10. Престъпления против честта.

Обща характеристика. Обида и клевета – основни и квалифицирани случаи (чл. 146 – 148). Престъпно ползване на информация от архива на МВР (чл. 148а НК).

1.      Обидата и клеветата са умишлени и противоправни посегателства върху духовните ценности на личността – честта и достойнството на човека.
Обидата и клеветата са винаги и само престъпления от частен характер – те се преследват по тъжба на пострадалия.
2.      А) Престъплението обида е предвидено в чл. 146 НК. Съгласно ал. 1 на този член, „Който каже или извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие, се наказва за обида с ...”.
Субект на престъплението „обида” може да бъде всяко наказателноотговорно лице.
Изпълнителното деяние на обидата има две форми.
-        Първата му форма се осъществява чрез думи (изрично) и се заключава в казване на нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие. Типичен пример за това е псуването на пострадалия.
-        Втората форма на изпълнителното деяние на обидата се осъществява чрез действие, жест (мълчаливо) и се заключава в извършване на нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие. Пример за това е заплюването на пострадалия.
С осъществяване на изпълнителното деяние се изразява не само някаква неодобрителна оценка или дори пренебрежителна оценка, каквато е налице при опетняването на държавните символи по чл. 108, ал. 2 НК. Тук се изразява една презрителна оценка по отношение на пострадалия – адресат на обидата. Засяга се неговата субективна чест и достойнство – самочувствието му, неговата самооценка. Тази оценка в собствените му очи се определя още като достойнство в собствен (строг) смисъл. Тук от значение е само презрителната, унизяваща форма на обръщане към пострадалия – дори да става дума за нещо, което е вярно по своето съдържание, това не изключва обидата.
Присъствието на пострадалия като обективен признак на обидата се тълкува разширително, а не само в смисъл, че той трябва да се намира на същото място, където е и деецът, и да контактува по същото време, когато деецът осъществява изпълнителното деяние. За да бъде изпълнен този признак и да се приеме, че пострадалият присъства, достатъчно е само презрителното обръщение да бъде адресирано (насочено) към него. Поради това се приема, че пострадалият присъства и когато обидата му е отправена по телефона, макар той да не се намира на същото място, където е деецът или дори когато обидата му е отправена с писмо, макар деецът да не осъществява по същото време изпълнителното деяние.
При тези следващи от чл. 146, ал. 1 НК условия, когато обидата е насочена към пострадалия, а не към трето лице, тя се определя като присъствена обида. В противен случай, когато презрителната оценка към пострадалия, поднесена с думи или действия, е насочена не към него, а към трето лице, обидата се явява отсъствена. Тя е поначало несъставомерна с едно изключение – по чл. 378, ал. 2 НК, когато военнослужещ даде презрителни оценки за своя началник пред трето лице.
Обидата е типично резултатно престъпление. Нейният престъпен резултат е узнаването от пострадалия на унизяващото го обръщение, като чуе отправените към него презрителни думи или възприеме извършените по отношение на него презрителни действия. Не е нужно обаче той да се почувства засегнат.
Характерно за формата на вина на престъплението обида е, че то може да се извърши и с двата вида умисъл – пряк и евентуален.
По подобие на леките телесни повреди по чл. 130 НК и тук има място за т.нар. реторсия. Съгласно чл. 146, ал. 2 НК, ако пострадалият е отвърнал веднага с обида, то съдът може (но, разбира се, не е длъжен) да освободи и двамата от наказание.
Б) Квалифицираните състави на обидата са следните:
- Ако тя е нанесена публично. Това означава, че обидата е осъществена на място, където е имало минимум две лица, които поне са могли да възприемат казаното или извършеното. Няма значение дали мястото само по себе си е общодостъпно или не, например в дома на пострадалия, когато е имал гости.
- Ако обидата е разпространена чрез печатно произведение или по друг начин. В този случай престъплението се върши, като се използва средство за масова информация.
- Ако страна (пострадал или субект) на обидата е длъжностно лице или представител на обществеността при или по повод изпълнение на службата или функцията му.
3. Престъплението клевета е предвидено в чл. 147 НК. Съгласно ал. 1 на този член, „Който разгласи позорно обстоятелство за другиго или му припише престъпление, се наказва за клевета с ...”. Докато според ал. 2 на същия член „Деецът не се наказва, ако се докаже истинността на разгласените обстоятелства или на приписаните престъпления.”
Субект на клеветата може да бъде всяко наказателноотговорно лице.
Изпълнителното деяние на клеветата има две форми.
-        Първата от тях е типичната форма. Тя е разгласяване на позорно обстоятелство за другиго.
За разлика от обидата тук най-напред адресат не е самият пострадал, а трето лице. При това е достатъчно да има само разгласяване – съобщаване само на едно трето лице; не е нужно да има разпространяване – уведомяване на повече лица.
Наред с това, за разлика от обидата, средството на клеветата не е оценка, а факт (обстоятелство). Фактът, който се довежда до знанието на третото лице, трябва да бъде позорен – да обосновава отрицателни изводи за пострадалия. Фактът е позорен, защото разгласяването му води до засягане на обективна чест и достойнство на пострадалия – неговия авторитет, обществената му оценка. Тази оценка на околните за него се определя още като чест в собствен (строг) смисъл. По тези съображения фактът на осиновяването не е позорен и неговото разгласяване не може да съставлява клевета. Разгласяването на такъв факт е предвидено като отделно престъпление против личната тайна в чл. 145, ал. 2 НК, и то, пак за разлика от клеветата, а не е някаква лъжа.
-        Втората форма на изпълнителното деяние е приписване другиму на престъпление. Няма значение дали приписаното престъпление е било действително извършено. Възможно е да се приписва участие както в действително извършено престъпление, така и във фиктивно (изобщо неизвършвано) престъпление.
Тук всъщност става дума за частен случай на първата, типичната форма на изпълнителното деяние – разгласяване на позорно обстоятелство. Но за да се избегнат спорът и възраженията, че участието в престъпление не е вид позорно обстоятелство и следователно неговото разгласяване не е клевета, това негово разгласяване е предвидено изрично като форма на изпълнителното й деяние.
За извършване на клеветата не се изисква каквото и да е присъствие на пострадалия, но има за сметка на това друго изискване – засягащият го позорен факт да е неверен. Ако разгласеният факт отговаря на действителното положение, престъпление няма.
Поначало две са възможните законодателни разрешения относно неверността на изнесеното позорно обстоятелство. Едното е неверността му да се определи за признак от състава на престъплението. Оттук, ако изнесеният позорен факт се окаже верен, деянието е изобщо несъставомерно. Другото възможно разрешение е верността му да се определи за обстоятелство, изключващо само наказуемостта на съставомерното деяние. При такова разрешение, ако изнесеният позорен факт се окаже верен, деянието остава съставомерно, но не и заплашено от наказание, т.е. няма само петото основно свойство на престъплението по чл. 9 НК.
Нашият законодател е възприел това второ разрешение, като извън текста за самия състав на престъплението (чл. 147, ал. 1 НК) е предвидил единствено ненаказуемост на съставомерното по него деяние. Съгласно чл. 147, ал. 2 НК „Деецът не се наказва, ако се докаже истинността на разгласените обстоятелства или на приписаните престъпления.” Следователно неверността на изнесеното позорно обстоятелство не е фактическото обстоятелство от състава на престъплението. Вместо това неговата вярност изключва само наказуемостта. По тази причина несъзнаването на неверността на изнесеното поради погрешно убеждение на дееца, че това, което казва, е вярно, не представлява грешка по смисъла на чл. 14 НК, която да изключва умисъла.
Клеветата е резултатно престъпление. Престъпният резултат е узнаване на позорния и неверен факт от страна на поне едно трето лице. Не е нужно обаче това лице да е повярвало и да си е съставило лошо мнение за пострадалия.
Формата на вина е умисълът – пряк или евентуален.
Квалифицирани случаи на клеветата са както при обидата, но има и един допълнителен – да са настъпили тежки последици.
За разлика от обидата в случаите на клевета институтът на реторсията е неприложим.
4. Престъплението по чл. 148а НК е сравнително ново – от 1997 г. Съгласно тази разпоредба, „Който разгласи устно, чрез печатни произведения или по друг начин данни, обстоятелства или твърдения за другиго, основаващи се на неправомерно придобита информация от архива на Министерството на вътрешните работи, се наказва с ...”.
Субект на престъплението може да бъде всяко наказателноотговорно лице.
Изпълнителното деяние е преди всичко разгласяване на някакъв факт за другиго. За разлика от клеветата обаче тук не се изисква фактът да бъде непременно позорен. За сметка на това е поставено изискването разгласеният факт да идва от неправомерно придобита информация от архива на МВР – най-вече относно връзки с бившата Държавна сигурност. Разгласяването трябва да се предхожда от нарушаване на законните изисквания за придобиването на информация от архива на МВР. Няма значение кой ги е нарушил – самият деец или друго лице, което по-късно го е уведомило.
Престъплението е резултатно както клеветата. Престъпният резултат е узнаване на факта от страна на поне едно трето неовластено за това лице. Не е нужно обаче това лице да си е съставило лошо мнение за пострадалия.
Формата на вина също е умисълът – пряк или евентуален.