7. Диференциация и диференциран подход във външната политика.

Диференциран подход – присъща на всяка политика, включително външната политика. Няма външна политика без диференциация в подхода и към партньорите. Правилното диференциране е важен елемент на външнополитическото умение. Диференциацията е един от изразите на външнополитическите приоритети. При това едновременно на различни приоритетни системи, най-значителните, между които са приоритетната система на целите и приоритетната система на средствата. Необходимостта от диференциация произтича от различията в целевото поведение на взаимодействащите на световната сцена държави. Всяка политика подхожда диференцирано, защото дели другите на „по-близки” и „по-далечни”, на „свои” и „чужди”.
Сама по себе си диференциацията във външната политика не е нито добро, нито лошо нещо, тъй като може да бъде изпълвана с различно съдържание. Тя е не само неутрална като факт на съществуване, но като феномен, иманентно присъщ на всяка външна политика, тя не може да има нито начало, нито край в рамките на съществуването на политиката. Появява се с възникването на външнополитическия субект и изчезва, когато той престане да съществува.

Три степени на външнополитическата диференциация:

1. Различието между субекта и всички останали субекти на външната политика – различието между „аз” и „другите”. В основата стои осъзнаването на собствения интерес (може да бъде национален, групов, съсловен, религиозен и т.н.), отделянето му от чуждия интерес и преценяването на различието между своя и чуждия интерес. Различието може да се изрази в частично несъвпадане на интересите, но интересите могат да бъдат и противоположни, дори антагонистични.
2. Различието между приятелите и не приятелите – различието „между другите”. (Терминът „не приятел” е различно от „неприятел”, който е синоним на противник.) към всеки отделен субект, причислен към една от тези две групи, подходът може да бъде твърде различен, тъй като приятелството може да бъде по-близко и по-далечно, а не приятелите – да не засягат или по-малко да засягат интересите на субекта. При този случай в основата на деленето е осъзнаването на собствения интерес, на интереса на другите и на съотношението между тези интереси. И тъй като съществува огромно разнообразие, става потребно въвеждането на ред, който да позволи правилно да се осъществява подходът към причисляваните към едната или другата групи субекти и да се изгради система от приоритети, имащи ръководно значение за външната политика.
3. Различието в рамките на произволни множества, които са по-малки от множествата на приятелите и на не приятелите. Воден от различни съображения или следвайки изискванията на обстоятелствата, субектът групира партньорите и противниците, като следва по отношение на тях сходна линия на поведение.

Анализът на трите степени на външнополитическата диференциация води до няколко извода.
Първо, всеки от тези случаи се касае за диференцирано подхождане към субекти на международни отношения, принадлежащи към различни множества. Поради това приложима става и теорията за множествата и съответните математически способи и методи за анализи. Границите на множествата са свободно определими, защото субектът на диференцирания подход може сам да избира критериите, по-които да групира отделните субекти. Тези граници са много подвижни, тъй като те се променят с промяната в интересите на субекта, поведението на другите субекти или от общата еволюция на международната обстановка.
Второ, най-ниска е динамиката на промените в първата степен. Тази динамика расте с преминаването към всяка от следващите степени.
Трето, между степените съществуват отношения на субординация, тъй като всяка следваща степен се свързва с множества, които са подмножества на множествата от предходната степен. Всяка следваща степен „отпечатва” в себе си предходната степен. Възможни са и множества от категорията на онези, които математиците определят като „празни множества”, т.е. множества, съдържащи нула субекти. В този случай субектът само очертава кръга на множеството и заявява, че ако някой от партньорите, с които той поддържа отношения, постъпва така, че да бъде отнесен към това идеално, мислено, все още празно множество, той ще поведе спрямо него особена, почиваща на специален подход диференцирана политика.

Като фактическа проява диференциацията може да очертава много широко разнообразие. Намира проява в много области на отношенията и във всяка от тях има различни параметри и характеристики. Но независимо от областта, в която се проявява, тя винаги си остава политически феномен, политическо явление, представлява съществен елемент на всяко външнополитическо поведение. Външнополитическата диференциация обаче трябва ясно да се отделя от един друг елемент на външнополитическото поведение, каквото представлява Диференцираният подход. В политиката диференциацията намира израз в нееднаквото отношение на нейния субект към другите субекти. Диференцираният подход към отделен субект или към група субекти се проявява в преднамерено отделяне на останалите в специална категория, в която се установяват условия и се следва определено поведение. В поведението на субекта към принадлежащите в тази категория субекти, поради това, се проявява отклоняване от типичните или традиционните за дадените обстоятелства отношения.

Когато се касае за диференциран подход, отклонението е предизвикано от особеното отношение на субекта на подхода към друг субект, породило се от желанието му по този начин да постигне някакви външнополитически или други цели. Диференцираният подход във външнополитическите отношения е преднамерено поведение. Без наличие на преднамереността няма основание да се говори за диференциран подход. Касае се за естествената и затова неизбежна диференциация на политическите отношения. Диференцираният подход във външната политика се проявява като единство на два винаги съчетани елемента, поради което отсъствието на който и да е от тях изключва съществуването му:
- Външно проявление (обективен елемент) - могат да бъдат наблюдавани и следени, те могат да бъдат предмет на първична информация.
- Особено, подчинено на определена цел отношение (субективен елемент) - за намеренията и целите на другия субект обикновено знанието може да се добие чрез анализи, чрез извличане на вторична информация, освен, ако той самият не ги е обявил (доколко обаче обявеното отговаря на истината, не се знае).

Като елемент на цялостния външнополитически процес, диференцираният подход се отнася към средствата. Той е средство за постигане на външнополитически цели и влиза в определени взаимодействия с другите външнополитически средства. Използвайки го, онези субекти на външната политика, които прибягват към него, се опитват да влияят върху поведението на други субекти на ВП. Желаят с него да ги накарат да извършват желани от тях действия или да внесат във външнополитическия си курс промени. Диференцираният подход може да бъде както инструмент на конфронтация, така и начин за насърчаване. Прибягването към диференциран подход е присъщо предимно на големи и силни държави, защото те имат повече възможности да влияят на зависещите от тях партньори. Това обаче не означава, че диференцираният подход не се използва и от малки и средни държави. Прилагането на диференциран подход означава заемане на определена позиция в международните отношения, от които следват и определени последствия. Развитието и широкото разпространяване на подобна политика може да доведе до възникване на външнополитически блокове, различни форми на външнополитическа конфронтация и към изграждане на съюзи. Диференцираният подход спада към онази категория средства, които никога не могат да се превърнат в цел в рамките на собствената политика, а винаги си остават средства.

Няма диференциран подход без определена, съзнавана от прилагащия го субект цел. Връзката между диференцирания подход и целта, на която той служи, е непряка връзка. Целите са тези, които определят приоритетната система, от която се води всяка външна политика и от която се изхожда от приемането на всяко външнополитическо решение. На свой ред приоритетната система диктува диференциацията на подходите към външнополитическите партньори и в известен смисъл може да се каже, че поради това диференцираният подход представлява нещо като едно нейно външно проявление.

Когато е естествено явление, отразяващо разнообразието на законните интереси на самите субекти, диференциацията във взаимните отношения не противоречи на равенството, ненамесата, суверенитета и другите принципи на международното право. Вписва се в рамките на политическата свобода на субектите да осъществяват отношения едни с други, съобразно с интересите и целите, които преследват. Но когато диференцирания подход се превърне в средство за силово въздействие на принуда, претендиращата да разполага с такова „право” държава встъпва в противоречие с тези принципи. Обикновено това е стремеж към хегемонизъм, руши международния ред и погазва идеята за международна справедливост.

Изследването на политическата диференциация е сложен процес, тъй като се прави от различни гледни точки, в зависимост от различни критерии, съотнася се с различни параметри. Основните елементи на анализа са три:

1. Сравнителен еталон – обобщена картина на отношенията в минал период, средно равнище на нормалните отношения с други страни за определен период от време и т.н.
2. Фактическото състояние на отношенията.
3. Съпоставка м/у сравнителния еталон и фактическото състояние като се търси сходство или различие.
Следващ етап на интерпретацията на възможната целева, преднамерена политическа диференциация е разграничението на основните параметри на подхода, както и сравнителната им оценка. Параметрите са:
1. Посоката на отклонението като са възможни три варианти на посоката при диференцираното отклонение.
- отрицателно за обекта /ограничаване на отношенията, създаване на пречки и др./
- положително за обекта /предоставяне на преимущества, фаворизация и др./
- смесен вариант /едновременно отклонение и в двете посоки/
2. Количествена характеристика – отличава се с параметъра величина. Ако не могат да се използват абсолютни количествени показатели, се използват сравнителните /повече, по-малко и т.н./
3. Динамиката – изменението на диференцирания подход във времето, скоростта, която се увеличава и намалява. Значението му е голямо за определяне на тенденции и перспективи.

Критерии за видовете политическа диференциация:
- Според сферата на проявление /политическа, икономическа, военна.../
- Според мотивацията на субекта за диференцирано поведение.
- Според начините, по които се проявява диференциацията.
- Според отношението на диференциацията към обективната реалност.

Според броя на страните диференцираният подход може да бъде:
- Едностранен – осъществява се без другата страна, която е обект на подхода, да отговори също с диференциация на своите отношения.
- Реципрочен – и двете страни отделят отношенията си от общата линия на своята външна политика и прилагат едни спрямо други особени отношения.
- Многостранен – понякога ответната промяна в подхода има характер на реторсия, поведение, което напълно съответства на международното право.

Диференцираният подход може да бъде още:
- активен /средство за натиск/
- пасивен /ответно поведение целящо да прекрати натиска и да възстанови статуквото/

Според начина на проявление диференцираният подход бива:
- явен /диференциацията не се крие, а се обявява в официални изявления и документи/
- скрит /диференцираният подход не се обявява, но се оставя страната-обект сама да го почувства/

Различно може да бъде отношението на диференцирания подход към реалността:
- реален /въплътен в конкретни действия, в определен външнополитически курс/
- потенциален /страната-субект заявява, че ще подхожда по особен начин към страни, които биха възприели определено поведение или ако настъпи някакво събитие/

Изложеното може в равна степен да се отнесе и към позитивния, фаворизиращия диференциран подход, макар и това да се прави рядко.