3. Външна политика и общество. Обществена подкрепа. Начини за постигането и.

Външната политика и Обществото са взаимно свързани. Външната политика очертава значими обществени интереси, за което обективно се нуждае от обществена подкрепа. Външната политика трябва да спечели обществената подкрепа и едновременно с това тя трябва непрекъснато да държи отворена връзката с обществото.

Пречки при осъществяването на връзката Външна политика – общество:
- Външната политика на всяка държава се осъществява от специализирани органи, чрез които се защитават националните интереси. Основно това са два типа органи: *силови (армията) и органите на *дипломацията. Проблемът тук е, че дипломатическата общност е доста елитарна (със специфични права, привилегии и т.н.) и това трудно се възприема и асимилира от голяма част от обществото.
- Външнополитическите решения се вземат на най- висшите етажи на държавното управление от сравнително тесен кръг хора.
- Всяко едно общество, организирано в държава, защитава своите интереси спрямо другите общества и държави, но обществото много по-осезателно възприема грешките и несгодите във вътрешната политика, отколкото във външната политика.
- Дипломатическата тайна е съществена част от външната политика и обществото няма възможност да познава сложната информация, свързана с тази политика.

Външната политика се нуждае от обществена подкрепа в:

1. В морално политически план:
- Авторитет.
- По-лесно се поддава на контролиране и предвиждане.
- Вдъхва респект поради възможността си да изпълнява качествено задълженията си.
- В голяма степен неподатлива на неблагоприятни вътрешни и външни явления.

2. В материален план:
- Възможността да се мобилизират ресурси и средства за постигане на целта.
- Обществото е склонно на жертви – ограничавайки някои свои потребности и тяхното задоволяване.

Вътрешна и външна подкрепа

Обществената подкрепа към външната политика до голяма степен се определя от доверието, което обществото има към тези, които са избрани да творят тази политика.

Външната подкрепа зависи от отношението на другите държави, на международната общност към външната политика на съответната страна. Защото международната общност също е субект на външната политика, при това много могъщ. Много важно е доверието към другите държави.



С какви средства може да бъде обезпечено доверието във вътрешен и във външен план:

1. Последователност и принципност на външнополитическия курс – обществото не винаги може да разбере сложната плетеница на външната политика, тъй като не разполага с достатъчна подготвеност и информираност. Но ако външната политика е последователна и принципна, обществото ще може да направи преценка относно принципите, върху които тя почива. Външнополитическият принцип е общата идея, която следва и към която се придържа една външна политика. Принципът не е обект на външнополитическа или дипломатическа тайна, а се обявява чрез устни изказвания или чрез писмени документи.

Какви са условията, за да бъде един Външнополитически принцип ефективен:
- Обществото да бъде убедено, че той отговаря на неговите интереси.
- Принципът да се спазва.

Какви функции имат Външнополитическите принципи:
- Чрез придържане към тях се обезпечава приемственост във външната политика.
- Те имат значение в зависимост от степента, в която последователно се прилагат.
- Те имат значение не само за приемствеността, но и като стабилни критерии в процеса на вземане на външнополитическите решения.
- Пропагандна функция – принципите са идеи, които мотивират действията. Ако обществото възприема и разбира даден принцип, то тогава той има висока пропагандна стойност.
- Принципът очертава рамките на гъвкавостта на външната политика (принципи без гъвкавост са неприложими). Той е една обща идея, но прилагането на тази обща идея към една конкретна ситуация предполага различни варианти и избирайки измежду тези варианти, ние трябва да проявяваме гъвкавост. Но гъвкавостта има стойност тогава, когато съществуват принципи, които да определят рамките на тази гъвкавост. Принципността и гъвкавостта са винаги свързани една с друга. Гъвкавостта е практичността на външната политика.

2. Справедливост – придържане към каузи, които са справедливи. Справедливостта изисква разбирането, че границите на твоя справедлив интерес са справедливите интереси на другите.

3. Правосъобразност на външната политика – има две измерения:
- Външна правосъобразност – поведение, което не предизвиква правен укор от страна на другите участници в международното общуване.
- Вътрешна правосъобразност – в съответствие с вътрешния правопорядък на съответната страна.

4. Стабилност и последователност на външната политика – външната политика трябва да бъде предвидима и последователна, за да спечели доверие във вътрешен и външен план.

5. Коректност в поведението, коректност към поеманите морални, политически и юридически задължения – това условие е от значение както във вътрешен, така и във външен аспект. Общовъзприето е правилото: „Pacta sunt servanda” ( „Договорите трябва да се спазват”) – целият правен ред (и вътрешен, и външен) се базира на това първично правило. Изпълняването на поетите задължения означава преди всичко признаване правата на другите – това генерира доверие и така външната политика би получила необходимата подкрепа.

6. Тайната дипломация – това е онази дипломация, която се осъществява при неинформираност на обществото за нейния курс и основните и решения. Тук има една особеност – колкото и да е ефективна понякога, тайната дипломация има своите слабости – тя е уязвима, тя е начин да не се изгуби доверието, а не то да се спечели, т.е. чрез тайната дипломация доверие не се печели, следователно не се печели и подкрепа.

7. Идеологизирането на външната политика – Идеологизирането на външната политика е подчиняването и на определени идеологеми. Това е дейност, която се стреми да подчини и управлява идеологията на отделните индивиди. Но по този начин външната политика много лесно се откъсва от реалността, от реалната преценка. Идеологията започва да става критерий за справедливост, законосъобразност и целесъобразност. Защитава се идеологическата чистота на външната политика, а не интересите, които стоят в основата и, не връзката и с реалностите. Понякога идеологията се налага на обществото като религия. Тогава тя се възприема безусловно и безкритично.

8. Използване на религиозния фундаментализъм – когато религията се превръща в идеология. Обикновено религиозният фундаментализъм разцъфтява, когато религията се превърне в държавна и залегне като основа на външната политика.

9. Емоционалното въздействие – обществото се влияе по-лесно емоционално, отколкото рационално. Емоциите широко се използват за обезпечаване на такава връзка с обществото, при която външната политика може да получи желаната от нея подкрепа (при това базираната на емоциите подкрепа е сляпа).

10. Пропагандата – тя е мощен начин за управление. Най- малко подвластни на пропагандата са нецивилизованите нации.


Способи за обосновка на външнополитическите цели и курс:
1. Прокламиране на определени принципи и убеждаване на обществото в правотата им.
2. Търсене на опора в правото и справедливостта.
3. Обосноваване на национални цели с исторически, икономически и други основания.
4. Насаждане на национализъм и шовинизъм.
5. Негативна пропаганда по отношение на възможния съперник. “образа на врага”
Най-фрапиращите международни престъпления винаги са в името на високи идеали. Главният проблем не е прокламирането на морални, правни и други основания, а съответствието им с установените норми. Често се злоупотребява и заради обществената подкрепа се изграждат логични, но изградени върху невярни предпоставки теоретични конструкции / идеологии – Хитлер, Мусолини.


Република България – демократична, правова и социална държава.
Демократизмът трябва да определя отношенията м/у външната политика и обществото:
- Никоя част от народа, политическа партия или друга организация не може да си присвоява народния суверенитет.
- Разделение и взаимен контрол на властите.
- Формиране на държавни органи чрез народна воля. – общи, разни и преки избори с тайно гласуване.
Конституцията закрепва висши критерии, от които следва да се изхожда при определянето на всички цели и средства на външната политика:
- Свободата – България ще се противопостави на всяка форма на налагане на един народ над друг и ще защитава своя и чуждия суверенитет.
- Мирът – България застава на страната на всяка форма на агресия или друга форма на насилие.
- Хуманизмът – Никакъв интерес не би имал смисъл ако противоречи на основните човешки права.
- Равенството – Всички индивиди са свободни и равни, а също така и народите без оглед на раса, народност, етническа принадлежност, произход, религия, богатство и др. Непълноценни народи няма.
- Справедливостта – При решаване на международни дела винаги да се изхожда от морала и неговите норми.
- Търпимостта – Различието във всички области се уреждат само с добра воля и компромиси.
Обществото следва да бъде запознато с външната политика и международните отношения на страната, тъй като те засягат националните интереси. Това се отнася и за сключваните международни договори, които според конституцията стават част от вътрешното право.