2. Теории за правото.

1. Правен позитивизъм – той формулира разделителната теза за право и морал. Разделя се на школа за правото и морала и на школа за дължимото и светът на съществуващото. Между тях няма връзка. Правния позитивизъм се разглежда като система от норми, правото за позитивизма е писаното право. Представител е Ханс Келзен и Джон Остин. Източник на правото са правните текстове, зад които стои авторитета на институциите. Правните норми са общи правила, които се прилагат за решаване на казуси на дела, при липса на правила, които да решават казуса. Съдията има свобода да реши делото. Съдебните решения са като приложения на правила. Юридическото мислене се подчинява на строга логика и може да се изследва с аналитични методи. Остин определя теорията за правото като командна. Всички закони са командни според него, независимо дали са изразени като команди. Според него команда е : 1. Изразяване на желание и 2. възможност да се предизвика зло.
Остин смята, че суверена може да е определен само имперично. Суверен е този, на който хората се подчиняват, а той не се подчинява на никой по-висш. Теорията на Остин има за модел абсолютната монархия и наказателното право, но не всички закони налагат санкции. Другият представител Хърбърт Харт е известен с модела на нормите. Правото – според него – е система от правила , единство от първични и вторични правила, като най важните черти на правните системи са приемствеността на авторитета, който създава правото и трайност на законите след изчезване на техния създател. При него има нормативна задължителност на правото – първичните правила регулират отношенията в правния свят и са насочени към всички индивиди в дадена социална група. Те служат като стандарти за критика и за оправдаване на санкцията , но те не формират система. Само малка общност, свързана с общи чувства и вяра може да живее успешно под режима на първичните правила. Вторичните правила придават системност на правото. Те идентифицират начините, по които първичните биват въвеждани и прилагани.
Има 3 вида вторични правила:
1. правила за идентификация;
2. правила за промяна, които установяват различни нормативни авторитети;
3. правила за отсъждане на конфликтите между първичните правила.

Друг представител на това направление е Келзен, който аргументира дуализма на битие и дължимо . Дължимото е система от норми. Той разглежда характеристиките на нормативната система. Нормативната система е йерархична , автономна, саморазвиваща се и самоорганизираща се цялост.
Друг представител е Джоузеф Рац, който преглежда теорията на Келзен.

2. 2-та школа тръгват от тезата за зависимост на правото от морала. Едно правило не се счита за част от правото, ако не е морално допустимо . Представител е Роналд Дуоркин, Джон Рос, Юрген Хабермас. Нарича се теория за естественото право, защото моралния ред се разглежда като част от природния. Природата фиксира определени цели при човешките същества, които са заложени в естествения ред на нещата. Моралния дълг е действие в съответствие с тези естествени цели, така естественото право произтича от човешката същност и от естествените човешки действия. Една система за социална регулация е право ако съответства на тези естествени човешки действия. Св.Тома от Аквино различава вечно право / природата на вечната вселена/; естествено право /предписания на вечното право, които ръководят поведението на разумните същества/; човешкото право е трети тип право и е валидно ако е в съгласие с естественото право; говори се и за божествено право.
Правото е порядък на разума за общо добро, поставен от някого, който има грижа за обществото. Теориите за общественото право са критикувани за много неща, обвинявани са в натуралистична грешка. Дейвид Хюм говори за натуралистична грешка, че е неадекватна. Роналд Дуоркин нарича теорията си „трети път”. Той казва, че няма теория за решаването на трудните дела. Твърди, че съдебните решения се водят и от определени морални стандарти. Говори за принципи, които според него произтичат от разбирането за моралните ценности; говори за стандартите като политически стратегии /които разкриват определени социални цели за подобряване на нещата/. Стандартите са принципите и политическите стратегии. Разликата между принципи и норми според Дуоркин е, че нормите задължават на принципа всички или нищо; те могат да се прилагат към делото. Принципите не предписват конкретно поведение и не влекат точни правни последици. При конфликти между норми едната важи, а другата не; при принципите не е така – един принцип може да важи наред с други принципи. Принципите са основания - според Дуоркин – съдията да намери правилното решение на казуса. Съдиите са ограничени от моралната политическа доктрина.