2. Проблеми, цели и тенденции в българската външна политика след Берлинския конгрес

Държавната външнополитическа традиция на България е прекъсната от Турската власт поради робството. След няколко века чужда власт обстановката е вече съвсем друга. Вече възстановената външнополитическа традиция пак трябва да се налага и утвърждава. Фактори от миналото на БГ все още оказват влияние. Въпреки прекъснатата външнополитическа традиция, споменът за могъществото на държавата е останал. Тъй като е все още ясен споменът за Крум, Борис и други, те придават на новата държава все пак малко авторитет. Налице е исторически романтизъм- възвеличаване на успехите от миналото и загърбване на неуспехите. Основоположник на такова подобно течение е П.ХИЛЕНДАРСКИ- История Славянобългарска.
Този исторически романтизъм закъснява на Балканите, но се пък задържа по-дълго време. Нововъзстановените държави абсолютизират историческия романтизъм. Това абсолютизиране се превръща в цел. Освен това се получава и максимализъм във външната политика на държавите на Балканите. Именно комбинираното действие на всички тези фактори води до великодържавни идеали и претенции /Колеги, това е пропаганда, не е в никакъв случай обективно, Великите сили имат също за цел да се обявят за велики по това време, защо тогава определяме целта на българската външна политика за „максимализъм”? Нима националното обединение като българска цел е по-неоправдано от разделянето на един етнос на пет територии с цел поддържане баланса на силите на протоците??!!/.
Целта за национално обединение определя подцели и стъпки: 1/ Извоюване на независимост /няма как да водим Балканска война срещу Турция, ако сме нейни васали/; 2/ Утвърждаване в европейския югоизток и после и в Европа- от освобождението до първата световна война външната ни политика има за цел утвърждаване; От стремежа за утвърждаване произтича и характерът на външната ни политика- активна и настъпателна, със собствена инициатива.
Първата тенденция е националният въпрос да се разреши революционно. Израз намираме в националноосвободителните движения на българите извън Българската държава тогава. Носителят на тенденцията не е от страна на външната ни политика.
До началото на балканската война, българските правителства не демонстрират официална ангажираност на външната политика с революционните райони извън България. Автономията на Македония се е виждала като стъпка към присъединяването й към България.
Втората основна тенденция се корени в позициите на Великите сили и в противоречията им за влияние на Балканите. Отношенията със съседите също са маркирани от антагонизъм. Тенденция има за разрешаване на националния въпрос чрез лавиране и маневриране на външната ни политика.
Има относително два принципа на българската външна политика: 1/ Максимализъм- да се постигне национално обединение; 2/ Едновременност- обединението на всички български територии е търсено с еднократен акт. Балканската война е била точно опит за подобно нещо.