27. Правни субекти, гражданство. Териториално върховенство.

Държавата на субстанционално ниво се проявява като население в границите на определена територия. Това е общото, което я характеризира. То включва два елемента – население и територия. Двете части са взаимообвързани, съществуват в единство. Не може да има държава с население, а без територия, както и обратното. Двата елемента трябва да присъстват комулативно.
Особеното, което характеризира проявлението на държавата на субстанционално ниво от една страна е свързано с правото.
Посредством правото всички индивиди получават правен статус, стават субекти на правото. Всеки гражданин на държавата е правен субект. При условията, определени от съответното държавно законодателство за правни субекти се признават и пребиваващите в страната чужденци. Особена правосубектност се признава на отделни стопански, социални, културни и политически общности – обединения на гражданите. Те, както и някои държавни институции се определят от правото като самостоятелни правни субекти. В определени от закона случаи те могат да получат и качеството “юридически лица”.
Самостоятелен правен субект е и държавата. В организацията и протичането на обществения живот държавата участва като носител на общите интереси и затова получава правосубектност. Последната се простира в две правно регулирани сфери. Първо, държавата е правен субект по вътрешното национално право. В този план тя е носител на субективни права както в частното, така и в публичното право. В областта на частното право държавата е носител основно на вещни права (право на собственост и други). В областта на публичното право държавата е носител на права и задължения, които кореспондират със субективните публични права и задължения на други правни субекти и особено на гражданите. Второ – държавата е правен субект и по международното право. В това си качество тя е страна по международните договори. Освен това притежава и упражнява изключителни суверенни права върху някои обекти – континенталния шелф, радиочестотния спектър и други.
Действието на държавата като правен субект почива върху една правна презумпция. Реално правомощията на държавата се осъществяват от определени нейни органи – парламент, правителство, президент и други.
Качеството “правен субект” позволява на всички индивиди и колективи да участват в правно регулираната сфера на обществения живот като носители на установени субективни права и задължения. В зависимост от обективното разделение на съвременното държавно организирано общество на Гражданско общество и политическа организация (Политическа държава), лицата са носители съответно на части и на публични права и задължения.

По отношение на лицата действието на правото се проявява и в установяване на качеството “гражданин”. Политико – правната принадлежност на човека към държавата го прави неин гражданин. Гражданството е многоаспектна политическа публично – правна връзка между индивида и държавата. Съдържанието на тази връзка включва групи права и кореспондиращи им групи задължения за двете страни. Така гражданите имат следните групи права: да участват в учредяването на държавната власт и във формирането на органи, които я реализират; да участват непосредствено в управлението на държавата и в държавния апарат; да контролират дейността на държавния апарат. От своя страна държавата в лицето на държавния апарат има следните групи задължения: да охранява (гарантира и защитава) личността на всеки гражданин и неговите права вътре и вън от страната; да носи юридическа отговорност за причинените от нея вреди на гражданите; да зачита личната автономия на гражданите.
От гледна точка на юридическия подход отношенията между държавата и гражданите произтичат от свободното и необходимо членство на индивидите в един колективен правен субект, в едно сдружение. Взаимните права и задължения в основни линии се покриват с правата и задълженията на съдружниците и органите в дружество, учредено по частното право.
Гражданството е необходима връзка, която на практика може да съществува усложнено или да липсва. От тази гледна точка лицата са: граждани (патриди), лица с двойно гражданство (бипатриди) или лица без гражданство (апатриди).

Особеното, което характеризира държавата на субстанционално ниво от страна на държавната власт, е нейното териториално върховенство.
Териториалното върховенство е проекция на държавния суверенитет вътре в страната. Границите на територията са гриници на действие на държавната власт, на нейния imperium. Упражняването на държавната власт на цялата територия на държавата се определя като териториално върховенство.
Властта на държавата се разпростира върху всички лица, които се намират на нейната територия. Националното право има действие както спрямо гражданите, така и спрямо чужденците, пребиваващи в страната.
Изключение от този принцип представлява институтът имунитет. Имунитетът е установено от правото ограничение на неговото действие спрямо някои лица във връзка и за времето през което те изпълняват определени служебни функции. Имунитетът се налага по силата на вътрешното право, както и по силата на международното право, на основата на международни договори или международни обичаи.
Преобладаващо място и значение има имунитетът по наказателното право, но международното право въвежда още имунитет и по данъчно, митническо и административно право, дипломатически привилегии и други.
Действащото право на Р България установява имунитет по наказателното право, който се прилага спрямо народните представители, Президента и Вицепрезидента, членовете на Конституционния съд и органите на съдебната власт. Друг вид (по-ограничен) имунитет е въведен спрямо военнослужещите от армията и полицията.
Имунитет по международното право е установен спрямо различни категории дипломатически служители. Той е уреден във: Виенската конвенция за дипломатическите отношения; Виенската конвенция за консулските отношения; Конвенцията за специалните мисии; Конвенцията за привилегиите и имунитетите на Обединените нации и други международни актове.
От друга страна, по силата на гражданството като взаимна обвързаност между индивида и държавата, държавната власт и националното право като неин израз запазват своето действие спрямо гражданите и когато те са извън територията на страната. Гражданите са длъжни да спазват законите на държавата, където и да се намират. В този план следва да приемем, че държавното върховенство се намира в латентно състояние.

Възможни са случаи на ограничаване на териториалното върховенство на държавата от страна на друга държава. Има две линии на ограничаване – чрез координация и чрез субординация с друга държавна власт. В първия аспект са известни няколко форми: кондоминиум, капитулации, международен сервитут, екстериториалност; във втория аспект – окупация и мандат.
Кондоминиумът е установено от международен договор състояние на упражняване на власт от няколко държави върху една територия. Например от България, Германия и Турция върху Добруджа след Първата Световна война. Това е правна конструкция, постигната в резултат на компромис. Обикновено кондоминиумът се прекратява, чрез присъединяване на територията към една от държавите. Така кондоминиумът между Прусия и Австрия през 1864-1866 върху областта Шлезвиг – Холщайн завършва в полза на Прусия; този между Турция и Австро-Унгария от 1878 до 1906 върху Босна и Херцеговина - в полза на Австро-Унгария и други.
Капитулациите се установяват също в международен договор и се изразяват в правото на една или няколко държави да упражняват административна и съдебна власт спрямо своите граждани (поданици), пребиваващи на територията на санкционираната с капитулации държава. Типичната държава на капитулациите е Османската империя през ХІХ век. Съгласно чл.8 от Берлинския договор те се разпростират и върху България.
Международният сервитут е временно ограничаване на някои дейности на държавата, които тя по начало е суверенна да осъществява – укрепване на военни обекти, увеличаване на армията, режим на корабоплаването и други. Показателен в това отношение е чл. 29 от Берлинския договор.
Институтът на екстериториалност има своето начало в старото азилно право. В съвременните условия сградите и прилежащите им територии на посолствата на чужди държави и на други обекти (мисии на международни организации; военни бази и пр.) по силата на една правна фикция се приемат за част, която е извън територията на местната държава. На това основание върху тези обекти действа чужда държавна власт, което изключва спрямо тях териториалното върховенство на местната държава. В техните граници местната държавна власт няма действие.
Окупацията се изразява в разполагане на военни части на чужда държавна територия и въвеждането чрез тях на извънреден военен режим. Осъществява се при военни завоевания. В най-ново време в контекста на хуманитарната интервенция се прилага разполагането на чужди военни сили, което има не завоевателен, а умиротворителен характер.
Мандатът е въведен с чл.22 от Пакта за Обществото на народите и се възпроизвежда в Устава на ООН. Мандатът е административно управление на определена територия в интерес на социално-икономическото развитие на местното население. Подмандатната територия не става част от територията на държавата – мандатьор и населяващите не стават нейни граждани. Държавата мандатьор се определя от ООН ( преди от ОН) и се отчита пред нея. Така през 1919 г. ОН дава мандат на Великобритания, Австрия и Нова Зеландия да управляват съвместно тихоокеанският остров Науру. Мандатът действа до 1968 г. През 1921 г. Япония получава мандат върху Маршалските острови; от 1947 г. те преминават под мандат на САЩ, който трае до 1991 г. Примерите не са изчерпателни, но тенденцията е една – преустановяване на мандатите и установяване на национална независимост на подмандатните територии.

Обстоятелството, че държавната власт има върховенство в територията, е общоприето и неоспоримо. Териториалното върховенство се признава и спрямо обекти, които се намират извън границите на държавата – кораби, самолети, дипломатически мисии и други. Множество теоретични спорове предизвиква въпросът, дали държавната власт се простира върху (спрямо) територията и какъв е нейният юридически израз. Решението трябва да се търси в разграничаване на територията като пространствено измерение на държавната власт и земята като ресурс (обект). Територията е елемент на субстанцията на държавата. Една от спецификите на държавата като правен субект е, че тя е териториална общност. Върховенството на държавната власт върху индивидите се опосредства от територията, то е териториално върховенство. Принципът за единство на територията изразява запазването на субстанцията на държавата. Нарушаването на единството на територията – отнемане на части от нея по какъвто и да е начин е равнозначно на разрушаване на държавата, също както и ако се допусне отстраняване или премахване (автогеноцид) на части от населението. Държавата като правен субект не може да направи нито едното, нито другото.
По отношение на земята и другите вещи върху нея, държавата като правен субект е носител на право на публична собственост – dominium и наред с другите правни субекти на право на частна собственост. Публичната собственост обслужва обещствения интерес, тя е патримониум на цялото общество; частната собственост е включена в гражданския оборот.
Връзката между държавната власт и територия се проявява и във формирането и осъществяването на регионалното управление. Всяка държава има свое вътрешно административно – териториално деление на различни нива. У нас това са общини и области. В зависимост от приетата структура се изгражда и системата на местни органи на власт и самоуправление.