20. Изнудване.

Основни състави на изнудването, квалифицирани случаи (чл. 213а – 214). Разграничаване от измамата и грабежа.

1. В сега действащия НК има два основни състава на изнудване – по чл. 213а и по чл. 214 НК.
А) Традиционният за България основен състав на изнудването е по чл. 214, ал. 1 НК. Съгласно тази разпоредба, „Който с цел да набави за себе си или за другиго имотна облага принуди някого чрез сила или заплашване да извърши, да пропусне или да претърпи нещо противно на волята му и с това причини нему или другиму имотна вреда, се наказва за изнудване с...”.
Това престъпление очевидно има същата юридическа конструкция като активната измама, но с една разлика – тук неговият адресат не се заблуждава, а принуждава. Неговата воля за имуществено разпореждане е също опорочена, но не още на етапа на нейното формиране, а едва на етапа на нейната изява. Поради това адресатът на неблагоприятното въздействие разбира още при извършване на престъплението, че бива ползван, за да предизвика престъпния резултат – имотната вреда на себе си или на другиго. Вследствие на това и унищожаемостта на осъществената от него правна сделка следва не по силата на чл. 29 ЗЗД, а по силата на чл. 30 ЗЗД. Най-после неблагоприятното въздействие върху пострадалия от изнудването е такова, че съставлява само по себе си принуда по смисъла на чл. 143 НК, а не заблуждаване (лъгане), което, отделно взето, не е престъпно. Поради това съставът на изнудването има, за разлика от този на измамата, значението на поглъщащ състав на престъпление, изключвайки идеалната съвкупност – в случая с принудата.
Така в състава на класическото изнудване по чл. 214 НК се открояват последователно три причинни връзки:
а) вследствие на съдържащата се в него принуда се стига до физически или само психически тормоз върху адресата му;
б) вследствие на този тормоз и по съображения той да не продължи адресатът на изнудването предприема имуществено разпореждане – за своя или чужда сметка; и
в) вследствие на това негово разпореждане се стига до имотна вреда за него самия или за трето ощетено лице.
Б) През 1997 г. в НК беше предвиден и друг основен състав на изнудване – по чл. 213а, ал. 1 НК. Според тази разпоредба „Който с цел да принуди другиго да се разпореди с вещ или със свое право или да поеме имуществено задължение го заплаши с насилие, разгласяване на позорящи обстоятелства, увреждане на имущество или друго противозаконно действие с тежки последици за него или негови ближни, се наказва с...”.
Това изнудване се заключава и изчерпва с неблагоприятното и в частност с принудителното въздействие върху неговия адресат. За довършеността на това престъпление е достатъчно адресатът да изпита тормоза от страна на дееца, поставил си за цел да накара адресата да извърши вредоносно имуществено разпореждане. Не е нужно, за разлика от предходното, класическо изнудване, адресатът действително да е извършил разпореждане и да е причинил на себе си или на трето лице имотна вреда. Разпоредителната дейност на адресата и настъпилата от нея имотна вреда са пренесени в субективната страна на престъплението.
Очевидно е обаче, че това ново изнудване не е нищо друго и нищо повече от опит (чл. 18 НК) за класическото изнудване по чл. 214 НК, стигнал до принуждаването на адресата. А щом става дума за опит, той във всички случаи ще се окаже погълнат. Така разглежданият състав по чл. 213а НК се поглъща от този по чл. 214 във връзка с чл. 18 НК и следователно остава без свое собствено приложно поле. Би могло да му се намери приложно поле само ако бъде формулиран като специален спрямо състава по чл. 214 НК, например, ако се приеме, че има особен субект, например длъжностно лице или застраховател. Но съставът по чл. 213а НК не е формулиран като специален, заради което остава без приложно поле – очертаната в него дейност следва поначало да се квалифицира по чл. 214 във връзка с чл. 18 НК, а не по разглеждания чл. 213а НК.
По изложените съображения никоя наказателноправна система не съдържа такива два несъвместими състава, които се отнасят един към друг като опит към довършено престъпление. Другите наказателноправни системи избират винаги и само единия от двата състава – или онзи, чийто престъпен резултат се свежда единствено до неблагоприятно въздействие върху адресата, или онзи, чийто престъпен резултат е имотната вреда (за принудения или за трето ощетено лице), какъвто се явява престъпният резултат на измамата. Симетрията с нея изисква да се предпочете второто разрешение, като чл. 213а НК бъде заличен.
2. Квалифицираните случаи на класическото изнудване са предвидени в чл. 214, ал. 2 и 3 НК. Те са подредени в три степени – във възходящ ред на тежест.
А) Към първата степен спадат случаите със следните квалифициращи обстоятелства:
- когато деянието е придружено със заплаха за убийство или тежка телесна повреда, т.е. със закана за такова престъпление, която сама по себе си е престъпление по чл. 144 НК;
- когато деянието е придружено с причиняване на лека телесна повреда;
- когато деянието е придружено с отнемане, унищожаване или повреждане на имущество, т.е. чрез едно само по себе си имуществено престъпление (кражба, грабеж или такова по чл. 216 НК) се оказва принудително въздействие върху адресата и се предизвика чрез друго, следващо имуществено увреждане;
- когато деянието е извършено от две или повече лица, т.е. групово, при което, подобно на изнасилването (чл. 152, ал. 3, т. 1 НК) и за разлика от другите, вече разгледани престъпления против собствеността, не е нужно да има и предварителен сговор;
- когато деянието е извършено от лице, което се занимава с охранителна дейност, от служител в организация, която извършва застрахователна или охранителна дейност, от лице, което действа по поръчка на такава организация или се представя, че действа по такава поръчка, от лице от състава на МВР или лице, което се представя за такова (чл. 142, ал. 2, т. 6 НК); от лице, което участва в организация или група, която чрез използване на сила или внушаване на страх сключва сделки или извлича облаги (чл. 142, ал. , т. 8 вр. чл. 321а НК);
- когато деянието е извършено от въоръжено лице, както грабежът по чл. 199, ал. 2, т. 3 НК, без обаче да се изисква и предметът на посегателство да е бил в особено големи размери;
- когато деянието е извършено повторно в немаловажни случаи, каквото е и квалифициращото обстоятелство на кражбата по чл. 195, ал. 1, т. 7 НК.
Б) Още по-тежко наказуеми случаи на изнудване са следните:
- когато с деянието е причинена средна или тежка телесна повреда;
- ако с деянието са причинени значителни имуществени вреди;
- ако деянието е придружено с взрив или палеж, послужили за принудителното въздействие върху адресата;
- ако деянието е извършено от или с участието на длъжностно лице;
- ако деянието е извършено спрямо длъжностно лице във връзка със службата му;
- ако деянието представлява опасен рецидив.
В) И най-тежко наказуемите случаи на изнудване са като тези на грабежа по чл. 199, ал. 3, т. 1 и 2 НК:
- когато деянието е придружено с тежка или средна телесна повреда, от която е последвала смърт;
- ако деянието е придружено с убийство или с опит за убийство.
3. А) По своята конструкция изнудването прилича на измамата, но при него адресатът на въздействие не се заблуждава, а се принуждава да извърши акт на имуществено разпореждане. Затова при измамата вредоносното имуществено разпореждане се извършва, без нейният адресат и автор на разпореждането да съзнава вредоносния му характер. Докато при изнудването той съзнава вредоносния характер на своето разпореждане, но го предпочита пред продължаването на психическото или физическото въздействие върху него.
Б) Изнудването прилича и на грабежа, защото и при двете престъпления, като се използва принуда и засягане личността на друг човек, се стига до имотна вреда и засягане на чуждо имущество.
Както обаче измамата се различава от онази кражба, която е била улеснена чрез заблуждаване (лъгане) на пострадалия, по същия начин и грабежът се различава от изнудването. Защото и тук въздействието върху адресата на престъплението, макар съставляващо принуда, а не мамене, има за обективно и субективно предназначение да го насочи не само към фактически значимо, а към юридически значимо поведение. Със своята принуда деецът не заставя адресата да намали физическата охрана на предмета на престъплението, за да може да му го отнеме, а го заставя сам да се разпореди с него в полза на дееца или на друго облагодетелствано лице.