва за шпионство с”.
Предмет на шпионството е винаги и само информация, която представлява държавна тайна. Тя има свое легално определение в чл. 104, ал. 3 НК. Според тази разпоредба „Информацията, представляваща държавна тайна, се определя със закон.”
Типичната форма на шпионството е издаването на чужда сила на такава информация, която съставлява държавна тайна.
Тук изпълнителното деяние се заключава в предоставяне на държавна тайна не просто на лице, което не е овластено да я узнава, както е по чл. 357 НК – разгласяване на държавна тайна. Тук тайната се предоставя на определено лице, което се е уговорило с чужда сила да събира и да й предава държавни тайни, т.е. на лице, което се е предоставило в услуга на чуждата сила, за да й служи като шпионин. В този смисъл лицето се явява представител на чужда сила (чужд представител).
Престъплението е резултатно. За довършването му е необходимо и достатъчно държавната тайна да стигне до своя адресат – лицето, което се е предоставило в услуга на чуждата държава, за да й служи като шпионин. Затова, от една страна, ако държавната тайна не стигне до него (например оставена в тайник, откъдето обаче то не е успяло да я вземе), ще е налице само опит. От друга страна, за довършеността на престъплението не е нужно лицето само да се е запознало със съдържанието на предоставената му информация и (или) да я е предало по предназначение на чуждата сила. Ако това стане, то ще се третира само като отегчаващо обстоятелство.
Формата и видът на вината са пряк или евентуален умисъл. Деецът трябва във всички случаи да съзнава, че сведенията са държавна тайна и че се предоставят на чужд представител.
Чл. 104, ал. 1 НК визира и една нетипична форма на шпионство, която всъщност представлява особена форма на предварителна престъпна дейност спрямо току-що разгледаната типична форма на шпионство – издаването на държавна тайна. Тази особена форма на предварителна престъпна дейност, приравнена в чл. 104 НК на основната (довършената) престъпна дейност, е събирането на държавна тайна.
Това означава, че деецът узнава факти, получава сведения или се сдобива с предмети, които са държавна тайна. Тази дейност има място, когато деецът не разполага с държавната тайна. Тук не е нужно деецът да се е уговорил предварително с представител на чужда държава, че ще работи за него.
Престъплението е резултатно и в тази си част. То е довършено, когато лицето е събрало поне едно сведение, съставляващо държавна тайна.
Освен пряк умисъл престъплението има и специалната цел – да бъде извършена първата, типичната форма на шпионство, като събраната държавна тайна се издаде на представител на чуждата сила.
Съгласно чл. 104, ал. 2 НК, когато деецът разкрие доброволно пред органите на властта своето извършено престъпление, наказанието му се определя при смекчаващи обстоятелства. Това е едно последващо (посткриминално) положително поведение, което не води до отпадане на наказателната отговорност, нито дори до намаляване на предвиденото по закон наказание. Това обстоятелство, въпреки че изрично фигурира в закона, си остава по силата на изричния законов текст смекчаващо обстоятелство.
9.      Чл. 105 НК визира поставянето в услуга на чужда сила за служене като шпионин. Според неговата ал. 1, „Който се постави в услуга на чужда държава или на чужда организация, за да й служи като шпионин, ако не е извършил деяние по предходния член, се наказва с...”. Това също е особена форма на предварителна престъпна дейност спрямо типичната форма на шпионство. За разлика от събирането на държавна тайна обаче тази особена форма на предварителна престъпна дейност не е приравнена на основната (довършената) шпионска дейност – издаването на държавна тайна. Тя си остава предварителна престъпна дейност спрямо престъплението по чл. 104 НК, и то в двете му форми – не само издаването, но и събирането с цел да се издаде държавна тайна.
Престъплението се довършва с уговарянето с чуждата сила да й се събира и издава държавна тайна. Тази уговорка (съглашение) прави дееца чужд представител по смисъла на чл. 104, ал. 1 НК.
Понеже тук става дума не за обикновено приготовление, а за особена форма на предварителна престъпна дейност, деянието съставлява самостоятелно завършено престъпление.
С оглед на това и за разлика от наказуемото приготовление е възможен най-напред опит към това престъпление (чл. 18 НК).
На второ място, за разлика пак от наказуемото приготовление възможно е и съучастие в това престъпление (чл. 20 – 21 НК).
На трето място, отново за разлика от наказуемото приготовление престъплението по чл. 105, ал. 1 НК не е на общо основание субсидиарно спрямо съответната му основна (довършена) престъпна дейност – шпионството по чл. 104, ал. 1 НК. То е субсидиарно, но на специално основание – като изрично провъзгласено в законовия текст.
На четвърто място, при това престъпление не може също така да намери приложение разпоредбата на чл. 17, ал. 3 НК – за самоволен отказ от наказуемото приготовление. Наистина тук по изключение е предвиден самоволен отказ, но той е от довършено престъпление. Съгласно чл. 105, ал. 2 НК „Деецът не се наказва, ако доброволно се разкрие пред органите на властта.”. Следователно за разлика от самоволния отказ от наказуемото приготовление по чл. 17, ал. 3 НК, тук не е достатъчна пасивност от страна на дееца – ненавлизане в сферата на изпълнителното деяние на намисленото престъпление. Нужна е и активност от страна на дееца – той трябва да способства за премахване на резултата от своята престъпна дейност.