3. Основни проблеми и тенденции в отношенията между страните на Балканите

В отношенията на балканските държави до първата световна война има 2 тенденции, взаимно изключващи се: 1/ Тенденция към сътрудничество между балканските държави; Решаването на националните въпроси на Балканските държави е минавало през военен конфликт с Турция. Нито една от тези държави не е могла да се справи сама и това трябва да е провокирало Балканските държави да се съюзяват; 2/ От друга страна има противопоставяне и антагонизъм от държавите на Балканите- всяка иска да си реши нейния национален въпрос.
Фактори за развитие на външната политика: 1/ Стремежът на великите сили да опазят Берлинския договор /да се поддържа статуквото на Балканите и баланса на силите в Европа/. Това затруднява нашата политика. Съединението, нашият пръв дипломатически успех, е просто нарушаване на този договор. Българската държава се възстановява и развива външна политика по време, в което международната политическа обстановка започва да се усложнява- започва формирането на тройната коалиция и на Антантата. В края на 19в. са създадени и двете.
Стремежът на външната ни политика е бил предимно към относителна независимост след освобождението /тук с.а. Рабохчийска си противоречи с определението за „максимализъм” на външната ни политика/. Въпросът е бил с коя велика сила да се обвържем и с коя да не се. Фактът е, че не е била изгодна само една такава сила, трябвало е да можем да изменяме страната, но сме били зависими със сигурност от Австро-Унгария и от Русия.
Оформят се две движения във външната ни политика- про-руска и про-западна. Русофилската външна политика е била по-силна.
Ролята на личностния фактор е много определяща за външната ни политика: 1/ Личността на Александър Батемберг- Русия не подкрепя съединението заради Батемберг; 2/ Фердинанд да бъде признат от Великите Сили е предмет на външната политика на две правителства.