19. Социологически теории в криминологията. Теория за аномията. Теория за диференциалната асоциация

1. Теорията за аномията- възниква в края на 19 в. и е първата социологически ориентирана теория за обяснения на престъпното поведение и престъпността. Нейн основоположник е Емил Дюркхайим. Неговите възгледи бележат първия преход от развитието на тази теория. Тук аномията трябва да се разбира като откъсване на човека от обществото /от средата му/ това се нарича аномична ситуация. Така според него основен фактор за девиантно /отклонение, вкл. престъпно/ поведение е липсата на хармония в отношенията между индивида и държавата. Той издига индивида в култ и смята, че държавата е длъжна да създава и гарантира правата на отделната личност. Солидарността и социалната сплотеност е в основата на обществения живот, според Дюрхайм. Вторичните социални групи/първичната е обществото/ са на практика тези, които поддържат моралната отговорност и осигуряват моралната регулация на поведението на отделния човек. Използвайки структурния подход, Дюрхайм възлага моралния проблем за моралния проблем за поддържането на социалната сплотеност на вторичните групи. В центъра на тази обществената структура стои семейството.
Дюрхайм вижда в по-голямата мобилност на младите хора опасност за намаляване на семейната солидарност, а от там и на обществената солидарност. Както и О.Конт той счита, че семейството е мястото, където индивида се възпитава като алтроист и на отделните членове се внушава умереност. Разкращането на на тази увереност често е в основата на самоубийствата- един морален проблем, на който дрхайм отдава голямо значение.
Самоубийството постепенно заема основно място в теорията на Дюркхайм като основният му труд по темата е „Самоубийството-социологичен етюд”, в която успешно съчетава емпиричния подход на изследване с теоретичното обобщение. Формира се понятието „социален процент на самоубийствата”, което показва отношението на на броя на самоубийствата към броя на населението.
Дюркхаим е детерминист. Той приема че самоубийството се определя от външни на индивида причини, които управляват хората, а не от вътрешни свойства. Той търси и изучава социалните измерения на това явление, като не се поддава на психологизъм докато търси соц-та детерминация на соц-то явление. Според него не свойствата, а чувствата и емоциите определят сиуцидното поведение, а фактори от социален хар-р: семейни, политически, национални и др. Човек може да се счита предпазен от самоубийството в такава степен, в каквато той е социализиран, като степента на социализация при можете и жените е различна.
Дюркхайм е убеден, че нормалният живот на човешката общество е възможен при социална сплотеност, а социалната дезорганизация е факторът, които я разрушава. В условията на значителни социални промени механизмите, които осигуряват социалната сплотеност и с това и безконфликтното съществуване във вторичната група и общесттвото като цяло, се нарушават. Социалният контрол отслабва или отпада изцяло, в резултат на което настъпва частична или пълна дезоргиентираност на индивида и той не се счита повече обвързан със системата от ценности и норми. Индивидът изпада в аномия- особено състояние на несигуурност и отчужденост и връх в поведението му вземат „дремещите” у него етоистични тенденции. Според него личността, изпаднала в екстремна ситуация, каквато е аномичната, е изправена пред алтернативата самоубийство или престъпление.
За него аномията е именно състояние на дезорганизираност, когато около индивида настъпва пълен крах- по този начин той влага в понятието „аномия” друго съдържание, различно от това на теолозите от 16-ти век. Той разграничава два вида аномия:
- икономическа аномия- когато е нарушен нормативния ред, установяващ относителна точност максималното ниво на материално благосъстояние на обществените класи;
- семейна аномия- когато е нарушен семейният порядък, осигуряващ баланс във взаимоотношенията, дисциплина и взаимно уважение.
В анализа си за самоубийствата Дюркхаxм отхвърля индивидуалната предразположеност на индивида към самоубийство и като основана причина посочва конкретното суициодно поведение и на суицида като масово явление в соц-та среда. Той разграничава 4 типа суициодни прояви: суицидни :
- егоистично самоубийство- до него индивид достига, когато осъзнае пълната си изолация от вторичните социални групи. Причината е в това, че индивидът е откъснат от обществото и то престава чрез своите механизми да регулира социалното му поведение. Изолацията от обществото е по-скоро самоизолация в следствие на егоизма и индивидуализма, определящи поведението на индивида. Обикновено егоистичното самоубийства се наблюдава при трудно приспособими хора. Най-дълбоките причини са „болното общество”, „колективната безчувстваност” и др. т.е. всичко онова, което характеризира социалната дезинтеграция.
- алтруистично самоубийство- този тип самоубийство е коренно противоположен ва егоистичния. Тук приспадат хора, които са изключително привързани към определена идея или дело, на което са се посветили. Дюркхайм ги свързва с древните обичай: самоубийство на робите при смърт на господаря, но в съвремения свят такива са случаите на самоубийци камикадзе;
- аномично самоубийство- има изключително голямо криминологично значение. Свързано е с кризисни периоди и коренни промени в обществото. Промените дезорганизират индивида, нарушават сериозно изградените социални стериотипи на поведение, водят до разпад на всичките му връзки с най-непосредствената среда и обществото. При това положение някои загубват досегашното си социално положение, чувстват се напълно изолирани. Според Дюрхайм не всички кризисни ситуации водят до самоубийство.- напр. по време на война. Тези самоубийства са характерни за хората, работище в сферата на търговията и промишлеността;
- фаталистично самоубийство- то е в резултат на засилен контрол от страна на непосредствената група, към която принадлежи индивида. Този външен натиск понякога става непоносим и индивидът използва самоубийството за да се освободи.
Дюркхайм изгражда теорията си за аномията въз основа на статистически материал т.е. опитно, като отхвърля господствощото общо мнение, че самоубиъството е проява на психична болест или каквото и да е психично разстройство. Изключва също и генетичний фактор,, както и модното за онова време разбиране, че самоубийството е проява на тайнствената сила на расата.
2. Робърт Мертън за аномията- в края на 30-те год. на 20 век дава нов тласък на теорията на аномията, като това е съвременния етап от развитието й. Изхождайки от концепцията на Дюрхайм, той изследва социалната структура. Целта е да се обясни от социологически позиции отклоняващото се поведение в условията на нараснала и изменила някои от основните си характеристики престъпност. Мъртън прием, че аномията е присъща на всяко човешко общество и чрез ная може да се обясни детерминацията на социалните девиации. Както и повечето изследователи от това време, Мъртън изследва престъпността на непълнолетните и изгражда цялостна теория за девиантното поведение. Според него престъпното поведение е резултат от една страна на противоречието между културата и социалната структура, а от друга- на използваните средства за постигане на социалните културни цели. Девиенат е човек, които се отклонил или изцяло се е откъснал от културната група, към която принадлежи.
Според Мъртън аномията може да се отпредели като състояние, което възниква в ситуация на рязко разминаване между кулутурните норми и културните цели, от една страна и от друга- възможностите на индивида да постъпва в съоотвествие с тях. Буквално аномията се представя кат „разпадане на културната структура”.

- конформизъм- това е най-разпространеният тип на адаптация в социалната ситуация както към културните цели, така и към конституционализираните средства за достигане на тези цели. Конформното поведение е насочено към достигане на културните цели с допустими от закона средства. Това е нормален тип на социална адаптация и не носи рискове от девиация. Моделите на конформизъм се усвояват в процеса на социализация на личността.
Останалите черти типа адаптация са основа за девиантно поведение:
- иновация- индивидът възприема полезността на културните условности, но не и средставата за дотигането им /престъпност на белите яки/
- ритуализъм- индивидът приема институционализираните средства, но не и целите за постигането им- той се отказва от тях или ги свежда до степен, която позволява те да бъдат постиганити с позволените средства. Насочвайки се към свои различни от културните цели индивидът внимава да не се компрометира, но това не му носи удовлетворение. Само приспособеността му го предпазва от девиантно поведение и само рамките на този самоконтрол рискът от криминализиране на личността отпада;
- ретретизъм /оттегляне/- тази адаптация има голям криминогенен потенциал. Индивидът отрича и културните цели и средствата за постигането им в следствие на пълно отчуждение от обществото. Индивидът като че ли е извън обществото. Към тази група Мъртън причислява алкохолиците, наркоманите, психопатите и др. Те няман никакви социално значини цели, отхвърлят всякакви модели и норми на поведение и живота им протича в собствената им ретретистко среда. В тази среда властва такава аномалия;
- метеж- в 1ят случай индивидът не приема културните цели и средствата за тяхното постигане, а във 2ят- приема съществуващите цели и средства, но той не е нито конформист, нито ретретист. За индивида тези средства са произволни и не е задължително да се съобразява с тях.
Когато инстиционалната система се превърна в преграда за узаконяване на културните цели и средства нужни за достигане на желания стандарт, възниква условия за метеж. Тази адаптация характерна за хората които искат да изменят обществото и за това често мотивите им са политически.
Така според Мъртън трябва да се приеме, че натискът на социалната група /култура/ предразполага към аномия и с това към девиантно поведение. Степента на предразполженост при всеки човек е различна и е в пряка зависимост от принадлежността му към единна друга група.
След Мъртън определение на аномия дава и Е.Съдърланд: „Лицето се превръща в деликвент поради преобладаващо въздействие на становищата, подкрепящи нарушаването на закона, над становищата, покривителстващи спазването му.”. Изложеното дава основание на Р.Мъртън да дефинира съвсем кратко аномията като безнормативност.
Теорията за аномията придобива подчертана актуалност в периоди на по-значителни икономически и социални сътресения в обществото. Нарастването на самоубийствата и всички останали форми на социална паталогия връщат изследователине към Е.Дюркхайм. С основание се повдига въпроса дали в новите социални условия не биха могли да се верифицират теоретичните изводи на Дюрхайм.
Критиците на Р.Мъртън изтъкват най-напред кастовостта н атеорията, като внасят съмнение и в обективността на органите на реда. Другата трудност е в това, че е трудно да се определи дали дадена институционализирана норма може да се определи като културна цел или регулираща норма т.е. самото понятие не е достатъчно определено. Методическоно възражение срещу теорията е поради ограничената й обща социологическа база- тя се изгражда върху емпириката на юнишеската Кр.
3. Теория за диференциалната асоциация- новата теория за престъпността: „теория на диференциалната асоциация” от Е.Съдърланд в трето му издание на „Принципи на криминологията”. Скоро тя става най-разпространената американска криминол.теория, която намира много поддръжници в Европа.
Актуалността на новата теория идва от изцяло социологическата й насоченост към проблемите на престъпността. Връзката и с психологията е само привидна, единствено понятието „асоциация” е заимствано психологията, иначе тя се характеризира като най-обобщената социологическа теория за причините на пр-та, освободена от всякакъв биологизъм. Съдърланд отива по-далеч- той оценява собствената си концепция като научна теория за обясняване на само на пр-та, но и на човешкото поведение. Поведението на човека- социалноположително или негативно, се основава на едни и същи закономерности- научаването, което се усвоява в процеса на обучението.
Концепцията за „научаването” е заимствана от Габриел Тард, който през 1890 пише, че човешкото поведение се учи /научава/. По „Закона за подражанието” индивидът се стреми да възпроизвежда чужди модели, образци на поведение. За него „обучаването” на личността в усвояването на престъпни модели на поведение съвпада с механизмите на позитивното социално обучение. Подходът на Съдърланд е напълно противоположен на биологичния подход на Ч.Ламброзо и неговите последователи- той бележи залеза на господстващия в края на 19-ти век и началото на 20-ти биологически и психологически подход в обяснението на престъпното поведение.
Теория на диференциалната асоциация се основава на 9 хипотези:
1. Хипотеза- „Престъпното поведение се научава”- Съдърланд разглежда „научава” като процес. Престъпното поведение се научава кат се разкрие съдържанието на комуникацията т.е. на общуването. Престъпното или отклоняващото се и социалноправно поведение са научават в средата. Процесите, които водят към системно престъпно поведение, по своята същност напълно съвпадат с процесите, които водят към социалнопозитивно поведение. Интеракцията разкрива механизма на взаимовръзките, на асоциацията.
2. Х.- „Престъпното поведение се научава в интеракция с други лица в процеса на общуването”- системното престъпно поведение е процес на връзка с тези, които извършват престъпления, както и систематичното, съобразено със закона поведение е процес на връзки с тези, които нарушават закона.
3. Х.- „Основната част от научаването на престъпното поведение се осъществява в група с близки личностни отношения”- тезата на Съдърланд е, че престъпното поведение се научава в по-голяма степен в интимната, най-непосредствената група, отколкото в другите групи. Тази теза логически води до принципа за диференциалната асоциация.
4. Х.- „Когато престъпното поведение се учи, наученото включва: а/техники за извършването на престъплението, които понякога са твърде сложни, понякога много прости; б/специфичната насока на мотиви, цели, рационализации и отношения”. Съдърланд приема че възможността отделен човек да избере системното престъпно поведение в общи линии се обуславя от това, доколко чести и непосредствени са контактите с образците т.е. моделите на престъпното поведение. Всъщност честотата, интензивността на интеракция с образците и непосредствеността в общуването са особено важни фактори за научаването и доразвиват и конкретизират по-общия процес. Диференциалната асоциация се оказва в зависимост от особеностите, от условията на средата, където се изявява личността.
5. Х.-„Специфичната насока на мотиви и цели се научава от определенията на правните кодекси като благоприятни и неблагоприятни.”- тук се имат предвид само отклоняващите се мотивации а не техниките на поведение.
6. Х.- „Човек става правонарушител поради това, че дефинициите, благоприятни по отношение на нарушаване на закона, превъзхождат тези, които са неблагоприятни спрямо нарушаване на закона.” - той акцентира върху конфликта на култури, който като че ли е иманентен на повечето американски теории за пр-та.
7. Х.- „Диференциалните асоциации могат да варират по честота, трайност, приоритет и интензивност.”- този принцип е основният и разкрива същността на теорията за диференциалната асоциация. Принципа дава определение за „диференциална асоциация”- преди всичко това е честотата на позитивните и негативните контакти с образци т.е. с моделите на поведение. Трайността, продължителността на връзките с негативните и позитивнит модели на поведение има особено значение за научаването. По-продължителните криминални асоциации т.е. с негативните образци осигуряват по-бързо усвояване на криминалното поведение.
Приоритетът на криминалните асоциации има важно значение те.е значение не само до продължителността на осъществяваните връзки, но и това, доколко те имат приоритет, лично значение за определената личност.
Интензитетът за Съдърланд, като позитивно оценяване на степента на дадено поведение е такова, доколко личността се стреми към неговото усвояване. Колкото „източникът на комуникация” е с по-висок престиж, толкова оценката за съответните модели на поведение е попозитивна.
В същност тази хипотеза утвърждава социалната дезорганизация като основна причина за системното девиантно поведение вкл. и престъпноста.
8. Х.- „Процесът на научаване на престъпното поведение е резултат от асоциацията /връзките/ с криминални и антикриминални образци включва всички механизми, които се вклчват при всяко друго обучение.”
9. Х.- „Въпреки че престъпното поведение е изява на основни потребности и ценностни системи, то не се обяснява чрез тези основни потребности и ценности, тъй като непрестъпното поведение е изява на същите потребности и ценности.”- този принцип въвежда в особеностите на мотивацията с оглед на съществуването на различни варианти на поведение в средата. Съдърланд засяга въпроса за потребностите- както търговеца, така и крадецът имат нужда от пари, но това не може да обясни девиантното поведение, тъй като и при двамата потребността е еднаква.