10. Парламентаризъм. Същност и функции на парламента.

В нашата съвременност силно нараства ролята на парламентаризма поради факта, че в парламентарните институции се реализира принципът за свободно избрано народно представителство, т.е. парламент и че той се явява:
• на първо място главно средство за контрол над изпълнителната власт;
• на второ място парламентът е гарант, че управляващите ще изразяват интересите на управляваните;
• на трето място е гарант, че промените в обществото ще се извършват по мирен начин.
Парламентаризмът е един сложен комплексен процес, в който принос имат отделните държави, но за рождено място на парламентаризма се смята Англия, където парламентът датира от средата на XIII век. Самото възникване на парламентарната институция е един сложен процес, свързан с остри социални конфликти и с граждански войни. Ако този процес в Англия протича по пътя на еволюцията и относително мирно, то в САЩ и Франция той се налага чрез революции и радикално скъсване със старите форми на управление. През XVIII век започва развитието на политическите партии от парламента. Постепенно в парламента се очертават от една страна управляващото мнозинство и от друга страна опозицията, която първоначално е безправна, но постепенно получава права, с което се оформя нейната конструктивна роля в парламента. Еволюцията на парламентаризма преминава през три основни етапа:
• първият етап е свързан с извоюването на независимостта на парламента от кралската власт. Това е процес, продължил столетия и отразява утвърждаването на гражданското общество, на либералните принципи на свободата на личността, на конституционализма, на правовата държава и разделението на властите.
• вторият етап е свързан с институционализирането на парламента и на неговата представителна функция.
• третият етап е най-важен и е свързан с постепенното налагане на принципа на отговорност на кабинета и министрите пред парламента, с което се поставя началото на модерния парламентаризъм.
Функции на парламента.
1. Първата и най-важната функция на всеки парламент е създаването на закони като висши нормативни актове. Законодателният процес е висша форма на политическия процес. Той е негова кулминация, защото чрез законите се регламентират отношенията между държавата и гражданите и се очертават главните направления на държавната политика. Тъй като в парламента се концентрира цялата дейност по създаването на основния продукт на политиката, това са законите, дейността, свързана с тяхното приемане обхваща редица фази и процедури. В законодателния процес вземат участие висшите представители на политическия елит, които се подпомагат от множество специалисти и експерти.
Съвременният законодателен процес преминава през три основни фази:
• първата фаза е внасяне на законопроекта;
• втората фаза е обсъждане на законопроекта и гласуване;
• третата фаза е промулгация и обнародване на закона.
Първо внасяне на законопроекта – тази фаза е известна като законодателна инициатива. Самото понятие разкрива субектите, които по Конституция имат право да внасят законопроекти или да инициират законодателен процес. В отделните държави субекти на законодателна инициатива са различни институции, по принцип техният брой е силно ограничен. Това се налага от факта, че законопроекти трябва да внасят от една страна онези институции, които са най-заинтересовани от това и от друга страна да се внасят от онези, които имат най-голяма компетентност в това отношение. По общо правило законодателна инициатива притежават самите депутати, постоянните комисии към парламента, правителството или държавният глава. Законодателната инициатива има твърде важно значение, защото чрез нея се реагира на назрелите обществени потребности. Затова изкючително важно е как се използва тя. През последните десетилетия в европейската практика се наблюдава тенденция на намаляване ролята на парламента като инициатор на законопроекти, а нараства ролята на изпълнителната власт. Между 80% и 90% от случаите в съвременните парламенти правителството определя законодателната програма на парламента. Основна причина за това е, че в изпълнителната власт са събрани огромен брой администратори, специалисти, инспектори, освен това изпълнителната власт стои по-близо до ежедневните проблеми на гражданите и може или би трябвало да откликва на потребността от законово регулиране на обществените процеси.
Втора фаза е най-важната и продължителна фаза. В нея се наблюдават няколко етапа:
• първият етап – свързан е с обсъждането на законопроекта в постоянните комисии;
• втори етап – разглеждане на законопроекта в пленарната зала на парламента, това е така нареченото първо четене. През този етап законопроектът се обсъжда по принцип има ли обществото потребност от този закон, правят се допълнения и задължително завършва с гласуване. Законопроекта или продължава в законодателния процес или „умира”. Ако продължи следва трети етап;
• трети етап – това е допълнително обсъждане в постоянната комисия на законопроекта, при което се правят допълнения и изменения на законопроекта;
• четвърти етап – това е второ четене в пленарната зала. Вече законът се обсъжда дума по дума и текст по текст, включително и препинателните знаци. Това е най-трудният етап. След обсъждането законопроекта се гласува в окончателен вид. С което завършва втората фаза.
Трета фаза на законодателния процес – промулгация и обнародване на закона. Промулгацията е формално подписване от председателя на парламента. В редица европейски Конституции е предвидена намесата на държавния глава в този заключителен процес. Това е така нареченото право на вето, т.е. възможността държавният глава да върне гласувания закон за повторно разглеждане. Ако парламентът повторно приеме върнатия закон, президентът е длъжен да го подпише наред с председателя. Целта на тази намеса е да се възпрепятства злоупотребата с власт на мнозинството в парламента и да не се приемат закони, противоречащи на Конституцията. Всеки закон влиза в сила у нас три дни след обнародването му в Държавен вестник, освен ако не е посочен друг срок. С обнародването и влизането му в сила законодателният процес приключва, с което се изчерпва и първата функция на парламента.
2. Втора функция – контрол върху изпълнителната власт. Тази функция се изразява в следното:
• парламента формира правителството.
• възможността да се правят промени в състава на правителството или от изцяло да се сменя.
• осъществяването на текущ контрол на правителството. В парламентарния контрол на правителството се използват няколко форми за контрол:
~ Най-разпространената форма е с въпроси – те са устни и писмени. За първи път тази форма е използвана в английския парламент в средата на XIX век. В точно определено време за въпроси. Обикновено въпроси задава опозицията и тя критикува действащото правителство.
~ Питанията – материята, която се разисква засяга съществени важни обществени проблеми.
~ Анкетни и проучвателни комисии – това са временни структури на парламента и те имат за задача да изяснят фактите около даден случай. След като бъдат проучени, се информира парламентът и се предлага решение и след което се закриват, затова те са временни.
~ Предизвикване на съдебна отговорност чрез парламента – за пръв път тази форма е използвана през XIV век от английския парламент, известна като Импийчмънт. По-късно през XVIII век се възприема от САЩ и още по-късно и от европейските държави.
~ Вот на недоверие към правителството – висша форма на контрол, произтичаща от съвременния парламентаризъм. За първи път се използва от английския парламент през 1742 г. В съвременните Конституции има редица ограничения, които да възпрепятстват нейното често и безотговорно използване, поради тежките последици. Обикновено в Конституциите се регламентира минималният брой депутати, които могат да поискат вот на не доверие. Като цяло броят варира от ¼ в Португалия и достига до 1/10 във Франция и Швеция, у нас е записано в чл.89/ал.1/Конституцията, че 1/5 от депутатите могат да гласуват вот на не доверие. Тясно свързана с вота на не доверие е и обратната възможност. Вот на доверие може да поиска самото правителство и се прави с тактическа цел. С тази форма се изчерпва и втората функция на парламента.
3. Трета функция – комуникационен форум. Чрез тази функция пряко се въздейства за формирането на общественото мнение.