2. Конституционни основи на културата

Конституционноправната регламентация на културата има две страни. Едната регулира субективното право на гражданите и юридическите лица да се ползват от постиженията на световната и националната култура. Другата страна обхваща основите на съдържанието на обществените отгношения на културата, които подлежат на детайлизирана правна регламентация чрез текущото правотворчество. България има конституционни традиции по този въпрос, поставена от норми на Търновската конституция /16 април 1879 г./. Тази конституция закрепва свободата на печата и забраната за цензура. Тя създава и правилото, че никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите. Когато писателят е познат и живее в княжеството, издателят, печатарят и раздавачът няма да се преследват за правонарушения, свързани с печатните издания. Но още в тази, първа за страната ни, конституция се прави една уговорка: изисква се предварително одобрение от Св. Синод за свещените писания, богослужебните книги и съчинения с догматично съдържание, които са предназначени за православните църкви, както и за учебниците по вероучение за училищата на православните. Ако това одобрение е обосновано за литературата, която ще се ползва при провеждане на църковните служби, то въпросът за цензурата за училищните учебници може да бъде дискусионен. Същевременно конституцията изразява едно демократично мислене когато обявява, че престъпленията по делата на печата се преследват по общия съдебен ред, предвиден за останалите видове престъпления. Така сложеното начало на конституционната регламентация на културата е твърде оскъдно, но все пак то трасира нейния път на развитие и затова може да бъде положително оценено.

Конституцията на Народна република България от 4 декември 1947 година е отражение на цивилизацията на двадесетия век и на едно качествено ново отношение към правната регламентация на отношенията на културата. Освен нормите за свободата на печата и словото, тази конституция вменява задължение на държавата да полага особени грижи за културното възпитание на младежта, както и за развитието на науката и изкуството. Чл. 80 на Конституцията закрепва и материалните условия за развитие на културата,като ангажира държавата да създава институтите на културата – изследователски звена, книгоиздателства, библиотеки, театри, музеи, народни читалища,художествени галерии, киностудии, кина и др., както и да подпомага проявилите се в сферата на културата. А чл. 87 закрепва правото на българските граждани да образуват свои сдружения с нестопанска цел, много от които бяха именно с културно-просветна насоченост. Тези ангажименти на държавата бяха реално изпълнени и следващите години бяха разцветни за България в разглежданата област.

Конституцията от 1971 година затвърди и разшири постиженията на правното регулиране на отношенията на културата. В чл. 3 беше закрепена културната функция на държавата, която създава условия за всестранно развитие на културата. Конституцията съдържаше специална норма за авторските права върху произведенията на науката и изкуството, които се закрилят от държавата. В осъществяване на културната функция бяха включени и органите на гражданското общество – кооперации и обществени организации, които заедно с държавата бяха задължени да създават условия за разгръщане на творческа дейност и за използване творбите на авторите. С тази конституционна норма се създадоха силни морални и материални стимули за създаване и реализация на художествени творби. Същевременно правата на авторите бяха поставени в определени рамки – те не можеха да бъдат използвани в противоречие с обществения интерес. Този интерес не беше дефиниран в конституцията, но се възприемаше в социалната практика като съзвучие с целите и задачите на изградения нов тип обществено – политическа и икономическа система. В продължение на идеята за плътно ангажиране на гражданското общество в осъществяване на културната функция на държавата бяха и нормите на чл. 39 и 52, насочени към културното развитие на младежта с участието на семейството, училището, обществените организации и държавата. Беше закрепено и развито правото на гражданите да образуват организации с културни и художествени цели. В чл. 31 беше вменено в задължение на всички държавни органи, обществени организации на всеки гражданин да защищават и опазват културните паметници.

Конституцията от 1971 г., в продължение на предходната конституция, постави ясен акцент върху ангажираността на държавата да създава материалната база на културата, като включи допълнително към списъка на отделните обекти висшите учебни заведения и радиото и телевизията.

Поредната, четвъртата българска конституция от 1991 година, развива създадената конституционна традиция за регламентация на културата. От гледна точка на субективните права на гражданите, закрепва се правото на всеки да се ползва от националните и общочовешките културни ценности, както и правото на свободно художествено, научно и техническо творчество и на сдружаване. Предоставено е право на гражданите да развиват своята култура съобразно националната си принадлежност. От друга страна, конституцията обявява, че свободата на художественото, научно и техническо творчество се признава и гарантира от закона. Закрилят се от закона авторските и сродните им права. Участието на държавата в тази сфера на обществените отношения се изразява в създаване на условия, подпомагане и грижи. Преките грижи се отнасят за опазване на националното историческо и културно наследство. Не е пресъздадена нормата от предходните две конституции за ангажимента на държавата да създава материалната база на културата. От една страна, това е отстъпление от завоюваните позиции на културата. Но от друга, конституцията отразява реалните условия, при които се проявява културата, респ. сравнително ограничения периметър на държавно участие в нейното развитие.

Конституциите от 1971 г. и 1991 г. следват пътя на поставяне на субективните права в отношенията на културата в определени рамки. Правото на предоставените свободи за сдружаване, според конституцията от 1971 г., е в пределите на установения от конституцията държавен и обществен ред. Съгласно чл. 39 ал. 2 на конституцията от 1991 г. правото на мнение и на неговото разпространяване, вкл. чрез изразните форми на културата, не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, както и към извършване на престъпления, разпалване на вражда или към насилие на личността. Този и други текстове на конституцията /чл. 40 ал. 2 – относно свободата на печата, чл. 41 ал. 2 – относно правото на информация, чл. 44 ал. 2 – относно правото на сдружаване/ съчетават две главни основания за ограничаване на правата на гражданите – запазване на конституционно установеното обществено-политическо статукво и защита на правата и достойнството на другите граждани. Някои от конкретните ограничения се дублират и с това подчертават генералното правило, регламентирано в чл. 57 ал. 2 на конституцията – забраната да се упражняват конституционни права, ако с това ще се накърнят права и законни интереси на други лица. Тази норма е основополагаща за отношенията между правните субекти. Тя осигурява правния ред в обществото и е определящо условие за социализацията на гражданите,за мирното човешко съдружие.

Българските конституции изразяват традиционното позитивно отношение на обществото към културата. Заедно с това те отговарят на идеите на конституционализма в съответните епохи на развитието на човечеството. Това е особено подчертано в последните две конституции, които съдържат общи идеи и конституционноправни решения, независимо от това, че отразяват явления на качествено различни обществени системи. Това се дължи главно на два фактора. Първият се отнася до народностния характер на културата, обстоятелството, че въпреки взаимни въздействия и глобалистични влияния, културата на всяка държава е обобщение на народните традиции, обичаите, народопсихологията, душевността, чувствителността, светоусещането и начина на мислене на народа. Вторият фактор е международният. Особено силно е въздействието на Хартата на правата на човека и специално – Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 година на ООН и Международният пакт за икономическите, социалните и културните права от 1966 година, който е приет от България. Всеобщата декларация като политически документ, който съдържа основните идеи, свързани с правата на човека, обвързва културата с образованието. Тя предявява изисквания към държавите за безплатно начално и основно образование и задължително начално образование; общодостъпно техническо и професионално образование и висше образование, което е еднакво достъпно съобразно способностите на учащите се. Декларира се правото на родителите да избират вида на образованието на децата им. Осигурява се право на всеки на участие в културния живот на обществото. Международният пакт за икономическите, социалните и културните права детайлизира и развива този въпрос, като закрепва: задължителното и безплатно основно образование; постепенното въвеждане на безплатно средно и висше образование; системи за отпускане на стипендии; свободата на родителите да избират училища извън създадените от официалните власти /но съобразени с установените от държавата образователни изисквания/; религиозното и морално възпитание, съобразно убежденията на родителите. Международният пакт за граждански и политически права дава право на гражданите, които принадлежат към етнически, религиозни или езикови малцинства в съответните държави, да развиват собствен културен живот, да изповядват собствена религия и да си служат с родния език. Въпреки че посочените международни актове разглеждат културата в ограничени рамки и предимно в рамките на образованието, съдържаните в тях политически идеи и правни норми имат положително значение за създаване на конституционните правила на културата.

Преценена самостоятелно, действащата българска конституция от 1991 г. отговаря на съвременния конституционализъм. Нейните норми за културата съответстват на тези на чуждестранните конституции, а някои ги надвишават. Прегледът на конституциите на държавите от Европейския съюз създава един оптимистичен фон в разглежданата област с някои неизбежни отклонения. Френската конституция препраща въпроса за основните права към декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г. и към преамбюла на конституцията от 1946 г. В този преамбюл се съдържа гаранцията за равен достъп на децата и възрастните в образованието и в придобиването на професия и култура. В главата за основните свободи и права на шведската конституция се съдържа норма за правата на писателите, художниците и фотографите върху техните произведения в съответствие със закона. Но онова, което прави впечатление и предизвиква обществен и научен интерес е наличието на акт за свободата на печата и на основен закон за свободата на изказвания, към които препраща конституцията. Конституцията на Люксембург не съдържа специални норми за културата. Те са рамкирани в традиционните регламентации на свободата на мнения, на правото на образование.и на сдружавания. Същото се отнася и за конституциите на Финландия, Ирландия, Дания.

Конституцията на Белгия включва правото на белгийските граждани на културно и социално процъфтяване. Тя предоставя на съветите на отделните езични общества /френско, фламандско, германско/ да регулират с правни актове въпроси на културата. Австрийската конституция разглежда проблеми на културата от гледна точка на разпределение на компетенциите на федералните и кантоналните държавни органи. В кръга на федералните власти се предоставя грижата за библиотечната служба, художествените колекции и институции, театрите, опазване на паметниците. Холандската конституция задължава държавните органи да подпомагат културното развитие на гражданите. Конституцията на Португалия разглежда по-широко въпроса. Тя съдържа освен стереотипните норми за субективните права, норми за правото на ефир, на отговор и на политическа реплика в държавната служба за радио и телевизия, както и за създаване на Висш орган за социална комуникация. Чрез него се осигурява правото на информация, свободата на печата и независимостта на средствата за социална информация по отношение политическата и икономическата власт, както и възможността за изразяване и съпоставяне на различните мнения и упражняване на правата на ефир, на отговор и политическа реплика. В чл. 42 се съдържа норма за свободата на интелектуално, художествено и научно творчество с уточнението, че тя включва правото на изобретателство, производство и разпространение на научни, литературни или художествени произведения, както и законовата защита на правата на авторите. Заслужава да се отбележи и нормата за свободата за учене и преподаване. Изрично е регламентирано, че държавата не може да си присвоява правото да програмира образованието и културата в съответствие с “някакви философски, естетически, политически, идеологически или религиозни директиви” /чл. 43/. Глава трета е посветена на културните права и задължения с норми относно образованието, културата и науката. Освен всеобщото право на образование и на култура е регламентирано задължението на държавата да насърчава демократизацията на културата, като стимулира и осигурява достъпа на всички граждани до ползването на културата и до културното творчество в сътрудничество с органите на гражданското общество – асоциациите и фондациите с културни цели, колективите за култура и отдих, сдруженията за защита на културното наследство, организациите на гражданите, органите за социална комуникации и други културни агенти. Държавата се нагърбва с насърчение и подкрепа на научното творчество и изследователската дейност. Испанската конституция установява достатъчно развити норми за културата. В чл. 44 са включени три правила в тази сфера – всеобщо право на достъп до културата; задължение на публичните власти да поощряват и вземат под своя закрила достъпа до културата; тяхно задължение да осигуряват съдействие за развитие на науката и научно-техническите изследвания в полза на обществения интерес. Друга норма съдържа гаранциите на публичните власти за опазване и развиване на историческото, културното и художественото наследство на населението на Испания, независимо от техния режим и принадлежност и на наказателната отговорност при посегателства върху това наследство. Чл. 48 предвижда съдействие на публичните власти за създаване на условия за свободното и ефикасно участие на младежта в културното развитие. Конституцията на Италия е по-лаконична с изявлението, че изкуството и науката са свободни.

Държавите от черноморския регион също са създали конституционни норми относно културата.Конституцията на Азербайджан закрепва отношенията на културата в три основни насоки – субективно право на ползване на културните ценности и културните учреждения и на участие в културния живот; уважение към културното наследство и охрана на паметниците на културата; право на интелектуална собственост и законна защита на тази собственост и на авторските и сродните им права. В същите насоки се закрепват норми и в конституцията на Грузия и Русия. В повече от тях, конституцията на Украйна задължава държавата да съдейства за развитие на науката и за установяване на научни връзки на Украйна със световната общност. Гръцката конституция също предписва на държавата да закриля културната среда, вкл. паметниците, историческите места и техните елементи.

Конституциите не само предоставят права, но и обвързват гражданите със задължения в сферата на културата. Специално това се отнася до опазването на паметниците на културата.

Обобщено, може да се направи извода, че основните и върховни закони на държавите в различна степен, но по правило регламентират отношенията на културата, главно в следните насоки:

- субективното право на свободно творчество;
- право на ползване на постиженията на националната и световната култура;
- право на интелектуална собственост;
- защита на интелектуалната собственост, авторските и други сродни права;
- задължения на държавата към културата /в различни нюанси и форми на ангажираност/;
- задължения на гражданите да опазват обектите на културното наследство

Обстоятелството, че конституциите на отделните държави имат за обект разглежданите отношения потвърждава тяхната обществена значимост. Тези отношения са непреходни, тъй като са неизменна съставна част на човешката цивилизация в различните периоди на нейното развитие. Глобализацията като обективен световен процес, въпреки своята противоречива същност и конкретни изяви в социалната практика, създава широки възможности за приобщаване на човека към постиженията на културата и сама е техен израз. С рисковете, които крие една прогноза, може да се твърди, че глобализацията не е реална алтернатива на държавността. Световната култура ще се развива на основата на създаваните нейни образци, в рамките на отделните държави като политически организации на човешките общества и с техните стимулиращи инструментариуми. Затова, отношението към конституционното регулиране на културата не е ограничено в рамките на правното мислене. Тази регулация създава възможност да се възприеме многоаспектността на културата като социален феномен и да се осъзнае необходимостта от нейната всестранна подкрепа с интегрираните усилия на държавата и гражданското общество.