6. Правото и другите регулативни системи.

Правото е една от регулативните системи на обществото. Наред с него се изявяват и други, не по-малко значими по роля, по влияние и периметър на действие. Те също имат своята "важимост". Общото, което ги свързва е, че те съдържат правила за поведение, определени и контролирани от съответстващите им институции, скрепени с възможности за принуда за осигуряване на тяхното съблюдаване и изпълнение. Налице са и съществени различия между тях, но и форми на взаимодействие и взаимно проникване. Различията се проявяват в следните главни насоки:
Между морал и право различията са многопосочни. Моралът предхожда правото. Той извървява дълъг път от стихийно установени правила на човешко общуване до една установена и утвърдена форма на обществено съзнание. Правото има относително по-кратка история и неговото цялостно формиране е свързано с утвърждаване на държавата като политическа организация на обществото.
Още със създаването си, правните правила на поведение се налагат като общозадължителни. От формална гледна точка те не се нуждаят от ничие утвърждаване за да влязат в действие. Друг е въпросът, че те държат сметка за общественото мнение, за да осигурят своето безпрепятствено действие. Различно е положението с моралните норми. За да станат общозадължителни, те трябва да бъдат признати от обществото, да добият гражданственост, да се включат в индивидуалното съзнание на хората и да се материализират чрез тяхното поведение. Същевременно те нямат страх от общественото мнение, тъй като са атрибут на самото общество12.
Моралните норми имат много по-широка сфера на действие. Те обхващат почти всички човешки постъпки. А сферата на правото е значително ограничена. Главният разграничителен критерий за това, кое поведение да бъде отнесено към кръга на правното регулиране и кое да остане в кръга на морала, е върховният обществен интерес. Правото включва само правилата, чието неспазване се приема за особено опасно за държавата и за обществото. В самите рамки на правото се провежда нова диференциация. Най-опасните отрицателни прояви се въздигат в престъпления, други се включват в групата на административните отношения, а трети могат да получат само гражданскоправна санкция или възстановяване на вреди. Многобройни други човешки постъпки, заедно с породените от тях чувства, настроения и пр. остават в кръга на морала.
Различно се поставят въпросите за отговорностите. Изпълнението на правните норми се осигурява в крайна сметка с помощта на принудата на държавната власт, докато нарушенията на моралните норми се последват от морално осъждане. И в двата случая е налице принуда, но нейния характер е различен и се възприема различно от отделните хора, съобразно степента на тяхната култура и съзнателност.
Различни са източниците на двата вида норми. Моралните норми произтичат от индивидуалната съвест, от религиозни догми и др., а правните норми - от волята на законодателите.
Различни са и крайните цели-моралните норми са насочени към усъвършенстване на човека, а правните норми--към добра организация на обществото13
Налице са и формални разлики в нормите. Правната норма е писмено изразена. Като външна проява на определена воля, тя се създава по един формализиран ред. Моралните норми не са писани или не са системно писмено изразени. Те се създават в хода на социалната практика и се проявяват главно не в думи, а в действия. За морала на човека се съди от неговото конкретно поведение и от мотивите за това поведение, съпоставени с обществено приети морални правила.
К.Коркулов посочва като основно различие между двата вида норми, че моралните съдържат оценка на интересите на човека, от която се получава различието между добро и зло, нравствено и безнравствено, а правните норми закрепват разграничение на интересите, определят границата между правото и неправото.14
При избора на целите и оценка на интересите моралът насочва човека към вглеждане в себе си, към себеоценка на силите, възможностите и на собствената си ценност.От позицията на своето себеусещане и на собствените критерии за морални ценности, човекът изгражда и отношението си към другите. Често това отношение е прикрито, стаено, очаквателно или проявява колебание и предпазливост. А правните са ясни, открити, насочени към всички, с обща мярка на взискателност и задължителност при организиране на правоотношенията. Те не изискват самооценка, а осъзнато изпълнение.15
По правило, моралните норми са единни по съдържание и с някои нюанси са приложими във всички сфери на обществените отношения. Моралните категории - чест, дълг, хуманизъм и др. имат еднаква същност в създаваните разностранни морални отношения. Те търпят промени преди всичко при обществени качествени промени, могат да предизвикат промените и сами да търпят тяхното въздействие. Но в рамките на еднородна идейна обществена среда, моралните норми неотклонно се закрепват в обществото. В отличие от тях правните норми регулират отделни страни на обществените отношения и предизвикват различни правни последици. Само конституционните норми-принципи изпълняват общо регулативна или защитна функция. Те са относими към повече или всички отношения. Те, както и моралните норми имат дълготрайно действие и могат да се променят по съдържание при дълбоки обществени преобразования. Но и в тези случаи те запазват онова съдържание, което е общо за всяка съвременна държавност-- принципите на законността, парламентаризма, правораздаването.16
Наред с посочените различия, между морала и правото съществува взаимодействие и взаимно проникване. Много правни норми възпроизвеждат морални категории. Това е силно изразено в отрасъла на конституционното право, но се проявява и в други правни отрасли. Моралните категории се включват в структурата на правните норми и добиват правен израз. Без да се изключват от кръга на морала, те получават правна подкрепа и защита. Особено тясна и здрава е връзката между правото и справедливостта. Справедливостта "характеризира съотношението на няколко явления от гледна точка на разпределение на благото и злото между хората"17- съотношение между деяние и възмездие, права и задължения, труд и възнаграждение и т.н. Поради това според израза на Джорджио дел Веко "справедливостта, в истинския смисъл е принцип на съгласуване на субективни същества помежду им", признаване на личността от другите ("всеки субект да бъде признат(от другите) за това, което струва, на всеки да бъде приписано (от другите) това, което му се пада" ). Това обяснение на съдържанието на справедливостта е в съзвучие с дефиницията на Юстиниян: справедливостта е постоянното и вечно желание да се дава на всеки това, което му се дължи. Дължимото в полза на личността, но и за наказване виновния.18
Цяла група от именити учени от края на 19 век до днес приемат справедливостта като сила, проявена в правото. Гарайс писа, че справедливостта създава правото. Тя е правния усет, една сила, която се намира и действа в човека. Гирке сочи, че идеята на правото е в справедливостта. Мащабът и не е в абстрактното равенство, а в съразмерността. Той цитира Кант: "Ако справедливостта пропадне, няма стойност хората да живеят на земята" Корнфелд поставя въпроса за изискванията на справедливостта, изразени като изисквания на разума, насочени към осигуряване на еднакво право за всички, без лично облагоденстване или увреждане. Жени говори, че чистата и специфична същност на правото е справедливостта с общата повеля "Да се даде всекиму неговото". Бартоломей в тридесетте години на нашия век, твърди, че принципът на справедливостта е критерий за оценка на позитивния правен ред; тя е идеала на правото. Ренар казва, че" правото е едно сложно тяло, което се съживява от една единна душа, от идеята на справедливостта. " Тя е една идея, която ако се премахне, остава само силата. В отличие от тези разбирания Ханс Келзен издига като критерий на правото мира. Според него, не е толкова важно дали една определена вещ се взема от някого и се предоставя на друг, комуто се пада, важно е спорът между двамата да се уреди. Позитивното право - пише той, не иска да бъде някакъв справедлив ред, а само "системен ред" 19. В противовес на това описание, справедливостта си прокарва ясен път в различните отрасли на правото и в днешни дни. Характерни примери по въпроса са Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, институтите на наказателното право - неизбежна отбрана и крайна необходимост, на облигационното право - неоснователно обогатяване и непозволено увреждане и др.С морално въплътените си норми правото утвърждава морала, спомага за създаване навик да се постъпва правилно, съобразно моралните норми. Морално укрепващо и възпитателно е въздействието и на правоприлагащите органи, когато съвместяват своите актове с моралните изисквания, възприети от правото.
От своя страна моралните норми подкрепят правото.Те му създават обществена престижност, морален авторитет. Моралните възгледи оказват въздействие на законотворчеството. Те са важен критерий за подържане актуалността на правните норми, за привеждането им в съответствие с нуждите на живота.
Съществуват процеси и на преливане на правни и морални норми. Отделни морални норми се откъсват от кръга на морала и се включват в правото и обратно. Критерий за този процес е общественият интерес, а в отрасъла на наказателното право той е продиктуван (оценяван) от степента на обществена опасност на конкретен вид човешко поведение. На тази основа, например, през 1982г. в Наказателния кодекс беше включена нормата на отговорността за незаконно съпружеско съжителство, а през 1991г. тя беше отменена и възстанови мястото си сред моралните норми. По морални съображения в института на неустойката се възстанови правилото, че уговореният размер може да бъде намален от съда, когато е прекомерно висок.
Налице са взаимоотношения между правото и обичайните норми. Правото закрепва по конституционен път традиционната отделеност на религиозните институции от държавата; задълженията на родителя за отглеждането и възпитанието на децата. То зачита и правно закрепва религиозните традиции и обичаи на различни етнически групи в държавата. Обичаите в практиката служат като показатели за тълкуването на договорите (чл.20 ЗЗД). Обичаите стават източници на право, когато се приемат от държавата и получават правна регламентация (вж. главата за правния акт).
Непосредствени са връзките между правните и корпоративни норми (норми на обществените организации). Тези норми са от два основни вида: норми на сдружения с нестопанска (с идеална) и със стопанска цел. Те имат конституционноправна основа и се развиват в останалото законодателство. С това държавата чрез правото създава правния статут на сдруженията като юридически лица. Тя осъществява надзор за законност върху тяхната дейност и същевременно им предоставя пълна автономия при организацията на вътрешния им живот. Самите сдружения осъществяват взаимодействие с държавата чрез различни форми, с което тя получава подкрепа при осъществяване на своите функции, а сдруженията се подпомагат от нея за осъществяване на техните цели и удовлетворяване потребностите на техните членове и съмишленици. В това правно и фактическо взаимодействие гражданското общество се откроява като фактор за общественото развитие.