14. Пакт за граждански и политически права. Факултативни протоколи

Международният пакт за икономически, социални и културни права и Международният пакт за граждански и политически права бяха приети от ОС на ООН и открити за подписване през декември 1966г. Измина десетилетие до влизането им в сила, за което съгласно изискванията на тези два пакта бяха необходими ратификациите на 35 държави. Днес те са ратифицирани от около 140 държави.
Пактовете са МД и затова те съдържат обвързващи задължения за страните членки. Въпросите, отнасящи се до тяхното спазване станаха грижа на международната общност и не попадат във вътрешната юрисдикция на държавите.
Всеки пакт установява система за международното му прилагане, която има за цел да гарантира, че държавите- членки спазват поетите задължения. Един особен акт е приет с цел да разшири механизма за приложение на Международния пакт за граждански и политически права- това е факултативния протокол към този пакт.
Международния пакт за граждански и политически права влиза в сила на 23 март 1976г. Съдържанието му включва повече права, отколкото Всеобщата декларация за правата на човека. Важно допълнение е записаното в чл.27, според което държави, в които съществуват етнически, религиозни или езикови малцинства не могат да бъдат лишавани от правото да имат съвместно с другите членове на своята група собствен културен живот, да изповядват и практикуват собствената си религия, или да си служат с родния си език.
Други допълнения са: свободата от затваряне за дълг, правото на всички лица, лишени от свобода да бъдат хуманно третирани, правото на всяко дете да придобива гражданство и да има право на такива мерки за закрила от страната на неговото семейство, обществото и д-вата каквито положението му на малолетен изисква.
Но Всеобщата декларация провъзгласява някои важни права, които не са включени в този пакт: правото да се притежава собственост, да се търси убежище и правото на гражданство.
Международния пакт за гражданки и политически права съдържа една социална клауза- “дерогираща”, според която в случаи на обществена опасност, която застрашава съществуването на нацията, държавите, страни по този пакт могат да вземат мерки само дотолкова, доколкото положението го изисква и при условия, че тези мерки не са несъвместими с другите им задължения и не водят до дискриминация.