20. Конфликт на културите. Субкултура и престъпност. Теория за сигматизацията. Теория за дрейфа

1. Теория за конфликта на културите- за разлика от другите социално концепции се основава на социалната психология и социалнопсихологическите механизми на формиране на личността на престъпника. Конфликтът се проявява при взаимодействието в социалната среда, поради това и в съвременната социалнопсихологическа теория се използват много от положенията, формулирани от Г.Зимел. Според него конфликтът е форма на взаимодействие. Той не се интересува от съдържанието на конфликта.
Изследванията, въз основа на които се изгражда теорията, са в областта на престъпността на непълнолетните, и то груповите прояви на проявление. Самата пр-ст тук се възприема като елемент на културата.
Конфликта възниква при стълкновение на интереси на различни групи. Интересът на групата и целите, които тя преследва изискват всички нейни членове да ги отстояват, за да може групата да оцелее. Това до голяма степен зависи от привързаността на отделния член към групата. Престъпникът се идентифицираа с групата, чиито членове са обеденинили от желанието да извършат престъпления, като използва възможностите на групата, обединила техния опит.
Торстън Селин обосновава тезата че този конфликт всъщност е конфликт на културните ценности и че в основата на престъплението е конфликта на културите, на „културните кодекси”. Според него не субкултурната на определената социална прослойка, а онези противоречия, които се пораждат в една среда, в която различните поколения са носители на противоположни ценности.
Селин е повлиян от високата престъпност на децата от имигрантски семейства и търси обяснението във високата конфликтност в имиграционната среда. Той проследява живота на детето от италианско семейство на имигранти със сложните му взаимоотношения с родители, братя и сестри от една страна, и с американското училище от друга страна. При равни възможности Селин отбелязва дискриминационното отношение на учителите към имигранта. На тази база той разграничава две форми на конфликт на културите: първичен, в най-близкото обкръжение и вторичен, основаващ се на дискириминацията, която се проявява по отношение на определените групи от населението.
Теорията на конфликта на културите се използва за обясняване на големите различия в престъпната активност на лицата от различните културни среди, включително като се използват и такива фактори като расова, етническа или религиозна принадлежност. Различните културни среди имат свои напълно контрадикторни норми. Според Селин се извършва трансмисия на нормите от една социална група в друга поради респекта на промулгирани от държавната норма.
Конфликтът на културите не е единствена концепция, която се ползва от социалнопсихологическите закономерности. Ако общуването в социалната среда е отправната точка, то социалнопсихологическите моменти са налице при теорията на субкултурите и при другите социологично ориентирани теории.
Теорията на конфликта на културите заимства принципни положения от други теории: закона за имитацията на Тард, диференциалната асоциация на Съдърланд, културната трансмисия на Шоу и Макей, субкултурата на Клауйрд и Оулин.
Конфликт на културите като теория съдържа редици рационални моменти, които в контекста на възгледа за социалната дезорганизация дават незавършена теоретична основа на етиологията на престъпността.
Критика: конфликтът на култури не може да бъде обща детерминанта на престъпността. Като явление тя също се изменя и придобива по-голяма криминогенност в условия на социална дезорганизация.
2. Теория за субкултурите и престъпността- тя е друга разновидност на социологическото направление в Кр, която се развива главно в САЩ. В нея са заимствани възгледи от теорията за аномията и диференциалната асоциация, като са привнесени идеи от други социологически концепции за отклоняващото се поведение.
Интензивните изследвания върху субкултурата започват с Ф.Тестър, които изучава 1313 младежки престъпни банди в Чикаго. Резултатите от изследването му позволяват не само да се разкрие характера и структурата на престъпните общности и динамиката на взаимоотношенията в тях, но и да търси последиците от социалната дезорганизация в граската среда, вкл. и териториалното разпределение на пр-та. Тъкмо географията на пр-та отвежда изследователите в онези райони на града, в които живеят хората от низшите слоеве и където господства делинквентната субкултура. Трешър обособява 4ри типа на колективно поведение в криминалните банди: движение в кръг; линейно поведение; противопоставящо се, при което няма единодействие; разнопосочно /дисперсивно/ движение в смисъл поведение.
Той има много последователи сред които и Аалберт Коен. Коен допуска че при разрива между социални цели и средства за тяхното достигане настъпва преход от аномия към девиантно поведение. Основния тезис, от които тръгва Коен, е че човек се развива в собствената си среда: групата от равни на него или в криминални групи, чиито ценности са по усточиви и с това се определят дълготрайността на групата.
Той изследва културата на криминалните групи, като изходния въпрос за него е кои са причините за съществуването на криминални банди сред децата от нишите класи на американското общество и кои причини не са утилитарни т.е. не са нещо необходимо или целенасочено. Той търси отговора в съдържанието на деликвентната субкултура, тъй като най-често девиантното поведение се среща сред децата от нишите класи на големите градове.
За Коен интерес представлява не правонарушителя сам по себе си, а взаимоотношенията в криминалната група. Отхвърляйки утилитарния характер на престъпното поведение т.е преследването на някакъв финансов успех той стига до извода, че причината е в самата субкултура. Детето от работническата класа от момента на раждането си е обречено да бъде в низините без възможност да усвоява стандарти на други класи. Деликвентната субкултура е „явно и пълно отрицание на стандартите на средната класа“.
Обратната реакция т.е. пълното отричане на ценностите на средната класа се проявява когато детето разбере че възможностите да се издигне в соц-та струкктура са обречен и това поражда страх. В престъпната група подрастващият се чувства по-конфортно. Самото създаване на престъпните банди е колективен изход от безнадеждното положение, в което се намират децата от низшите класи.
У.Милър също изследва делинквентното поведение на децата от низшите класи и е по-краен от Коен. Той смята, че престъпната субкултура по правило е част от ценностите на нисшите класи, нещо повече: културата на нисшата класа е факторът, който генерира престъпността на криминалните банди. Източник на неговите разбирания са наблюденията му върху взаимоотношенията между ученици и учители, социални работници и социално слаби деца, полиция и престъпници.
Клифърд Шоу и Хенри Макей коригират някои от изводите на Трешър. Според тях не всички групи имат някаква организация и непълнолетните по-често действат в съучастие за извършване на определено престъпление, след което временно създадената група се разпада. Но и те поставят в основата на пр-та делинквентната субкултура, наблюдавайки жилищните райони, разположени на границата с промишлените или търговски зони.
Те акцентират върху изключително криминогената роля на семемейната, съседската среда и средата от улицата. Основнията за възникване на субкултурата, вкл. и на престъпни младежки банди, чиито норми и ценности отговарят на тези на възрастните престъпници са няколко:
- ежедневнието на непълнолетните трябва да е част от криминалната дейност на възрастните, с които са в една соц-на група, а конвенционалните им престъпни роли да са достояние на подрастващите било в семейството или в съседската общност;
- контактът с хора, които изпълняват престъпни роли и най-вече такива с престъпна кариера, особено ако тези възрастни по закон или на практика осъществяват социален контрол над непълнолетните, ускорява усвояването на нормите и ценностите на субкултурата.
Различията между районите обуславят конфликта на субкултурите, който се поражда в условията на „висока честота на вертикалната и географската мобилност” от непълнолетни с неизградени трайни системи от конвенционални роли.
В наши дни Кен Уеда разглежда идеята за субкултурата като причина на престъпността в Япония, като характеризира субкултурата в японското общество със стремежа на много младежи от социално слабите слаеве да се изявяват като „истински мъже” с агресивност и т.н. Соц-то положение на правонарушитерите е свързано с отсъствие на един от родителите, многочислени семейства, хронична бедност или непристижната работа на родителите.
Теорията за деликвентните субкултири е подчертано кастова- според нея човекът се оказва затворен в собствената си среда от момента на раждането си и всички опити да премине битието, като напусне средата си и премине в друга социална среда са обречени и под въздействието на социалната си среда той става престъпник- това е своеобразен социален детерминизъм, който изоставя факторите на средата и ги заменя с един общ- криминалната субкултура.
„Класическите” характеристики на престъпните младежки групи значително се измениха в последните две десетилетия. Принадлежността на младежите към организираната и транснационалната престъпност изисква и други обяснения. Днес престъпността е значително интелектуализирана и в никакъв случай не може да се обясни само с делинквентната субкултура.
3. Теорията за стигматизацията- намира много привърженици сред социално ориентираните криминолози. По голямо разпространение в Европа тя придобива в края на на 20-и век. В нейната основа стой възгледа на Дж.Мийд за символичния интеракционизъм, според който индивидът усвоява опита посредством социални символи, най-вече вербална комуникация и така изгражда самосъзнанието си.
Мийд следва формулата „младият правонарушител се превръща в лош защото, бива определян като лош”- това е механизмът на стигматизизирането- поставянето на печат върху определено лице като престъпник.
Цялостната интерпретация на идеите за стигматизацията прави Е.Лемерт. В центъра той поставя дисоциалността като последица от интеракция между индивида и обществото. На тази основа той търси отговор на въпроса защо индивида или група от хора нарушават закона и защо в последствие индивида продължава да нарушава закона, като се търси механизмът, по който се стига до стигматизирането на отделния човек като престъпник.
Лемерт разграничава първична и вторична /секундарна/ девиантност, между които се разполагат криминогенни фактори.
Изучаването на първичната девиантност има за цел да установи механизма на първото провинение, на отклонението от социални норми. Основен проблем е този за причините на девиантното поведение- социални и биологични.
Вторична девиантност- тя е налице при лица, които продължават да извършват правонарушението. Анализът на факторите за продължаващата девиатност разкрива механизмите на престъпната кариера на определено лице. Според привържениците на теорията за стигмантизацията причината за това е социалната реакция спрямо извършеното правонарушение. Тази реакция е свързана с възбуждането на наказ.преследване, а кумулацията е съдебният процес и особено ако съд-я процес е публичен. Намесването на репресивната машина след осъждането води до официалното етикиране на правонарушителя като престъпник.

Х.Бейкър разширява тезата на Лемерт. Според него девиантното поведение се създава чрез обществената реакция, която е избирателна. В резултат на селекционния процес само малка част от тези, които нарушават правните норми, биват регистрирани като престъпници.
Бейкър разглежда стигматизацията в 3 аспекта: 1/ с оглед на решителното ограничаване на пространството за действие на стигматизираното като престъпник лице, за което остават социално по-негативни роли; 2/ отнася се до въздействието на процеса на стигматизиране върху идентичността на засегнатото лице, вкл. и поради недоверието, оказано му от средата /обстоятелството, че човек е стигматизиран като престъпник, алкохолик и т.н. засяга неговият престиж и той е ограничен в общуването си/; 3/ очертава трайното изграждане на престъпната кариера, свързано с навлизането в организираната девиантна група, което е сигурен рисков фактор за по-нататъшно нарушаване на нормите.
Ст.Квензел очертава модела на първична девиация по следния начин: протестиращ, недоволстващ, побойник, рокер, крадец на дребни вещи от деца. Строгостта на социалната реакция на тези не тежки отклонения открива пътя на престъпника.
Теорията за стигматизацията има голямо практическо значение за усъвършенстване на контрола над престъпността. Поради това се правят опити за интегриране на етилогичните теории и теорията Labeling-Approach т.е. за преодоляване на различнията посредсвом интеграция на двете парадигми. Това означава да се използват предимствата на етимологичните теории, които търсят факторите на престъпността и престъпното поведение в личността и зообикалящата я среда и рационално в теориата- формите на „наказателноправният социален контрол” и произтичащия от него стигматизиращ ефект за личността.
Критиците на теорията сочат като нейна основна слабост значителното опростяване на криминологичната детерминация, свеждайки я до нормативните аспекти на поведението т.е. до фактори от нормативен порядък, вкл. и до определени форми на контрол. Положителното е опитът да се проследи социалното и институционалното въздействие върху личността на правонарушителя, което макар и да няма основно криминогенно значение има безспорен криминогенен ефект. До сега не е намерен друг по-резултатен механизъм за контрол.
4. Теория за Дрейфа- концепцията за „дрейфа” се изгражда върху разбирането за положението на младия правонарушител в съвременното общество, което се характеризира със сложни схеми на социализация в условията на множество забрани, от една страна, и от друга- с възможности за преодоляване или заобикаляне на тези забрани.
Водещо име в областта на тези идеи е Дейвед Матза- според него в сложното съвременно общество младежът не е принуден да избира между нормалното и престъпното поведение или между различните форми на социална патология. Именно поради усложнената структура и противоречивост на обществото младежът той може без особен риск да „дрейфува” между нормативно позволеното и забраненото поведение. Много хора особено от ниските класи дрейфуват успешно разчитайки на снизходителност от страна на полицията и правосъдието. Основанието е, че ниския им социален статус се приема като смекчаващо отговорността обстоятелство. Младежите които са придобили вече този опит се чувстват улеснени да продължават да „дрейфуват “
Механизма на дрейфа се използва от отделни лица или престъпни групи. Разчита се на незначителната публичност на гангстерските банди и дейността им, като отговорността за действията на отделно лице или група се прехвърля върху други.
Теорията на Матза и Сайкис няма претенцията да обхваща всички младежи- тя по-скоро се отнася към младежите, които интернализират конформените норми, като самото интернализиране на нормите става по различен начин.
Модифицирането е свързано с интернализирането: ако младежът възприема конформната норма откъм нейния задължителен аспект, колкото по-силно акцентира тази правна готовност, толкова по-възможно е да допусне отклонение.
Теорията за „дрейфа” никога не е имала претенцията да бъде обща теория за престъпността, независимо че и други криминолози са изграждали възгледите си единствено върху анализа на младежката престъпност. Но Матза и Сайкис обосновават идеи, които са насочени директно към контрола над пр-та, чиито слабости правят възможен „дрейфа” на младежите в обществото.
Неефективността на контрола е особено голяма в условията на социални и икономически промени. Нестабилната ситуация в страните от Централна и Източна Европа в наши дни предлага много обективни предпоставки за „дрейфа” между социалноположителните и престъпните модели на поведение.