6. Функции на конституцията

Функциите на конституцията това са основните направления на нейното въздействие върху обществено-политическия живот. В тях намира израз вътрешната природа на конституцията, а приведени в система функциите очертават ролята на конституцията в живота на обществото и държавата.
При либералния конституционализъм се наблюдава минималистична гледна точка относно същността и предназначението на конституцията. На преден план се извежда една основна функция – по ограничаване на публичната власт, ориентирана към гарантиране на основните права и свободи на гражданите – охранителна/ограничаваща функция. „Всяка конституция е акт на недоверие, тъй като тя предписва предели на властта”; „Свободата е отправната точка и крайната цел на констицуионното регулиране”; „Всичко, което е свързао със свободата е конституционно и нищо не е конституционно, ако няма отношение към свободата!” (Бенджамин Констант). Основно предназначение на конституцията е да прекара демаркационната линия между политическата държава и гражданското общество. Появява се важна идейна тенденция – констицуионен гарантизъм – проявление на т.нар. либертарианство. Според КГ конституцията се свежда до една строго определена цел, а именно ограничаването на публичната власт и установяването на система на защитена свобода за индивида. Представител на това течение е Джовани Сартори. „Конституционализмът се свежда до идеята за въвеждане на юрисдикционен контрол за конституционност върху законите.” (Мишел Тропер). При либералния конституционализъм се разглежда една установена власт, която трябва да бъде ограничавана.
При демократичния конституционализъм през 20в. се наблюдава значително по-сложен феномен, тъй като става дума за формирането/изграждането отдолу-нагоре на една публична власт, основана върху принципа за народен суверенитет. Установяването на публичната власт върху едни или други ценностни основания логически и времево предхожда всякакви нейни разделения и ограничения. Демократичният конституционализъм изхожда от разбирането за демокрацията като начин на живот на една обединена около общи ценности и цели национална общност. Следователно народът в качеството си на носител на суверенитета формулира основополагащите норми и форми на политическия и правовия ред чрез една конституция, която изразява основните ценности на обществото и определя висшите цели на държавата. В контекста на ДК могат да бъдат изведени следните основни функции на конституцията:
1. интегрираща функция на конституцията – тя е водеща в наши дни. Самата конституция е израз на фундаментален ценностен консенсус в обществото. т.е. тя придава юридическа форма на политическото единство на националната общност. Същевременно конституцията не само отразява едно съществено политическо единство, но освен това тя му придава определена форма и организация. Интрегриращата функция на конституцията намира израз в механизма чрез който се преодоляват политическите конфликти, т.е. механизма, чрез който различните частни и корпоративни интереси в обществото се подвеждат под общ знаменател, за да се стигне до формиране на единна обща форма на държавата. Този ефект се постига по пътя на политическото представителство и създаването на условия за вземането на общонационални политически решения по пътя на публичните разисквания. „Самата конституция може да се определи като правов ред на процеса на държавна интеграция” (Рудолф Сменд).
2. легитимираща функция на конституцията – символна функция. В конституцията намират израз основните ценности на гражданското общество и висшите цели на политическата държава. Те са ядрото на т.нар. „общо благо”. Всяка конституция легитимира един нов ценностен порядък във взаимоотношенията между политическата държава и гражданското общество.
3. насочваща функция на конституцията – има своето основание в рязкото разширяване дейността на държавата през 20в. в различните сфери на обществения живот. През втората половина на 20в. се наблюдава една своеобразна „осмоза” (в химията: преминаване на разтворител от по-слабо концентриран към по-силно концентриран разтвор през полупропусклива мембрана) между гражданското общество и политическия живот. Конституцията вече не е само основен закон на държавата, но и основен закон на обществото.
4. организираща функция на конституцията – класическа функция. Присъща за всички конституции. В конституциите намират място основните елементи на организационното битие на държавата. „Конституцията се характеризира чрез правните правила, които описват висшите органи на държавата, начина на тяхното създаване, функциите им и техните взаимоотношения, както и положението на индивида по отношение на държавата.” (Георг Йелинек).
5. ограничаваща функция на конституцията – докато преди на преден план е излизало разделението на властите в различни конфигурации, в наши дни се появява като най-важен проблемът за ограничаването на публичната власт; за власт чрез въвеждането на контрол за конституционност
6. отваряща функция на конституцията – свързана е с идеята за отворената държавност, която е все по-актуална в хода на глобализацията и свързаните с нея процеси на интеграция. В отварящата функция на конституцията намира израз обвързаността на суверенната национална държава с международната общност. В новите конституции се появяват норми, чрез които националният правов порядък се отваря за прякото въздействие на международното право.
Има два подхода за взаимодействие между вътрешното и международното право:
1. дуалистичен подход – класически подход, при който двата правни порядъка се разглеждат като самостоятелни и паралелно съществуващи. Всяка държава е суверенно единство, което самостоятелно определя своя правов ред, а международното право се създава, за да регулира взаимоотношенията между суверенни държави. Класическото международно право се явява междудържавно право.
2. монистичен подход – през 20в. се появява нова гледна точка. Ханс Келзен извежда на преден план йерархичната зависимост между двата порядъка. Основание за това дава „Всеобщата декларация за правата на човека” от 1948, подписана от Общото Събрание на ООН. Според монистичния подход международният правов ред е от по-висок ранг, доколкото чрез него се утвърждават по-високи стандарти за правата на човека, а при потъпкване на тези права се допуска т.нар. „хуманитарна интервенция” във вътрешните дела на суверенна държава.