2. Принципи на дейност на съдебната власт

Съдебната власт е независима от други държавни органи, политически сили, обществени формирования и пр. Нейните кадри се подчиняват само на закона. За тази независимост допринасят най-малко три обстоятелства, свързани с правното положение на съдиите, прокурорите и следователите. Първото от тях е несменяемостта на тези органи- всеки един от тях става несменяем след навършване на тригодишен стаж на длъжността, която заема. Той се освобождава от длъжност само при пенсиониране, подаване на оставка, трайна фактическа невъзможност да изпълнява служебните си задължения за повече от една година, осъждане на лишаване от свобода за извършено умишлено престъпление от общ характер. Важно значение има департизирането на съдиите, прокурорите и следователите. Докато упражняват професията си те не могат да членуват в политически организации и да извършват политическа дейност. Накрая, съществена роля играе техният имунитет. Те не могат да бъдат задържани освен за тежко престъпление(наказуемо с лишаване от свобода над пет години) и то с разрешение от Висшия съдебен съвет. Разрешение за задържане не се иска при заварено тежко престъпление, а незабавно се известява Висшият съдебен съвет, а ако той не заседава - министърът на правосъдието и правната евроинтеграция. Висшият съдебен съвет снема имунитета им когато има достатъчни данни за извършено престъпление от общ характер. Заедно с посоченото независимостта на цялата общност на съдебната власт се гарантира с правото сама да определя своя проектобюджет, щатовете, районите на действие.
Всеки има право на съдебна защита. Правосъдието като държавна функция е предназначено да защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. Затова отказ от правосъдие е недопустим.
Пред правосъдните органи всеки има право на защита. По принцип тя се осъществява от юристи - адвокати. Тяхната роля на правни защитници на гражданите и юридическите лица надхвърля рамките на съдебната власт. Тя се изявява и пред изпълнителните органи, а също и при саморегулиране на отношенията между субектите на правото.
В правораздаването участват и съдебни заседатели. Това участие не е повсеместно, а в определени от закона случаи - например, в производства за лишаване от родителски права и в правоинстанционни наказателни дела в районния съд. Съдебните заседатели по българските процесуални закони имат права и задължения на съдии. Те се произнасят по всички въпроси на съдебните производства.
Разглеждането на делата в съдилищата е публично. Отклонение от този принцип се допуска в случаи, посочени в процесуалните закони - например, разглеждането на граждански дела може да се извърши при закрити врати, когато ще се разглеждат обстоятелства, свързани с интимния живот на страните или публичното разглеждане ще бъде вредно за обществения интерес. Но и тогава ограничението не е абсолютно - в съдебната зала се допускат не само страните и техните пълномощници, но и вещи лица, свидетелите, както и други лица, допуснати от председателя на състава на съда. В наказателното и административно наказателното производство се прилага същата идея, макар изразена с различен текст.
Съдилищата осигуряват равенство и еднакви условия за състезателност на страните в процеса. Те са равнопоставени пред процесуалните правила - всяка една от тях може да се ползва от правата, които процесуалните закони им предоставят и еднакво е отговорна за изпълнение на задълженията, които процесът им вменява. Никоя от страните не може да бъде толерирана при осъществяване на състезателността в съдебното производство- законът им предоставя еднакви възможности да правят искания, да представят доказателства, да излагат доводи и съображения, относими към делото, да репликират другата страна и да реагират на техните искания и доказателства и пр. Процесът е борба на съждения, доказателства и изводи, провеждана по определени и еднакви за страните правила под арбитража на съда.
В процеса трябва да се установява истината. Този принцип е определящ за качеството на правосъдната дейност. Чрез него се реализира справедливостта, дава се правдив отговор на съдебния спор. Лъжата може да разреши формалноправно спора, но оставя въпросителни в реалните отношения между страните.
Обективната истина се установява с доказателства, събрани чрез допустимите в процеса доказателствени средства - свидетелски показания, експертизи, огледи, претърсвания и др. Самите доказателства са факти, които са относими към правния спор или случаите, представени пред органите на съдебната власт за разглеждане и решаване. Процесуалните закони определят не само видовете доказателствени средства, но и реда на тяхното използване. Важен е въпросът за тежестта на доказването. Всяка страна е задължена да установява фактите, на които основава своите искания и възражения(чл.127 ал.1 ГПК). Тя не може да се ползва от твърдени, но недоказани обстоятелства и съдът е длъжен да не излага онези последици, които са свързани с тези юридически факти. Общото правило за тежестта на доказването има изключения, предвидени в процесуалните закони. Например, в ГПК е регламентирано, че не се доказват общоизвестни обстоятелства, които са служебно известни на съда, както и факти, за които съществува установено от закона предположение (презумпция). Съдът може да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за тяхното доказване. Когато искът е установен по основание, но не и по размер, съдът може да определи този размер по преценка или съобразно заключение на вещо лице. Тези и други законови отклонения от принципа изхождат от нуждите на практиката, улесняват процеса; същевременно те действат мобилизиращо и стимулират процесуалната активност на страните за събиране на необходимите доказателства.
Крайната цел на действията на органите на съдебната власт е да постановят законосъобразни и обосновани актове и с тях да отговорят на тежненията и очакванията на страните в процеса. Тези актове синтезират убежденията и волята на съответния орган, изградени върху оценката на доказателствата по делото и тяхното наслагване върху закона. Оценъчната дейност е най-трудната и деликатна част на процеса. По своето естество тя е субективно отражение на обективните факти, пречупено през съвестта на съдника. Съвестта му изразява неговата способност да формулира отношение към нравствените правила, да работи в съответствие с тези правила и да се самооценява съобразно тях. Съвестта подпомага процеса на изграждане на едно свободно вътрешно убеждение, като израз на вътрешната мотивация на органа на съдебната власт при решаване на представения пред него правен казус. Външна, манифестирана проява на убеждението са мотивите на правните актове, като неизменна част от тях. Излаганите писмени съображения за постановените решения или присъди, изготвените постановления и обвинителни актове и пр. служат за преценка на тяхната правилност от висшестоящите в инстанционната стълбица органи. Обобщено изразено, правният акт на органа на съдебната власт се явява краен продукт на един сложен познавателен и психически процес. Той съчетава обективното отразяване на събраните доказателства с преценката за достоверността и значението им за разглеждания случай. Тя се извършва на основата на правосъзнанието и на моралното съзнание на правоприлагащия орган, за да може конкретният акт да отговори на предназначението на правото като наука и практика за доброто и справедливото.