17. Крайно леви и крайно десни партии.

Крайно леви партии.
Представителите им са тези, които са свързани с Комунистическото движение. Техният генезис се намира в разрива на работническото движение между революционното и реформисткото движение. След Октомврийската революция през 1918 г. и завземането на властта от болшевиките през 1919 г., в Москва се създава Третият интернационал, наречен Комунистически, който има за цел да обедини в национален план всички Комунистически партии. От момента на утвърждаването на властта на болшевиките в Русия цялото развитие на Комунистическата партия е белязано от развитието на Комунистическата партия в Русия, в която се утвърждават принципите на Ленин и неговите последователи, сред които особено място заема Сталин. Властта на болшевиките поставя началото на исторически експеримент, който радикално трябва да премахне Капитализма и да създаде Комунизма. След продължителни вътрешни борби в партията, Сталин успява да вземе властта в свои ръце. От този момент той започва да реализира комунистическите идеи в практиката и създава тоталитарно общество, което се основава на диктатурата.

Теоретичните схеми на Маркс, доразвити от Ленин, могат да се реализират в условията на Русия чрез премахването на свободата на личността, на свободната стопанска инициатива и замяната им с диктатурата на Пролетариата. Тази политика довежда до своя логически резултат – насилие и терор. Те трябва да сломят всяка съпротива към властта на Сталин. Ако експериментът започнат от Ленин и продължил към Сталин се отнасяше само до мащабите на Русия, бихме могли да кажем, че това е „нормално”, но под диктата на Комунистическата партия на Русия Сталинизмът се превръща във водеща идеология на Комунистическите партии между двете Световни войни и нещо повече – под този диктат попадат и източноевропейските държави, в които след ВСВ се установява власт на Комунистическите партии по подобие на Сталиновия модел.

До 1879 г., опирайки се на огромната икономическата и военна мощ на Съветския съюз и на другите комунистически режими в Европа, Азия и Латинска Америка, Международното комунистическо движение оказва решаващо въздействие върху живота и развитието на десетки народи и държави. Освен в Източна Европа Комунистически диктатури се установяват в Китай, Северна Корея, Куба, Виетнам, в редица държави от Азия и Африка, възникват политически режими, които влизат в орбитата на Съветското влияние. Освен в тези страни, където се установяват Комунистически диктатури, Комунистическите партии имат силно влияние до 1989 г. в държави като Италия, Франция, Португалия, Испания и Гърция. Значително по-слабо влияние имат в Германия, Австрия, Скандинавските страни, Великобритания и САЩ.

След сгромолясването на Социалистическите режими в Съветският съюз и Източна Европа през 1989 г., рязко спада влиянието и значимостта на Комунистическата идеология и практика. Вътре в самите Комунистически партии протекоха дълбоки процеси, като бяха отречени основните аспекти на революционната теория. В почти всички източноевропейски страни бившите Комунистически партии се ориентираха към социалдемокрацията и постепенно се превръщат в партии на Парламентарната демокрация. Някои от техните крила с комунистически облик имат нищожно значение, с изключение на Чехия, където бившата Комунистическа партия запази своето значение, и в Русия под нова форма, след забраната на партията през 1981 г. (тя със закон е забранена).

Независимо от краха на комунистическият експеримент, идеологията на Комунизма продължава да оказва силно влияние в Русия и в някои от бившите република на Съветският съюз. Сега Комунистическите партии запазват господството си в Китай, Северна Корея, Куба и Виетнам. В Западна Европа под влияние на краха на комунистическата система рязко намаля ролята на Комунистическите партии, като в повечето страни те са с нищожно значение.

Крайно десни партии.
Те се разделят на две основни групи: първата група са партии от тоталитарен тип, към тях спадат фашистките и нацистките партии; втората група са наследници на тези първите или техни мотанти появили се на политическата сцена след разгрома на нацистка Германия и Италианският фашизъм, а някои от тях определени като „нови десни” възникват през 70-80те години на XX век.

Към първата група спадат Италианската фашистката партия на Бенито Мусолини и Национал-социалистическата работническа партия на Хитлерова Германия. Тези две партии възникват след ПСВ в страни, загубили войната и намиращи се в тежка икономическа и социална криза. Социалната база на тези партии са преди всичко страдащите от кризата социални групи и слоеве. Освен това тези партии получават подкрепата от политически среди и икономически групировки, които имат интерес от установяването на авторитарни режими.

Идеологията на тези партии се основават на национализма на шувенизма и яростният антикомунизъм. Национал-социалистическата комунистическа партия възприема расизма като водещ в политиката и идеолгията. В тяхната идеология е заложен и антисемитизмът (крайна форма на нетърпимост към евреите). През месец март 1919 г. Бенито Мусолини започва създаването на бойни групи „фаши ди комбатименто”. Това са организации от полувоенен тип, съставени от декласирани елементи и демобилизирани войници и офицери. В концепциите на фашизма и национал-социализма водещо място заема вождизмът и отричането на парламентарната форма на управление. Култът към личността на Хитлер достига невиждани размери и съчетан с политическа диктатура е доведен до съвършенство.

Нацистката партия покрива всички държавни структури и към края на 90те години започва масов терор, който прераства в геноцид срещу еврейството. Нацистка Германия започва ВСВ през 1939 г. и я завършва с поражение през 1945 г., с което претърпява крах и Национално-социалистическата партия. Подобна съдба има и фашизмът на Мусолини, който включва Италия на страната на Германия и има същата незавидна съдба като Хитлер. Между двете Световни войни фашистката идеология получава значително разпространение в редица европейски държави, особено след първите успехи на Германия в началото на ВСВ. Това обаче трае до края на войната и партиите в отделните страни също претърпяват крах.

Крахът на нацизма и фашизма нанася удар върху опитите тези партии да бъдат възродени. Независимо от това се появяват различни техни мотанти, които носейки техните лозунги се утвърждават като по-малки или по-големи политически партии в някои европейски държави. До 1985 г. такива варианти господстват в авторитарните режими в Испания и Италия. През 70-80те години се появяват нови десни партии. Характерно за тях е тяхната разнородност в идейно и политическо значение. Някои от тези партии формално се дистанцират от фашизма и нацизма и ръководени от харизматични лидери тези партии привличат част от електората в Западна Европа и получават достъпът до парламентарния живот в страни като Австрия, Франция, Германия, Белгия и Скандинавските страни.

Наименованието на тези партии по нищо не подсказва, че по своята същност това са Неофашистки партии. Увеличаващата се привлекателност на десния популизъм се обеснява с разстящата враждебност срещу имигрантите и особено на тези с неевропейски произход, характерен през последните години за по-голямата част от Западна Европа.

Това, което отличава новите десни партии от класически традиционните партии е не само тяхната войнстваща ксенофобия, а и подчертано неолибералните им програми. Макар и с различни нюанси и акценти, те критикуват високите данъци, бюрократизма и политиката на социално осигуряване. Лозунгът на новите партии е „Свобода, благоденствие и радост от живота”. Тези партии се обявяват за едромащабна приватизация в обществения сектор и даване на приоритет на малкия и средния бизнес. Неолиберализмът на десните партии е политическо оръжие срещу утвърдените демократични институции и класическите партии. Разчитайки на недоволството и разстящото отчуждение от политическия процеса, представят себе си за „истински” антипартийни партии. Изследванията на социалната база показват, че те привличат избиратели от целия социален спектър. Това са „сини яки” – неквалифицирани и полуквалифицирани работници, привличат младежи с по-ниска степен на образование, безработни, хора на свободните професии и част от новата класа.

Освен тези партии в спектъра на крайно десните влизат и различни групи и клубове, които нямат стройна структура и голямо социално влияние. Те са обединени единствено от омразата и насилието към демократичните режими. Често тези групи използват терор срещу имигрантите и хора от имотните слоеве. В наше време тези групи са съставени предимно от младежи, изхвърлени в периферията на живота (например: групите скинхедс). Влиянието на тези групи е ограничено и те действат в закрити общности, без желание за участие в политическия живот. Те използват символите на нацизма и фашизма, а тяхната агресивност и фанатизъм ги правят особено опасни, тъй като нарушават законовия ред и използват насилие срещу различни групи от населението.