11. Външнополитически механизъм на държавите. Понятие и особености. Основни елементи.

Органите, от които се състои външнополитическият механизъм на всяка страна биват:

1. Вътрешни и Външни.

2. Дипломатически и парадипломатически.
Дипломатически органи не са само дипломатическите представителства, тъй като дипломатически органи има и на територията на собствената страна. Дипломатическите органи се ползват с особен статус, който се признава от вътрешното право, но се дава от международното право. Този статус е в сила само по отношение на онези дипломатически органи, които са разположени извън рамките на съответната държава.

3. Органи с универсална компетентност и органи със специализирана компетентност.
Критерий за това разграничение са компетенциите на органите, които се включват във външнополитическия механизъм. Универсална компетентност имат законодателните органи и МС. Специализирани ведомства са външнополитическите ведомства. Кои органи каква компетентност ще имат се решава от самата държава – това не е въпрос, който се определя от международното право.

4. Ръководни органи и изпълнителни органи.
В областта на външната политика има една интересна особеност – третата власт (съдебната) няма място във външната политика, което означава, че що се отнася до външната политика разделението на властите не е трипартитно, а органите са само два вида – законодателни и изпълнителни.

5. Постоянни органи – както вътрешни, така и външни (МС, постоянните представителства на една държава в друга или представителствата към международните организации) и непостоянни органи – делегациите (те са органи ad hoc). Много често органите ad hoc решават много по-важни задачи от органи, които са постоянни. Те извършват много отговорни действия във външната политика.

6. Колегиални и еднолични.
Колегиалните органи са съставени от индивиди, но действат като самостоятелен субект на решения. Изисква се съчетаване на становищата на тези, които съставляват колегиалния орган, за да бъде взето решение. При едноличния орган решенията се вземат в кръга на неговата компетентност от едно лице. При колегиалните органи отговорността се носи от колектива и тя е политическа, докато при едноличните органи отговорността може да бъде както политическа, така и юридическа и е лична. Не може да има колективна юридическа отговорност.
Може да се направи разграничение по линията на външнополитическите ведомства. Нагоре от тази линия органите са обикновено колегиални (МС, НС или например държавен глава-президиум), а надолу от тази линия цари единоначалието. Дипломацията е царство на единоначалието – независимо дали е постоянен, или временен, органът е едноличен (делегациите – няма колегиална делегация, тъй като ръководителят е един). Същото е и при външнополитическия апарат, който е на територията на съответната страна – МВнР (органът е външният министър и той е едноличен).
Преимущества и недостатъци:
Колегиалност – при колегиалните органи има възможност за съчетаване на познанията и опита на много хора. При колегиалното решаване проблемът може да бъде разглеждан от множество гледни точки и много по-критично. Затова и решенията са по-трудни и се вземат по-бавно отколкото при едноличните органи. Нужно е повече време, а освен това при колегиалността е възможно вземането на правилно решение да стане жертва на процедурни игри и комбинации. При колегиалността вземането на решение е резултат от компромис и това понякога може да бъде недостатък. Необходимо за вземането на решение е съвпадане на позициите, но то може да бъде само частично, не и пълно. Решенията са по-плитки и не може да бъдат радикални именно заради различието в позициите. За да действа един орган колегиално, е необходимо лицата, които участват в него да бъдат снабдени с информация. Тя трябва да бъде равна за всички, но така пък трудно може да се защити секретността, а външна политика без секретност не може, тъй като секретността е средство и условие за дипломацията. Когато имаме само едно лице, е по-лесно да се запази секретността.
Еднолични органи:
Плюсове – единство на действието и на позицията; при едноличното решаване може да се обезпечи много висок професионализъм; много по-лесно става захранването с информация; налице е оперативност, която е несравнимо по-висока, отколкото при колегиалното решаване; по-лесно се запазва секретността.
Минуси – има по-големи възможности за допускане на субективизъм – няма го взаимният контрол както е при колегиалното решаване; могат да се намесят лични интереси; има по-малки възможности за всестранно обсъждане на проблема (липсват знанията и опитът на много хора, както е при колегиалността).
Значението на плюсовете и минусите е променлива величина и зависи от обстоятелствата и от функциите на органа. Отново стигаме до мисията на външнополитическото ведомство – над него се включват колегиални органи (НС, МС), в чиято компетентност са стратегическите дългосрочни решения относно външната политика. Но в сферата на вземане на оперативните, изпълнителни решения единоначалието е необходимо условие, следователно вземането на тези решения е поверено на еднолични органи (надолу от линията на външнополитическото ведомство).

В развитието на външнополитическия механизъм има 2 много съществени тенденции:
Расте числеността на индивидите, които действат в областта на външната политика (тази тенденция се наблюдава в световен мащаб). Това е предизвикано от обективни обстоятелства. Увеличава се значението на външнополитическите отношения. Интересите на съвременната държава вече стават глобални интереси, във връзка с което е необходима повече информация и повече хора, които да я обработват. Какви са последиците от тази тенденция? – колкото повече расте числеността на хората, които работят във външнополитическия механизъм, толкова по-трудно става контролирането и ръководството му. Колкото повече се увеличава числеността на органите, толкова по-голяма става инертността на апарата и расте склонността му да се бюрократизира.
Расте броят и разнообразието на органите, които се занимават с външна политика – те може и да не са външнополитически органи, но осъществяват външнополитически връзки. Това води до усложняване на централизирането на външнополитическата активност, а външнополитическият апарат не може да съществува и да функционира, без да има висока степен на координация между отделните му части. Единият от начините да се излезе от това противоречие е концентрация на самото ръководство. Съвременното развитие е допринесло много в областта на координацията, но съществува една тенденция, която набира сили – вече става въпрос не само за национална координация, но и за интернационална координация, която внесе много неща в областта на дипломацията. Налице е необходимост от интернационална координация. Има и още едно ново явление – наднационална координация.