2. Правна регламентация на печатните издания

В исторически аспект на проблема може да се посочи като положителен факт, че възкресената българска държава след Освобождението без колебание пресъздаде и досега действащия член 25 на Белгийската конституция относно печата. В чл.79 на Търновската конституция беше закрепено, че “Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуща, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите. Когато писателят е познат и живее в княжеството, издателят, печатарят и раздавачът няма да се наказват". Беше добавено, че престъпленията по делата на печата се съдят по закона, съобразно общите съдопроизводствени правила. Върху тази конституционна основа, през 1883 година се създаде първият закон за печата. Според него откриването на печатница е свободно, а периодичният печат е свободен и не подлежи на цензура. Същевременно е въведен възрастов, образователен и политически ценз за основателите на вестници, а за издаване на политически вестник или списание се изисква заявяване пред органите на полицията. Свободно е внасянето на чуждестранни вестници и списания в страната. Предвидени са наказателни и административно-наказателни санкции за неизвестяване на полицията, подбуждане към престъпление, нарушаване на морала и на правото на вероизповедание, за обида на княза и семейството му, клевета срещу органите на съдебната система, държавните чиновници, дипломатическите представители, физическите лица и др. Според Бисера Занкова, от чието съчинение “Студии по медийно право” са взети посочените данни за първия закон, той е “кратък и целта му очевидно е да уреди засилената защита на лицата и институциите от неправомерните действия на журналистите и издателите”. В края на 1887 година се създаде нов Закон за печата, а през 1900 година - и временни наредби за престъпленията по печата. Последващите промени на нормативните актове бяха в същия дух. Беше създадена рангова система на отговорности. На предна позиция стоеше отговорността на автора (писателя); при негово отсъствие - на издателя или редактора, а след това - на печатаря и раздавача. При осъдителни решения за парични обезщетения, постановени срещу редактора, солидарна отговорност носеше и издателя. През 1921 година беше утвърдено, че печатни произведения, които съдържат престъпни изявления, се изземват и унищожават, ако наказателния закон предвижда това и по силата на съдебно решение. Установените норми не създаваха пречки на свободния печат до настъпване на времена на политически ожесточения и непримирими вътрешни вражди. Едни от доказателствата за този тъжен период са правните актове, относими към печата. През 1924 година беше приет Закон за защита на държавата. Той съдържаше двадесет члена и в тях бяха включени шестнадесет норми със предвидено смъртно наказание. Тежко се наказваха лицата, които чрез печатни произведения подбуждат към вражда, омраза или престъпление спрямо отделни класи или слоеве от населението или спрямо установените власти и с това могат да поставят в опасност обществения и правовия ред в страната. Такова беше и наказанието и за пропаганда или агитация чрез печатни произведения за промяна на политическия или икономическия строй чрез престъпление, насилие или терористични действия. Този закон фактически въвеждаше пълна политическа цензура върху печата. Той се прилагаше с все по-крути санкции до края на втората световна война. Наредбата за печата от 1934 година регламентира разрешителен режим за издаване на вестник или списание с акт на директора на обществената обнова в София и на областните директори - в провинцията. Въведоха се възрастов и друг ценз за редакторите. При нарушаване на изискванията на закона се предвиждаше строг тъмничен затвор до три години, глоба и конфискация на целия инвентар на издателството, спиране разпространението на неразрешени издания, изземване и унищожаване на екземплярите им. С наредба-закон за временен надзор върху печата от 1938 година се създаде специална служба при Министерския съвет, ръководена от министър. Той се произнасяше за издаването и разпространението на печатни произведения. На предварителен контрол се подлагаха източниците на материалните средства на изданията, данните за техните издатели и редактори. Предвиждаше се предварително уведомление на местната полиция за началото на издателската дейност. Забраняваше се отпечатването на произведения, чиито съдържание не е одобрено от службата за надзор на печата. Неспазването на тези и други изисквания и забрани водеше до изземване, конфискация и унищожаване на изданията, техните временни и окончателни спирания, глоби. Невъобразими бяха дискриминационните норми на антисемитския Закон за защита на нацията от м.януари 1941 година,който предвиждаше широкообхватни ограничения на права на лица от еврейски произход. Между тях беше и забраната такива лица да бъдат издатели и редактори на печатни издания.

През 1943 година беше приет Закон за периодичния печат. Той постави този печат под върховния надзор на Министерството на просветата, с малки изключения. С него се утвърждаваше предварителния контрол върху изданията чрез необходимото разрешение на министерството и вписването им в специален регистър към Съюза на периодичния печат в България. Бяха умножени установените цензове на редакторите, вкл. от политически характер. Като положителна черта на закона се посочва създаването на Съюза на периодичния печат като професионална културно-просветна организация. Същевременно той се очертава като казионно сдружение, тъй като е под контрола на Министерството на просветата. Направен е опит да се създаде пенсионен фонд към съюза.

С революционните промени на обществото след 9 септември 1944 година, с указ за книгоиздаването от 1948 година, печатните издания се включиха в кръга на дейността и отговорността на държавата. Тя осъществяваше своите функции чрез създадения Комитет по печата като държавно-обществен орган при Министерския съвет, а по-късно чрез комплекса “Художествено творчество, културна дейност и средства за масова информация” и Комитета за изкуство и култура. През десетилетията на формиране на новите обществени отношения правото на свободно слово се реализираше пълноценно от всички правни субекти, които го упражняваха в подкрепа и за развитие на тези отношения. Новата обществена система трябваше да се доказва и да се самоохранява при условия на остра идеологическа и политическа конфронтация в международен план. Това правеше другомислието табу. Ненужно беше да се създава и нов закон за печата.

След обществените промени от края на 1989 година и приемане на новата Конституция на Република България през 1991 година се създадоха предпоставки за поставяне на дневен ред въпроса за правната регламентация на печата. Част от тях са международноправни. Буржоазната либерална мисъл създаде точка ХІ на Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 година във Франция,която гласи, че “Свободната размяна на мисли и мнения е едно от най-скъпоценните права на човека… Всеки гражданин може да говори, пише, да печата свободно, при условие да не злоупотребява с тази свобода в случаите, определени от закона”. Тази идея в двете й взаимосвързани измерения - право на свободно слово, но в определени граници, очертани в защита на правата на другите граждани и на националните ценности, беше повторно изразена след 160 години във Всеобщата декларация за правата на човека, прието от общото събрание на ООН през 1948 година, Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи от 1952 г., Международният пакт за гражданските и политическите права от 1966 г. Тя намери императивна регламентация и в конституциите на държавите от Европа и други континенти. Действащата Конституция на Република България от 1991 г. също е в съзвучие със съвременния конституционализъм. Освен българският исторически опит, налице са и други прецеденти на специално законодателство за печата. Един от тях е акта за свободата на печата в Швеция от 1949 г.,с негови последващи промени. Той е съставен от норми относно свободата на печата, правото на анонимност, размножаването на печатните произведения, тяхното публикуване и разпространение, престъпленията против свободния печат и отговорността за тях. Не всичко в този акт отговаря на българската правна система и на българските традиции. Но е налице съдържание, което може да послужи за обмяна на опит и на мнения.

Понастоящем българските периодични издания се регламентират само от гледна точка на качеството им на търговци чрез Търговския закон. Прилагат се и норми от Закона задълженията и договорите, Законът за авторското право и сродните му права, Наказателният кодекс и др. Но посочените и други нормативни актове не определят смисъла и предназначението на печатните средства за масова информация, нито влияят върху съдържанието на дейността им като институции на гражданското общество. По съществото си те са публични образования, с права и отговорности като информационни и същевременно - възпитателни и социализиращи фактори. Един закон за печата би утвърдил тяхното място в системата на организацията на културата в българското общество. В един такъв правен акт могат да се регламентират общите положения относно обектите на правно регулиране; основните принципи за дейността на печатните издания; взаимоотношенията на изданията с държавата и другите правни субекти; основните изисквания за рекламите и спонсорството; правното положение на работещите в изданията, респ. техните професионални права и задължения спрямо издатели, автори, читатели; субектите на отговорности в изданията; административно-наказателната отговорност при нарушения на изискванията на закона.