13. Облагане на други доходи

С особено важно значение е нормата, уреждаща облагането на всеки друг доход, който не е обхванат от категориите доходи, посочени в договора. Тя съдържа общо правило за облагането на всички доходи, неразгледани в предходните разпоредби на договорите. Става дума за доход, който не може да се определи ясно като категория и не е определяем според източника му. Това могат да бъдат доходи от рента освен ако не се разглеждат като пенсиите на лицата, упражняващи свободна професия, печалби от хазартни игри и лотарии, алименти и други, детски издръжки, обезщетения при уволнение и т.н. Разпоредбата не се ограничава само за доходите, получени в една от договарящите държави, тя се разпростира и за доходи от трети държави, което следва от израза „независимо от това къде са получени”.
Съгласно първото правило изключителното право на облагане е предоставено на държавата, за която лицето е местно. Второто правило допуска изключение в случаите, когато доходът е свързан с дейността на място на стопанска дейност или определена база, които местното лице на едната договаряща държава има в другата държава. В този случай правото на облагане се предоставя на държавата, в която се намират мястото на стопанска дейност и определената база. Редица държави предвиждат в договорите си следвайки Модела на ООН, че и другата държава може да упражни правото си на облагане, ако източникът на дохода възниква в тази друга държава (Япония, Индонезия, Индия). Тъй като не съществува правило за определяне на източника на дохода, въпросът се разглежда от националните законодателства. В тези случаи обаче, винаги ще се наложи държавата, за която лицето е местно, да изравни възникналото двойно данъчно облагане чрез съответния метод.

Облагане на имуществото (капитала)
В отделна разпоредба се установяват правилата по разпределение на правата по облагане на имуществото (капитала) между държавата, в която се намира имуществото и държава, за която лицето е местно. Данъкът върху имуществото е определен обикновено в нормата, уреждаща данъците, за които се прилага договорът. Данъците върху имуществото (капитала) представляват допълнение в предметния обхват на договорът, заедно с облагането на дохода от това имущество. Понякога тази разпоредба се пропуска в договорите между държави, нито една от които не събира такъв данък. Въпреки това редица държави предпочитат да включат тази разпоредба с цел да предоставят двойното данъчно облагане в случаите, ако една от страните в последствие въведе данък. Някои български договори също не съдържат такава разпоредба (Великобритания, Малта, Финландия, Франция, Япония, Индонезия) Други договори с оглед на българския „данък върху недвижимите имоти” я предвиждат (Австрия, Белгия, Германия, Дания, Испания, Италия, Кипър, Китай, Люксембург, Норвегия, Швейцария, Швеция).
Според разпоредбата, държавата, в която се намира имуществото, може да облага с данъци това имущество при две хипотези. Първата хипотеза е, когато имуществото е недвижимо и се намира в тази държава. Втората хипотеза се отнася за движимо имущество, представляващо част от активите на място на стопанска дейност и определена база, намираща се в тази държава. Всяко друго имущество се облага с данък само в държавата, за която притежателя на имуществото е местно лице. Ако и двете държави събират данък за едно и също имущество, то държавата, за която лицето е местно, следва да приложи предвидения метод за избягване на двойното данъчно облагане.