21. Политическа култура.

Тя е важен фактор, определящ гражданското възпитание или гражданската култура на хората. Като научна категория, политическата култура се налага през 50те години на ХХ век. Нейни видни изследователи са Гейбриъл Алмънд, Сидни Вебра, Жан-Пол Сартър, Хана Аренд, Морис Дьоверже, Карл Попър и други. Политическата култура става важно направление в политологията поради няколко причини:
- Жестоките резултати от фашисткото управление и идеология, възникнали в най-силно развитите в културно отношение страни на Европа като Италия, Испания, Германия и по-далече – Япония. Автоматично се поставя въпросът: „Защо се стига до разпадане на гражданската култура в страни, където тя е най-развита и как това ще се отрази в по-слабо развитите страни?”.
- В Източна Европа и Азия се осъществява "социалистическа културна революция" с крайна цел "нов тип социалистически човек". Създава се съвсем нов тип "дирижирана" политическа наука на "маршируващите под строй хора". Как трябва Западът да се противопостави на нея?
- През 50те година на ХХ век силен напредък имат изследванията в областта на социологията, психологията, морала и етиката. Те доказват наличието на голяма група човешки заболявания, произтичащи от морални тревоги, комплекси, стресови състояния, свързани преди всичко с това кой и как управлява обществото.
- 50те години на ХХ век – бързото развитие на НТР е причината за масово навлизане на телевизията, компютрите, електрониката и т.н., в мащабна информационна инвазия в човешкото съзнание. Възниква въпросът за използване на техническите средства като инструмент при формиране на новата политическа култура.

Политическата култура изразява възгледите за ценностите в обществения живот и образците на практическото поведение за мястото на човека в политическия процес, за отношението му към властта, институциите и останалите членове на обществото.

Функции – основната функция е да формира умение за правилно осмисляне и разбиране на личните и обществени интереси и отговорности и начините за тяхната защита и постигане. Следователно, политическата култура позволява да се вземат правилни решения как да се действа на практика, с цел задоволяване жизнените интереси. Оттук произтичат последователно няколко функции:
• умение да се разпознават отделните факти от обществено-политическия живот всред масива от факти, получавани от ораторските умения на партии, лидери, медии и други. Ако не откроим важните факти, няма да можем да формулираме идеите за конкретния политически проблем. А без формулиране на проблема, не може да се започне процеса на определяне на политиката.
• умения да правим верни обобщения и анализи. Т.е. трябва първо да разграничаваме, а после да обединяваме фактите и да достигнем до разумни обобщения.
• получаваме ясна представа за гражданските си права и отговорности.
• тя ражда емоции, които зареждат обществения живот с духовна енергия, поддържат верността към дадена политическа идея, развиват патриотизъм, борят се срещу отчуждението и нихилизма.
• изостря усещането да се предвижда зараждането на нови значими политически проблеми в обществото и навременната мобилизация срещу тях.
• формира чувство за национално достойнство и гражданско самочувствие.

Политическата култура не е институционално явление, не е продукт от дейността на дадена институция. Тя се формира по различни начини за всички хора, за нея няма установени правила, както при писането и смятането, което става в училището, а в самия живот, бит и душевност на човека.

Структура на политическата култура – това са елементите, които изграждат нейния вътрешен строеж:
• ценностите са най-важния структурен елемент. Всяка личност и класа създава свой собствен ценностен модел взависимост от социалния статус. Т.е. ценностите са социално предопределени и изграждат определени ценностни системи. От края на ХХ век доминира разбирането за универсални политически и обществени ценности – солидарност, справедливост, мир, правни гаранции и други. Актуалност придобива и проблемът за регионалните ценности (ислямски ценности или т.нар. балкански синдром), които дават отражение върху формирането на политическата култура.
• политическото знание – дава възможност да се осмислят сведенията, свързани с политическите ценности, а оттам да се даде политическа оценка за значимостта на една или друга ценност. Полиитическото знание се проявява по няколко начина: степен на достатъчна политическа информираност за събития и факти; ясно лично политическо мнение;изграждане на ясна и логична политическа теза (Например:"Тази партия е по-добра, защото……"). Създаване на цялостна политическа доктрина (идеология), т.е. система от взаимосвързани политически тези. Тя е най-завършен вид политическо знание и не е по силите на един човек. Тя се създава само от гениални личности и затова доста рядко (Макиавели – Поритиката има за цел да научи хората как да постигнат успех!; Маркс – Политиката е концентриран израз на икономиката. Няма политика въобще.).

Политически принципи, необходими за стабилизиране на политическата култура:
• последователна защита на целите
• аргументиране на интересите
• твърдост при политически трудности
• готовност за компромис
• умение за селекция на политическите задачи, съобразно тяхната актуалност и важност
• намиране на подходящи партнъори и средства за достигане на целта

Изграждането на политическата култура на личността става постъпателно чрез самообразование => политическо възпитание => политическо участие => политическото творчество – това е най-висш етап в процеса на овладяване на политическата култура, характерна за политическите гении.

Видове политическа култура (типология):

А) Съобразно нейните национални, религиозни и социални пластови особености:
регионална – европейска, азиатска, балканска и други;
зависи от особеностите на отделните човешки раси – славянска, арабска, латинска;
масова политическа култура – в едно и също общество;
активистка политическа култура – на хората, работещи доброволно за дадена политическа кауза;
професионалистка политическа култура (елитарна ) – хората са ангажирани професионално с политика и управление, т.е. политическата култура на елита на обществото.

Б) Герхард Алманд предлага типология на базата на традициите на обществото:
англосаксански тип (Канада, САЩ, Англия, Австралия, Нова Зеландия) – със стабилна и еднородна политическа култура като резултат от сходството между ценностните системи на всички граждани (независими средства за информация, лобизъм, утвърждаване дейността на групите за натиск и други). Такава политическа култура е прагматична, с цел създаване на разумна политика.
средиземноморски тип (Франция, Италия, Испания) – силно изразена вътрешнонационална разпокъсаност между политическата култура на отделните слоеве. Има силно присъствие на емоциите, промяна на мненията, готовност за промени. Обществото е податливо на по-чести политически промени.
смесена политическа култура (Гърция, България) – редуват се периоди на стабилност и нестабилност в държавата.

В) Взависимост от степента на цивилизованост:
патриархална – например африканските племенни народи днес. Хората са свързани повече с рода и племето, отколкото с държавните институции.
поданическа – при силна държава и централизиран тип политическа система. Тогава гражданинът е скован и неактивен участник. Той е поданик на държавата.
активистка или култура на участието – в демократичното общество, където гражданите участват активно в политическия живот (британска, скандинавска и други).

Особено важно за развитие и стабилност на политическата култура на нацията е примерът, който дават основните политически институции в държавата със своята работа.