10. Механизъм на престъпното поведение

Това е изцяло психологичен въпрос. Всяко едно престъпление се извършва при определен конфликт. Престъплението е опит за разрешаване на конфликт, т.е. конфликтната ситуация, в която се разгръща престъпната воля, трябва да се има предвид механизмът на престъпното поведение- конфликт/конфликна ситуция /схема, по която се разгръща престъпната роля/, източника на престъпната активност на личността; потребности; мотиви и мотивиране на престъпното поведение и вземането на решение в механизма на престъпното поведение на личността.
Като научен проблем и като проблем от практиката механизмът на престъпното поведение стои като задача пред изследователя, следствения работник, прокурора и съдията. В своята научноизследователска и практическа дейност те се докосват до въпросите за потребностите, мотивите и мотивирането на престъплението, вземането на решение да се извърши престъпление и неговото съдържание. Всички тези психични свойства и процеси възникват, протичат и преустановяват своето актуално „действие” в определена житейска ситуация.
1. Конфликт и същност на конфликта- престъплението е резултат от възникнал конфликт между личността и съществуващите социални норми. Конфликтът е временно или трайно отрицателно отношение на личността към определени обекти и страни на действителността. Две са основните му страни: отношение на обекта към престъплението, като „обект” се има предвид в гносеологичния му, а не в наказателноправния му аспект, т.е. като „система от обществени отношения”.
Конфликта се разрешава в конкретна ситуация, поради това тя била означавана като конфликтна. Тя се дефинира най-често като определено съчетание от обективни обстоятелства в живота на човека, непосредствено влияещи на неговото поведение в даден момент. Вижданията за конфликтната ситуация са различни, на едно е безспорно- човекът е онзи фактор, който създава конфликната ситуация. Конфликт извън обществото и откъснат от междуличностните отношения не съществува. Той е последната фаза от развитието на противоречията, намерили реално изражение в престъплението.
Видове ситуации с криминологическо значение- ситуацията в сферата на престъпната дейност е винаги конфликтна, но не всяка конфликтна ситуация съдържа елементите на криминалната. Престъплението се извършва в конкретна криминална ситуация, която включва няколко етапа:
а/ предкриминална ситуация- това е етапът на възникване на потребности, мотив и формиране на решение да се извърши престъпление. Възможни са случаи, когато тази ситуация продължава по-дълго време- от няколко часа до няколко месеца, като времето след вземането на решение се запълва с повече или по-малка интензивна дейност за търсене на съучастници, обмисляне на варианти и място на извършване на престъплението, набавяне на средства и др. Предкриминалната ситуация представлява криминологичен интерес поради възможността да се разкрие комплексът от взаимоотношения между извършителя и жертвата, когато има такива, и от които на практика започва разследването в наказателен процес;
б/ актуална криминална ситуация- това е същинската ситуация, етапът на който се реализира решението за реализиране на престъпление. Тази ситуация поставя пред престъпника изисквания превишаващи далеч неговите възможности за нравствено и правилно поведение. Поради това и истинско адаптиране на престъпника към нея е невъзможно. По продължителното оставане в подобна ситуация може да доведе до развитие на патологично състояние;
в/ след криминална ситуация- това е ситуация, която следва престъплението и разкрива поведението на неговия извършител след разрешаване на конфликта. Изясняването на съдържанието на следкриминалната ситуация разкрива субективното отношение на дееца към престъплението- самооценката за престъплението и бъдещо поведение; признаване на авторството и вината, заемане на защитна позиция или предприемане на действия за укриване на престъплението или себе си с цел да се избегне осъждането.
С оглед на времетраенето ситуациите могат да бъдат: краткотрайни /възникнали инцидентно при определено неблагоприятно стечение на обстоятелствата и имащи епизодичен хар-р/ и продължителни /изискват по-сериозен и предхождащ значително събитие конфликт. Те характеризира главно пр-та в икономиката и проявите на организирана престъпност/.
С оглед на съдържанието си ситуациите се делят на опрестени /ситуации, лишени от сложни и противоречиви външни и вътрешни условия/ и сложни /по-рядко срещани и традиционната пр-ст, имащи доминиращо проявление при нетрадиционната пр-ст- пр-та в икономиката, организираната пр-ст, обикновените криминални групи/. Проблемите, които възникват във връзка с участието в престъпления, извършвани в сложни криминални ситуации имат изцяло социален хар-р.
Ситуацията може да бъде провокираан от страна на жертвата или на 3ти лица. В случаят престъпникът се оказва въвлечен в нея и автономията на неговата воля може да е значително ограничена поради характера на провокацията.
2. Източник на престъпна активност на личността- това е слабо разработен проблем в литературата. Престъплението е проява на активността на наказателноотговорно лице в областта на обществените отношения, регулирани от НП. То е съзнателна дейност на личността, насочена реални изменения в действителността, специфична форма на активност, породена от определен източник. Умишлено престъпление е типичен волеви акт на личността. Непредпазливите престъпления са резултат също на психична активност, но това е най-обща психична активност. Характерно и за 2те форми на непредпазлива вина- самонадеяност и небрежност е, че деецът нито иска, нито допуска обществено опасните последици, независимо че е бил в състояние да ги предвиди, а от това следва, че липсва основният психологически елемент- програма за действие. Волевото поведение е винаги определено и конкретно насочено. Наличието или липсата на непосредствена цел е разграничителният критерий за определяне на престъпленията, които могат да бъдат проява на обща психична активност или на престъпна активност на личността.
Престъпната активност на личността е проблем, чието изясняване налага разкриването на източника на проявената активност в конкретната ситуация и природата на тази активност. В съвременната психологическа наука източникът се търси обикновено в различните страни на психичния живот на човека. Спори се дали психичната активност се свежда до един-единствен източник или нейните източници са повече.
Източник на престъпната активност на личността е онова реално противоречие между възникналата и преживяваната потребност от изменения в действителността и невъзможността или нежеланието при конкретните условия да бъдат удовлетворени по правомерен начин т.е. това е противоречието между наличното и исканото с оглед на изменение на наличното в бъдещо битие. Това реално противоречие в своето саморазвитие разкрива онзи динамичен потенциал, който обуславя прерастването му в конфликт.
3. Потребности и престъпна активност на личността- изучаването на потребностите като първични психични явления е изходното начало в психологическият анализ на престъпното поведение. Потребностите са фундаментални свойства на човешката личност с изразена тенденция да определят нейната насоченост, отношението й към действителността, без да са самият източник.
Потребността е актуално състояние у човека, разкриващо дисонанс между организма или личността, от една страна, и от друга- средата, която поражда импулс към дейност.
Престъпникът няма по-различни потребности от другите членове на обществото- това разбиране не е безспорно.
Курт Левин говори за квазипотребности- с това понятие означаваме неправомелния хар-р на някои потребности. В действителност не потребността превръща деянието в престъпление,а начинът, средствата, с които се удовлетворяват тези потребности ги превръщат в престъпления.
Потребностите, които се включват в механизма на престъпното поведение, могат да бъдат класифицирани по следния начин:
- потребност от уравновесяване със средата (с билогичната и социалната среда)- това е основната потребност у човека, чието удовлетворяване осигурява запазваенто му като биологичен вид;
- потребност от общуване- тя има изцяло социален хар-р и осигурява уравновесеност на личността със социалната среда. Вербалното общуване е присъщо само на човека. В зависимост от това, когато се нарушава една такава нормална потребност може да се стигне до извършване на престъпление (двойнственост на личността);
- потребност от социална реализация- свързва се с нормалната социална дейност на личността. При правонарушителите се наблюдава негативна социална реализация, свързана със завоюване на признание и престиж в криминалната група с възможностите за заемане на ръководни позиции в определени сфери на обществения живот. Някои могат да се реализират само чрез престъпления т.нар. негативна реализация или потребност от самоутвърждаване. Средствата за това самоутвърждаване могат да са различни, включително и такива, които водят до извършване на престъпление- емоционална наситеност, преодоляване на опасност;
- потребност от материален и духовен котфорт- това са 2 относително самостоятелни потребности, които отговарят на участието на човека в материалния и духовния живот на обществото;
- потребност от самовъздържане- тя е резултат на сложното развитие на човека, при което социалното се превръща в своеобразна надстройка на биологичното, изразено в стремеж за продължение на рода. 2те начала могат да се открият в тяхното единство при сексуалните престъпления;
- потребност от емоционална наситеност- проявява се като своеобразно поодкрепление на всички останали потребности.
Психологичният анализ на личността на престъпника и неговото престъпно поведение разкрива значително многообразие от потребности в едно деяние. Какъвто и да е подходът при изучаването им, не остава съмнение, че те са иманентни на престъпника и в голяма степен са отражение на социалното му битие. Потребностите на престъпника са много различни. Те се редуцират и кумулират. С това те подготвят прехода към мотивите и мотивирането на пр-то.
4. Мотиви- мотивът заема основно място в психическата детерминация на пр-то. Безмотивни престъпления няма. Проблемът е, че те не всякога се осъзнават достатъчно от самия престъпник, а и трудността да бъдат установени в процеса е много голяма. Мотивите се наричат често подбуди или субективни причини на пр-то. В психологията има едно положение- мотивацията извлича от паметта целия минал опит. Колкото и за кратко време да се извършва пр-то, дейността на мозъка ни извлича от паметта всичко от миналия опит.
Модел на късото съединение- въведен през 1934: СТИМУЛ –– РЕАКЦИЯ (S –– R)
Следователно има ли безмотивни престъпления? В социалната практика има решение- лицето Х е извършило без какъвто и да е мотив неумишлено престъпление. Не може да се отрече наличието на мотиви, плюс това извършването на престъплението е една сложна дейност, която се основава не само на един единствен мотив, а един комплекс от мотиви. Моделът на късото съединение се прилага особено при умишлени убийства и престъпления, извършени от непълнолетни, младежи, от много добри приятели. После извършителят не може да разбере защо го е извършил. Една значителна част от тези престъпления се извършват в селските райони.
Винаги трябва да търсим мотива. Много е трудно да се разкрие истинския мотив, защото в стремежа за самозащита, извършителят укрива мотива си, користните мотиви, които са укорими, които водят до една по-тежка квалификация на престъплението.
Мотивът на престъплението е особеното психично състояние на престъпника, възникнало в процеса на разрешаване на противоречието- източник на престъпна активност, в хода на неговото развитие, което енергитизира и направлява поведението на личността в конфликтна ситуация. А самото вътрешно разрешаване на противоречието, с оглед на определяне на личността към антисоциална форма на активност е процес на мотивиране, т.е. процес на възникване и обособяване на решаващия мотив.
В процеса на мотивиране на престъплението се проявяват в най-голяма степен деформациите на интересите и ценностните отношения на личността.
Умишлено престъпление се извършва при активна борба на мотиви. Това е онзи сложен етап в мотивационната дейност на престъпника, при който неговата воля следвайки, егоистични цели се определя към извършване на престъплението. Борбата на мотиви е необходим елемент от умишленото престъпно деяние. Обикновено борбата на мотиви протича на плоскостта на конкуренция на мотиви, при което надделява онзи, който е емоционално по-завладяващ и съвпада с антисоциалната ориентация на личността. В процеса на борба на мотиви се определя доминиращият мотив, който има най-голямо наказателноправно, криминологично, социалнопсихологическо значение. Този доминиращ мотив, ако се възприме за основен критерий, позволява да се направи класификация на мотивите.
Класификация на мотивите:
- корист- касае се до престъпления, при които стремежът за набавяне на материални облаги подчинява поведението на престъпника. Користа се прояваява в много широки граници- от дребната кражба до тежки, организирани крабежи или кражби. Особено действен е този мотив при икономическите престъпления. сички престъпления от кръга на „белите яки “ се основават на користния мотив;
- отмъщение- това е най-разпространеният мотив на традиционните престъпления. В практиката често се смесва с целта. Мотивът за отмъщение се поражда на лична основа и е лишен от елемент на по-значителна социалност. Тъкмо това го прави по-действен, тъй като ангажира в най-голяма степен отрицателните емоции на престъпника.;
-себезащита- престъпления в чиято основа лежи потребността на личността за себезапазване като биологичен индивид и личност посредством извършване на престъпление;
- престъпна солидарност- солидарността се определя като единство на убежденията и действията, взаимна помощ и поддръжка, основани върху общността на интересите и необходимост от осъществяване на общи цели. Проявена в сферата на престъпността, солидарността придобива изцяло антисоциална насоченост и изменя социалното съдържание;
- самоутвърждаване- това е проява на негативна реализация. Самоутвърждаването чрез престъпление крие изключително висока опасност и е един от механизмите за формиране на изявена криминална активност. Социалната оценка на мотива за самоутвърждаване го отнася към най-тежките и морално укорими мотиви на престъпления. Самоутвърждаването чрез престъпление може да се прояви като: общосоциално самоутвърждаване, характерно за лица, търсещи общо признание и определени социални позиции; самоутвърждаване в групата, когато престъпникът иска да завоюва авторитет и самоутвърждаване пред самия себе си. Престъпниците, които се водят от този мотив неетични и жестоки в отношенията си с хората;
- евтанация- правонарушителят се ръководи от желанието да освободи пострадалия от излишни страдания вследствие на заболяване и когато медицината е категорична, че не може да помотне. Възможните хипотези са: 1/ пострадалият е поискал от определено лице да го лиши от живот; 2/ пострадалият е дал съгласието си или е постигнал договореност за физическото му унищожаване и 3/пострадалият не зная за предприеманите действия да бъде лишен от живот;
- политически мотиви- това е нова и съвършено различна група мотиви, които имат идеологически характер. Политическите пр-я се различават значително то криминалните, а техните извършители могат да бъдат безупречни граждани. За мотивирането на тези пр-я е необходима идея, на която да е посветен съзнателния живот на дееца. Всички потребности се пораждат в името на тази идея и нейната реализация, а мотивът има изцяло социален хар-р.
Сложността и многостранността на обществените отн-я и взаимовръзки представляват усложнена човешка дейност, чиито мотиви се кумулират в сложен мотивационен комплекс, който се превръща в „двигател” на психически механизъм, по който се разгръща пр-то. Кумулирането на мотиви е в неразривна връзка с процеса на борба на мотиви и е негов резултат. Колкото и да е опростена престъпната дейност в кнкретната ситуация, никога едно престъпление не се извършва само на основата на един мотив. Мотивационният комплекс се характеризира със следното: 1/ възникване на временна връзка между отделните мотиви, без да се изключва доминиращото въздействие върху престъпника на един от тях и 2/ запазване известна самостоятелност на отделните мотиви. Един мотив може да премине в друг. Изтласкването на доминиращия мотив предлага участието и на други мотиви, които ускоряват или забавят този процес.
Разкриването на съвкупността от мотиви е необходимо за установяване особеностите на пр-ето и на неговия извършител.
5. Вземането на решение- вземането на реш-е за извършване на пр-ето е в центъра на психологическия анализ на следователя, прокурора, адвоката и съда по всяко конкретно дело. Това е почти неизследван въпрос, а това е много важен етап от разгръщането на престъпната воля- ако има колебания при източника на престъпната активност на личността и потребностите, то тук не трябва да има съмнения.
За вземането на реш-е имат особено значение волята и темперамента на личността. Х.Айзенк изказва мнение, че склонността към пр-я е наследствено обусловена и е тясно свързана с темперамента. Според него темпераментът определя в цялост стлонността към пр-е.
В мноог ситуации заучените форми на поведение не се прилагат. Значение придобиват вродените особености на индивида: скорост на образуване и диференциране на временните връзки; съпротивляемост на въздействието на отрицателните стимули; способност за анализ на сензорните стимули и т.н. Първите 2 се вземат предвид от Зауни при съставяне на специален тест, използван у нас през 80-те години. Въз основа на опита могат да се направет 2 основни извода: 1/силата на противопоставяне бива модифицирана от социалния опит, а поведението на престъпника- относително зависимо от ситуацията; 2/ бързината на пкихическите процеси зависи най-много от природните свойства на престъпника.
Престъплението се извършва в нестандартна ситуация и на протичането на психологичните процеси влияят множество фактори, вследствие на което много от правонарушителите действат дефанзивно, дори неадекватно.
Вземането на реш-е за извършване на пр-е е логически процес и поради това то трябва да се рацглежда във връзка с мотивацията, паметта и външното въздействие на социални и природни фактори. Различните криминолози предлагат различни структури на процеса на вземане на реш-е. Вземането на реш-е трябва да бъде обособено само с научна цел, иначе то е сложен процес, започващ с възникването на някаква потребност и завършващ с нейното удовлетворяване посредством пр-ето.
Вземането на решение преминава през следните етапи:
- подготвителен- характеризиращ се с окончателно определяне целта на пр-т;
- същински- на който се взема решение за извършване на пр-то. Престъпникът е преодолял колебанията си, ако е имал такива и решава какво трябва да направи, за да постигне целта си;
- изпълнителен етап- характеризира се с извършване на необходимите действия с необходимите средства за реализиране на решението. Реш-то се взема, за да се изпълни, но не всяко реш-е се изпълнява. Отказът да се реализира порвоначално взетото реш-е се нарича отрицателно реш-е.
Изборът на варианти на поведение зависи от: вида на пр-ето, което трябва да се извърши; особеностите на предкриминалната ситуация, в която се заражда конфликтът и произтичащите от това способи за вземане на реш-е и психичните свойства и качества на личността. Особено криминологично значение имат афективните състояния- афектът е почти винаги свързан с нарушаване на правилния ход на мислите. Това се наблюдава и при рецидивистите.
Много е важно да се установи бързината за вземане на решение, защото при разгръщане на механизма на престъпното поведение, проличават онези качества, които притежава отделния човек. Има хора, които трудно вземат решения. Има и такива, които много бързо вземат решения. Има такива, които са внушаеми- други могат да им внушат какво да извършат, и друга група- които сами стигат до извършването на пр-е. Нас ни интересуват следните 2 свойства: бързината на вземане на реш-е и силата на противопоставяне на различни фактори, които могат да затруднят или улеснят вземането на реш-е. Чрез теста на Дауни при различните видове престъпления се установява каква е бързината на вземане на реш-е и как лицата се противопоставят. С тези 4 елемента на механизма може да направим извод за конкретния деец. Някои от реш-та могат да бъдат и нереални, особено в по-млада възраст. Има ситуационни реш-я, които се вземат под влияние на самата ситуация. Следователно трябва да се изследва самата ситуация- особено груповите реш-я и когато сме в сферата на организираната престъпност.
Класификация на решенията- има много класификации на реш-та, но не всички могат да бъдат възприети в Кр.
- реални и нереални реш-я- хар-т се с оглед на вярното отражение на действителността т.е. дали на практика те са изпълними, ако са реалини или неизпълними- ако са нереални;
- окончателни /стабилни/ и неокончателни /нестабилни/- хар-то е в зависимост от стабилността на реш-ята;
- ситуативно и неситуативно- хар-ра се според начина на приемане на реш-то в конкретната ситуация. Неситуативното реш-е обикновено се взема в спокойна обстановка;
- индивидуални и групови /колективни/ реш-я- индивидуалното реш-е се взема винаги от конкретно лице и се изпълнява лично от него. При груповите реш-то може да е взето от всички или от част от групата. Присъединяването на членовете на групата към еднолично реш-е е разновидност на колективното реше-е;
- краткотрайно и дълготрайно реш-е- характеризира се според продължителността му във времето Проблемът за дълготрайността на реш-то не е идентичен на бързината на вземане на реш-то. Краткотрайни се обикновено ситуативните реш-я, докато дълготрайните обикновено се пренасят от предкриминалната в актуалната ситуация и отделни детайли от него могат да се изпълнят и в посткриминалната ситуация;
- устни и писмени- в практиката преобладават устните реш-я писмените реш-я са изключение и се вземат от престъпни организации, в които се определят отделни етапи на престъпната акция, особеностите на координацията и др.