4. Конституционноправна уредба на основните права

В Конституцията правната уредба на основните права следва разбирането за тях като за неотнемни и неотчуждаеми права. Чл.57, ал.1 гласи: “Основните права на гражданите са неотменими”.
Чл.4,ал.2 от Конституцията предвижда, че д-вата гарантира достойнството и правата на личността. Но това не означава, че всички закрепени в Конституцията основни права са “права на всеки” и че по своята същност те са “преддържавни”, естествени права на човека. С изключение на някои основни права- достойнство, свободно разгръщане на личността, свобода на личността, равенство пред закона и др.- оставено е на политическата воля на конституционния законодател да напълни очертанията на основните права със съответно съдържание.
“Права на гражданите” присъства в две значения: като права на гражданите- по класическия смисъл на ДПЧГ и като права само на български граждани. Понятието “основни права” се използва до голяма степен като синоним на “конституционни права”.
*Основното право като пряко действащо право. Конституцията предвижда, че всички нейни разпоредби имат пряко действие- чл.5, ал.2. основните права не са само програмни изречения, оставени за осъществяване на волята на законодателя, а са обективно право с пряко обвързващо действие относно публичната власт. Обективните конституционноправни норми представляват източник на субективните права на гражданите, източник за упражняване на основните права като субективни права.
Издигането на правата на личността до водещ принцип (в преамбюла на Конституцията) задължава д-вата и публичната власт да гарантират живота, достойнството и правата на личността и да създават условия за свободното развитие на човека и на гражданското общество- така гласи чл.4, ал.2 от Конституцията. С това публичната власт е “обвързана” с всички проявни форми на основните права. Интересно е и “действието спрямо трети (лица)”. Неговата постановка съдържа хоризонталното действие на основните права: основните права като субективни права следва да бъдат спазвани не само от публичната власт, но и от другите граждани.
*Основните права се уреждат със закон. Това е принципът в конституционното право, който се съдържа в Глава втора от Конституцията, без изрично да е формулиран като самостоятелно правило. Съвременното конституционно право на България е резервирало материята на основните права само за законова уредба. Тази материя е “трайна и основна” по смисъла на чл.3, ал.1 ЗНА, защото правата на гражданите са конституционно признати като върховен принцип и обективна стойност.
Друга проявна форма на този принцип се съдържа в чл.57, ал.3 от Конституцията- ограничения в прокламираните основни права се допускат само ако са предвидени в закон.
*Граници на упражняване на основните права. Принцип на пропорционалността. Всяко основно право е определено по своето съдържание, но съдържанието му има граници: правата на конкретното лице се конкурират с правата на другите. Всички права присъстват и се упражняват в рамките на общ публичен ред. Чл.43, ал.1 от Конституцията предвижда, че гражданите имат право да се събират на митинги и събрания “… мирни и без оръжие…”; чл.57, ал.2 съдържа обща клауза за недопускане “…упражняване на права, ако те накърняват правата и законните интереси на други”. Принципът е, че доколкото няма изрична регламентация, по пътя на тълкуване следва да се установи къде е границата на упражняването на конкретно основно право.
Особен случай за определяне границите за упражняване на едно основно право представляват т.нар. “силови отношения”. Имат се предвид правните отношения, с които отделният гражданин влиза в по- тесни отношения с администрацията- качеството му на държавен служител, на задържан, на служещ във въоръжените сили и т.н. Принципно положение в сферата на тези “силови отношения” е, че пробиви в основните права са допустими само в/у ясна и подробна законова уредба. Разрешаването на тези пробиви става чрез ограничителни мерки, но всичко това съвременната д-ва допуска само при спазване на принципа на пропорционалността. С въвеждането на този принцип се въвежда един ясен мащаб за контрол в/у публичната власт и спазване на основните права. Пропорционалността е решаващият критерии за вида и размера на допустимото ограничаване в осъществяването на основното право. Идеята е, че пропорционалността като критерии за допустимо ограничаване на основното право следва да бъде заложена в закон, що се отнася до упражняване на основните права в конкретния случай, то във всеки случай следва да могат да бъдат определяни конкретни граници.
Принципът първоначално се е формирал в полицейското право. За прилагането му следва да са налице 3 елемента: 1. наложителност; 2. пропорционалност на намесата; 3. най- малко ограничаваща мярка.
В Конституцията на България този широко наложил се съвременен принцип няма ясна уредба, не е прогласен като самостоятелно правило. Но той може да бъде изведен от разпоредбите на чл.31, ал.4 и 5. Има необходимост от бъдеща позитивна уредба в Конституцията.