6. Закрила на основните права на гражданите

Основните права обвързват законодателната, изпълнителната и съдебната власт като пряко действащо право- чл.5, ал.2 от Конституцията. Правоприлагащите органи, и особено съдилищата, са длъжни, в рамките на общия контрол в/у правния ред, да контролират спазването на основните права при всеки конкретен случай.
Чл.56 от Конституцията гласи: “Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси”. Този текст е широка основа за изграждане на система от защитни средства. Принцип на правовата д-ва е, че съдебният път за закрила на основните права трябва винаги да е открит за гражданите. Този принцип не е ясно формулиран в Конституцията, но може да бъде изведен от разпоредбата на чл.117, ал.1 от Конституцията- “Съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите…”.
В правната теория и в конституционната практика се застъпва виждането, че съдебен контрол по отношение на основните права представлява conditio sine qua non (условия, без което не може) в концепцията за основните и за конституционните права: само права, които могат пряко да бъдат закриляни от съда, имат характер на субективни права и на същински основни права.
Българската конституция допуска ограничавания на основните права със закон, но не съдържа необходимите конституционноправни гаранции за запазването сърцевината на основното право- онова ядро, което не бива да бъде накърнявано дори от законодателя, дори и в допустимите от Конституцията ограничения. Това правно изискване представлява водещ принцип на основните права в развитите страни (Германия) – известно е като принцип за “закрила на същностното съдържание на основното право”.
Съвременната правна теория е формулирала няколко основни изисквания с характер на гаранции:
1. ядрото на основното право трябва да е ясно очертано и в тези граници то не бива да бъде засягано
2. допустимото ограничаване в основното право да съответства на обществен интерес, който да е причината за ограничението
3. ограничението на основното право да е измеримо, за да може да има мащаб и за последващия съдебен контрол. Всичко това засяга и друг принцип на основните права- този за пропорционалността в допустимото ограничаване
В чл.57, ал.3 от Конституцията се предвижда като правило и принципна възможност временно ограничаване на някои права на гражданите. Параметрите на това ограничаване са стриктно дефинирани:
- ограничаването да е само временно
- временното ограничаване е допустимо само в изрично посочените случаи: война, военно или друго извънредно положение
- ограничаването е допустимо само със закон
- изчерпателно са изброени отделните права, ограничаване на които дори и при условията на чл.57, ал.3 от Конституцията не се допуска. Това е правото на живот (чл.28), правото на частен съдебен процес (чл.31, ал.1,2,3), неприкосновеността на личността (чл.32, ал.1), свободата на съвестта и на вероизповеданията (чл.37).
Съдържанието на чл.57, ал.3 от Конституцията и неговото осъществяване е скрепено с още по- плътна гаранция- Великото Народно събрание. Принципът за неотнемността на основните права и принципът за допустимото им временно ограничаване само със закон са поставени м/у онези избрани предмети, които подлежат на пререшаване само с акт на ВНС (чл.158, ал.4 от К).
В Германия, Испания, Унгария, Словения и др. действа институтът на конституционната жалба: всеки гражданин има право на пряк иск пред Конституционния съд, с който обжалва акт на публичната власт, когато счита, че този акт е нарушил негово основно право. Конституционната жалба е допустима само като крайно средство- едва след като засегнатото лице е изчерпало всички, според вида на обжалвания акт, правни пътища.