19. Учението за правовата държава

Когато става дума за “правова държава” най-често се набляга на различни страни на общо взето едно и също явление - правовата форма на осъществяване на политическата власт в политическото общество; форма, която изключва произвола и субективизма в упражняването на властта и която изисква действията на политическите субекти да бъдат съобразени с правото. Зараждането на доктрината за правовата държава датира от края на ХVII и началото на ХIХ в., и е свързано с имената на К. Велкер, К. фон Ротек, Р. фон Мол, В. фон Хумболд, Л. фон Щайн, И. Кант, Г. Хегел и др. Те превръщат идващите от древността идеи за правова държавност в стройна теоретична конструкция, изразяваща интереса на новата буржоазна класа да създаде такъв начин на действие на държавната власт, който да отговаря на условията на пазарното общество. Нейният първоначален вариант, наред с другото, според повечето от посочените учени предполагало държавната дейност да се подчинява на конституцията и законите, приети от парламента, а изпълнителната власт да е изцяло подчинена и отговорна пред него. Съдебната власт не трябвало да твори правото, а само точно да прилага установеното от парламента. Чрез него държавата сама и доброволно се самоограничавала. Правовата държава се схващала повече като позитивноправова, а не толкова като естествено правова държава.
Възприемането на идеята за правовата държава и в българската правна наука , започнало още през края на миналия век и утвърждаването й като идеал през цялото съществуване на буржоазната ни държавност, бе преустановено след 9. IХ. 1944 год. под влияние на съветската правна и политическа наука. Едва през последните десетина години то бе възродено .
Днес в политико-правната литература се сочат множество съставни елементи на правовата държава. Най-често за такива се обявяват: върховенството на Конституцията , водещата роля на закона; изискването за неприкосновеност на естествените и неотменими права на човека; разделението на държавните функции ; съдебният контрол за конституционосъобразност на законите и за законосъобразност на подзаконовите актове; обвързаността на всички държавни органи със правото и закона; съразмерността на действията на държавните органи на реалните обстоятелства; съдебната защита за правата на гражданите; многопартийната система; взаимната отговорност между гражданина и държавата; защита на правата на останалите в малцинство; обезпечаване на суверенитета, на върховенството на държавата в обществото спрямо другите политически организации; обезпечаване на върховенството на позитивното право сред другите нормативни регулатори; съответствие на позитивното право с правото ; обезпечаване на безпрепятствената реализация на правото чрез преустройство на съдебната власт; използуване на общопозволителния тип правно регулиране; усъвършенствуване на процесуалните позитивноправни норми; установяване и гарантиране чрез закона на обективно необходимата мяра на свобода; фактическа реализация на правовия закон, и др.
Степента на реализация на всички тези изисквания и критерии за това една държава да бъде наречена правова, е различна за различните държави в различните етапи на тяхното развитие. Всяка държава е правова само тогава и дотолкова, когато и доколкото в нея и в политическото общество, което тя обединява, се реализира обективно необходимата мяра за социална свобода на социалните субекти.
В този смисъл напълно неправова държава няма, както няма и изцяло правова държава. Във всяка държава законодателството допуска известна защита на обективно необходимата мяра на свобода. Но в никоя държава тази мяра на свобода не е напълно осигурена от държавата и не е налице в политическото общество в пълна степен. Правовата държава не се провъзгласява; тя е процес на постигане на свободата на социалните субекти.
Върховенството на правото предполага правова държавност, правово осъществяване на политическата власт, така както е склонно да го тълкува континенталната правна доктрина. Но, върховенството на правото не се изчерпва само с правовото осъществяване на политическата власт, на политическата дейност. То предполага и правово, т. е. съобразено с обективно необходимата мяра на свобода, осъществяване на всички дейности в гражданското общество. Ето защо използуването на термина "върховенство на правото" дава повече предимства и методологични възможности в сравнение с по-тясното понятие "правова държава
С оглед на всичко това в настоящия труд понятията правова държава и върховенство (господство) на правото се употребяват изключително като синоними, т. е. в смисъл на правово, а именно - съобразено с обективно необходимата свобода, - осъществяване на дейността на социалните субекти, като правовата държава не се схваща само в традиционния смисъл като правова държавност, а и като правово общество, като общество на свободата.