10. Международноправна уредба на работното време и седмичните почивки

Работното време е най-рано регулираният въпрос както в националното, така и в международното трудово право. Негова- международна репшментация започва още през 1919 г. — на първата сесия на МКТвъв Вашингтон, когато се приема първата конвенция на МОТ — К. 1 за работното време. И от тогава насам то задържа трайно вниманието на Организацията. А междувременно работното време, „навлезе",и в редица други, универсални и регионални международни актове — на ООН, СЕ и др.
Източниците на международната уредба на работното време са многобройни и многообразни.
Сред универсалните източници трайно място заемат актовете на ООН. Изобилие от международни актове, предлага и МОТ. Още в Преамбюла на УМОТ „уредбата на работното време, определянето на максимална продължителност на работния ден и на работната седмица" са посочени на първо място между въпросите, по които е необходимо „бързо да се подобрят условията".
Съдържанието на международната уредба на работното време се съсредоточава около следните въпроси:
а) определяне на - общата максимална, дневна и седмична продължителност на работното време;
б) общо и диференцирано намаляване на дневната и седмичната продължителност на работното време;
в) нощен труд;
г) непълно работно време.
Международните трудови конвенции определят общата максимална седмична и дневна продължителност на работното време. Уредбата се съдържа в К. 1 от 1919 г. и в К. 30 от 1930 г. Конвенция 1 определя на 8 ч. дневната и на 48 часа седмичната продължителност на работното време при 6-дневна работна седмица за заетите в индустрията, включително и в мините, транспорта и строителството. А К. 30 разпростира тази норма и за заетите в търговията и в канцеларските служби, вкл. и за пощите и далекосъобщенията. И двете конвенции, особено К. 1 допускат редица изключения, включително и за отделни страни (Япония, Индия, Китай, Иран, Виетнам, Гърция и Румъния — чл. 9—13 .К. 1), както и изключения, които позволяват продължителността на работното време за ден да се увеличава до 10 часа, а седмичната — до 56 часа. Тази, наричана „обща норма" с отчитане на особеностите в естеството на трудовата дейност и неговата организация е възприета и в К. 67 от 1939 г., ревизирана с К. 153 от 1979 г. за автомобилния транспорт, която допуска по-голяма гъвкавост в дневната и седмичната продължителност на работното време, допълнена с П. 163. Г-

Важен етап в развитието на междуцародната-уредба-на работното време бележи К. 47 от 1935 г., която въведе „социалната норма" на 40-час6ва седмична продължителност на работнЪто време при 5-дневна работна седмица, без да се намалява трудовото възнаграждение и жизненото равнище на трудещите се. Тази конвенция обяви като „общ принцип" постепенното намаляване на дневната и седмичната продължителност наработното време под 8 часа на ден и под 48 часа на седмица.

Международната уредба на нощния труд се изразява в неговата забрана. Отначало тя се изразява като забрана на нощния труд в определени, или за определени социално уязвими категории трудещи се.
Сред категориите трудещи се, за които е въведена забраната на нощния труд, най-големи проблеми и спорове предизвика прилагането й за жените. И тъкмо в тази област настъпи сериозна промяна и преоценка. Още в началото на 70-те години започнаха да се отправят критични бележки на възпщетата през 19i9 r. забрана на нощния труд за жените като едностранчиво и половинча- то разрешение, което предвижда забрана на нощния труд само за жените, а не и за мъжете и изобщо за неговата пълна забрана.

Непълно работно време. Това е нов проблем на международното трудово право. Нещвата уредба е израз на стремежа на международната уредба да отразява новите реалности в динамичното, развитие на трудовите отношения и съвременната организация на труда, волята и свободата на страните да уговарят и по-кратка от установената нормална продължителност на работното време и да създават по-гъвкава правна уредба.
Обилната международноправна уредба на работното време поставя два важни въпроса.
Първият е, че като цяло международноправната уредба не е оказала очакваното и съответствуващо на нейния обем и всеобхватност въздействие върху националните законодателства и практика.
Вторият извод е свързан с новата уредба на нощния труд. Развитието на тази уредба след приемането на К. 171 на МОТ и на Директива 76/207 от 9. II. 1976 г. на ЕС доведе и продължава да води до нарастване на броя на държавите, които денонсират К. 89 за нощния труд на жените.
Седмична почивка. Международноправната уредба на седмичната почивка съпътствува уредбата на работното време и се намира в тясна връзка с нея. Самата идея за седмична почивка е производна от работното време, защото се почива от и след работа, т. е. от и след работното време.
Източниците на международноправната уредба на седмичната почивка са същите актове на ООН, в които се съдържа уредбата на работното време.
Дните на седмичната почивка, доколкото това е възможно, трябва да съвпадат с почивните дни през седмицата, които са се утвърдили като почивни според традицията, обичаите и най-често според преобладаващата религйя в страната.