15. Формиране на съсловната общност и държава. Характеристика на съсловния тип държава.

Във времето, когато се формира и съществува вторият исторически вид етносоциална общност – народа, структуриран социално като съсловно общество и организиран политически в съсловна държава. Преходът от племе в народ е закономерен и бележи историческия прогрес на етноса. С течение на времето полиетническата племенна общност се превръща в народност. Това е първото необходимо, но не достатъчно условие. Обединението е възможно ако двата етноса са на еднакво стъпало на обществено развитие. Сливането е осъществимо по- леко при присъединяването. Роби господари не могат да формират една народност. Различията в общественото положение между роби и робовладелци, изключва възможността за тяхното обединяване. В тези случаи е необходимо най- напред да се премахне робството и едва тогава може да започне етнообединителния процес.
Обединяващите фактори и тяхното действие може да се проследят в своето класическо проявление при създаването на българската народност. Формирането на българската народност става чрез обединяването на трите етноса- траки, славяни и българи.
Първият обединяващ фактор е установяването на общ език. На територията на страната се налага един общ за всички жители език – старобългарския, говорим и писмен.
Обединяващ фактор е въвеждането на една обща религия – чрез приемането на християнството. Религията оказва огромно влияние и косвено, чрез формирането на една обща духовна култура. Създаването и приемането на българската писменост и налагането и в страната.
Следващият фактор е обща територия обединяваща пространствено индивидите, като принадлежащи към една държава и поставени под едно управление.
Определено влияние върху формирането на българската народност, както и върху формирането на народността въобще оказват и въведените нови общи социални норми – канонически и правни. Осъществяването и формирането на българската народност води и до въвеждане в употреба на общо народностно име – българи. Едновременно с това се извършва и терминологична езикова промяна. Наред с думите „род” и „племе”, се появява и думата „народ”. С „народ” отначало се означава множество от хора: по- късно – цялото население и накрая – цялата държава.
Сливането между племената елиминира етнообединяващата и етноразграничаващата роля на кръвната връзка. Кастовата (племенната) ендогамия е преодоляна. Самовъзпроизводството на етносъстава чрез бракове в рамките на народа и новите поколения получават етническата си социализация и принадлежност чрез възприемането на общ език, нормативно – ценностна система (обичай) религия, култура. С формирането на народностната общност вътрешното деление на свой и чужди отпада.
Етническата хомогенност поставя в криза предишното структуриране на общността, където „чуждите” покриват стопанската функция.
В качеството си на върховен собственик на територията на държавата владетелят започва да разпределя и отдава отделни участъци от нея на военачалниците. Управленската функция се осъществява чрез йерархична съподчиненост производна от териториалната зависимост. Ползвателите поемат задължението да подпомагат във военно отношение владетеля, стават негови васали. От своя страна, васалите на владетеля прилагат същия модел на обвързаност и създават свои васали. Взаимните права между страните се установяват с договор, скрепен с клетва за вярност. Васалът поема задължението да изпълнява военна служба срещу осигурената му от владетеля издръжка чрез предоставяне на територията. Владетелят предоставя служба, а не власт. Това е доразвитие на пребандата. Разликата е само в това, че владетелят вече не налага задълженията, а ги предоставя чрез договори. Службата, която поема, васалът има право да получи издръжка, а владетелят е длъжен да я осигури.
Предоставянето на територия на васалите има за цел да осигури материалната издръжка на воините. Цялото разнообразие от конкретни механизми за осигуряване на тази издръжка се въвежда до две основни форми: селяните обработват собствения поземлен участък на феодала безвъзмездно, като той получава пряко благата и селяните обработват своята собствена земя и дават част от получените блага за издръжка на феодал. Територията се отдава на васала с договор за служба и той поражда служебно отношение, а не имуществено.
Отношението между феодала и селяните също има служебен характер, а не вещноправен характер. Целта е да се оземляват селяните, за да се използва техния труд, а не обратното. Стопанското производство изисква наличието на земя като ресурс на работна сила. Съчетаването на двата фактора се осигурява чрез закрепостяване на производителите. Закрепостяването е обвързване на производствените фактори с територията. Те не са лишени от собственост, а са прикрепени към своята собственост. Когато владетелят прехвърля на феодала отделни имоти – ниви, гори, пасища и др. Тогава тези имоти увеличават собствения домен на феодал и стават негова собственост. Отношенията между феодала и селяните не са вещно- правни, не са отношения между собственик и несобственици. Феодалните селяни не са арендатори, не са ползватели на чужда собственост. Тяхното положение произтича от наложената им принуда да издържат материално своите защитници, превърнали се в техни господари. Окончателно структуриране на съсловното общество е наследяването на бенефиция. Наследяването включва целия комплекс от права: ползването върху личния домен, което преминава в право на собственост; правото на получаване на издръжка от територията; управленските права върху нейното население. Така, получили самостоятелност по отношение на владетеля васалите се обособяват в съсловие. Съсловието е затворена социална група, формирана по професионален признак, която се самоорганизира и самоуправлява чрез собствена корпоративна власт. Първо и определящо по значение е воинското съсловие. Самостоятелно място в народностната общност заемат религиозните институции. Религията е в основата на духовния живот на обществото, както в Древността, така и през Средновековието. С отпадането на кастовите различия и ограничения религиозните институции поемат в свои ръце цялостното духовно развитие на общността. В Европа тази социална функция е съсредоточена в ръцете на Християнската църква. Първоначално издръжката на духовенството се поема от християнските общини. С утвърждаване на васалитета, владетелите както и отделните сеньори, въвеждат църковната инвеститура – създават свои васали – духовници, които поемат осъществяването на религиозната дейност в рамките на владението.
Спецификата на социалната функция, облечена в религиозна форма налага ново служебно обвързване на производителите. Те са задължени да осигуряват издръжката и на духовенството.
В своя завършен вид функционално – организационната структура на народностната общност включва две големи обособени социални групи – производители и съсловия. Управленската функция се осъществява от първото съсловие – рицарското; социално – духовната – от второто съсловие, духовенството. Стопанската дейност се осъществява от производителите, разпределени между светското и духовното съсловие като техен придатък.
Властовият ред в завършената съсловна държава се опира на две линии – централизация и децентрализация. Централизацията се запазва в осъществяването на военната дейност и се основава на военната йерархия. Владетелят е върховен военачалник; а осигуряването на воини е задача на васалите.
С предоставянето на имунитети и привилегии, владетелят прехвърля част от своите управленски правомощия на съсловията, което води до децентрализация на властта. Административната дейност се осъществява от рицарското съсловие; данъчната и съдебната дейност се разпределят между рицарите и духовенството: фискалните правомощия следват правата върху територията; съдебните – характера на социалните отношения.
Децентрализацията на властта в съсловната държава обуславя правовия ред. Правния статус на индивида се определя от неговото социално положение – рицар, духовник, крепостен, гражданин. За разлика от кастовия ред, съсловният правов ред налага обща правосубектност; всеки член на това общество е признат за субект на правото, но с отчетливо неравна правоспособност. Редът във воинското съсловие се определя от общ морален кодекс създаден въз основа на традициите. Той включва различни морални норми свързани с рицарския начин на живот и особено с рицарската чест.
В рамките на второто съсловие отношението между духовниците от различен сан, както и техните служебни функции са подчинени на установен от църковните канони ред. Църквата налага своята юрисдикция и върху отношенията между различни области: брак, наследство, отношения към култа, квалифицира престъпни състави и ги санкционира.
Отношенията между членовете на селската община и отношенията между феодала и селяните се уреждат от обичайното право.